StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,767
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,712
   Точки: 2,643,653
   Съобщения: 148,740
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,770

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Канадки

 

 

 Страшно ми се искаше първата ни среща да се отложи. Вярвах, че до две-три седмици ще се възстановя напълно, но той бе станал много настоятелен и нямаше как да го будалкам повече. Щеше да ме види за пръв път в състояние, в което не исках да ме вижда. А и аз не се бях престрашила да му призная за проблема си.  Можех само да се надявам нещата да минат добре.

  Иначе всичко започна простичко. Сприятеляване във Фейсбук по малко случаен начин, разглеждане на снимките там и намиране на множество общи теми. После започнахме да си пишем на „лични“, после дойдоха дългите разговори по телефона. С две думи, харесахме се. Оставаше само да се срещнем, за да се разбере дали взаимните ни симпатии ще доведат до нещо сериозно. Да, обаче аз не бях във форма, а той не знаеше това. Как ли щеше да реагира? Не можех да си намеря място от притеснение. Но така е, когато човек спестява истината.

  Облякох се в непретенциозна тъмнозелена блуза и черна пола до коленете. На измъчените си крака обух едни детински на вид пантофки с панделки с много приятен миши цвят. Извиках такси, сложих талк на дланите си и взех патериците тип канадки, които ми служеха вярно вече повече от три месеца. Вкъщи се справях и без тях, но на дълги разстояния все още ми бяха нужни.  Точно те бяха проблемът. Със сигурност нямаше да му стане приятно, когато видеше, че момичето, което е харесал, се придвижва с помощта на патерици. Може би щеше да се разсърди, че не съм му споделила този факт. Зачудих се те в каква степен ме загрозяват. Досега не бях имала подобни терзания. След дългото лежане в ортопедичен хамак и месеците, прекарани в инвалидна количка, запознанството с канадките ми се бе видяло като щастливо събитие. Радвах се, че вече мога да стоя права и да използвам краката си. Всяка самостоятелна крачка ми даваше самочувствие и кураж да се боря за пълното си възстановяване. Така че гледах на тях като на добри приятелки, които ми помагат да се върна към нормалния живот. Защо да мразя вещи, които са ми от голяма полза. Хората, които имат проблеми с очите, мразят ли очилата си? Да, тук се намесват естетичните съображения, но пък има и хора, които се харесват с очила. Каквото и да разправям, криво ми беше. Исках той да ме види здрава, уверена и красива.

  Шофьорът ме загледа любопитно, докато преодолявах внимателно дупките пред двора. Отвори ми вратата, дори понечи да ми помогне да седна, но аз го срязах. Не исках да разчитам на никого, още по-малко пък на чужди хора. Наместих се удобно, прибрах канадките и си изпънах краката, за да им дам възможност да си починат.

  Той се оказа от приказливите, а на мен хич не ми бе до приказки. Но, за да не ме помисли за груба, завързах разговор с него. Обсъдихме времето, цените на газа и изцепките на политиците. Както и очаквах, в един момент ми бе зададен неприятният въпрос.

  Той се прокашля и каза:

  – Ти какво, нещо с краката ли не си добре?

  – Не съм – отвърнах с надеждата всичко да приключи дотук.

  – Какво, катастрофа ли?

  Зачудих се дали да не го излъжа. Реших, че няма смисъл.

  – Нападнаха ме крадци в един подлез. Опитах да се измъкна, но се подхлъзнах и паднах по стълбите.

  – О! Разстрел за такива! Хванаха ли ги?

  – Не.

  Той ме изгледа косо. Явно разбра, че не ми се говори на тази тема, защото млъкна.

  Но, провокирани от въпросите, мислите ми се насочиха към неприятното събитие. Премятането  по стълбите. Острата болка в слабините, която сякаш разполови тялото ми. Моментната загуба на съзнание, а после гледката на изкривения ми крак и усещането, че някаква кост се опитва да влезе в корема ми. Лекарите едва бяха успели да сковат с пирони раздробения ми таз.

  Когато стигнахме, вече бях успяла да се отърся от лошите мисли.  Шофьорът ми върна ресто, което бе изненадващо. Пак прояви любезност да ми отвори вратата. Наистина ли е нужно една дама да осакатее, за да получава внимание!

  Наместих дланите си върху дръжките на канадките и потеглих. Чакаха ме около четиристотин метра път. Бързо влязох в комфортен ритъм. Чувствах краката си сравнително послушни, което ме радваше. Движех се почти със скоростта на другите минувачи. Всички, изпречили се на пътя ми, гледаха бързо да ме заобиколят, сякаш бях змия, която може да ги ухапе. Забавно бе все пак.

  Тогава ме връхлетяха мисли за предстоящата среща. Сърцето ми се разтуптя. Представях си как той ме поглежда с отвращение и ми обръща гръб. Едва ли щеше да се случи такова нещо, но знае ли човек…

  В един момент си дадох сметка, че досега не съм правила толкова дълги преходи. Но нямаше как таксито да ме докара по-близо. Краката ми постепенно натежаха, появи се гадната болка в слабините, която мислех, че съм оставила в миналото. Физическият дискомфорт вероятно се дължеше отчасти на притеснението. Забавих крачка, смених ритъма. Нещата обаче не отиваха на добре. Чувствах се нестабилна. Струваше ми се, че всеки момент ще се препъна и ще падна. Седнах на една пейка да си почина, но времето ме притискаше, закъснявах за срещата. Докато се изправях, така ме сряза ставата, че едва не подпикнах. Идеше ми да се откажа.

  Една възрастна жена ме изгледа притеснено, явно бе усетила, че с мен нещо не е наред. Приплака ми се. Ужасно е да не можеш да имаш доверие на тялото си. Допреди малко си бях мислила, че мога да ходя и без патерици, а вече се кривях при всяка крачка в опит да не натоварвам повредената става. Сигурно съм представлявала грозна гледка. И тази постоянна тревога заради предстоящата среща…

  Концентрирах се, събрах сили и продължих. Успях някак си да се добера до ресторантчето.

  Той чакаше пред входа. Погледът му преминаваше през мен, сякаш бях станала невидима. Позна ме, чак когато застанах на десетина метра от него. Ококори леко очи и се усмихна плахо. Приближи се и протегна ръка. Беше много неловко, защото аз не можех да откликна, не можех да отделя дланите си от дръжките на патериците. Ако понечеше да ме прегъне, щях само да стоя като истукан. Но той не ме прегърна. Казахме си по едно здрасти, след което се опитах да разчета изражението му. Определено бе смутен, но това вероятно бе нормално. 

  Погледът му се плъзна към краката ми, опитваше се да разбере какво не е наред с тях. Почувствах се виновна.

  – Трябваше да ти кажа, че имам двигателни затруднения, но се опасявах …

  – Дай да се настаним на онази масичка, после ще приказваме – усмихна се той и сърцето ми леко се стопли. При сядането положих огромни усилия да не изохкам. Чувствах се като разглобена.

   После си поприказвахме и нещата като че ли се пооправиха. Но долавях някакво странно напрежение, което при досегашното ни дистанционно общуване липсваше. Срещите на четири очи са друга бира, не са за всеки. Той не изглеждаше отвратен от мен, а по-скоро разочарован. Но си личеше, че е свястно момче. Дали не го бях обидила с укриването на истината?  

  Хапнахме, пийнахме бира. Когато тръгнах към тоалетната, в едно от огледалата видях, че ме гледа замислено. Въпросът, който най-мразех, се печеше.

  Минутка след като отново настаних измъчения си задник на стола той попита:

 – Какво е станало? Как пострада?

  – Нападнаха ме крадци в един подлез. Хукнах да бягам, но се подхлъзнах и паднах по стълбите.

  – Много съжалявам.

  – Аз също.

  – Как върви възстановяването? – подметна уж небрежно той.

  – Ами добре. Вече не ми се налага да използвам инвалидна количка. Но ме чакат още няколко операции и … ако всичко мине както трябва … до година -две ще съм като нова. – Думите просто се изстреляха от устата ми, сякаш не говорех аз, а друг човек. Защо лъжех? Та нали всички прегледи показваха, че ще ми трябват още няколко седмици рехабилитация. Защо се правех на по-болна, отколкото бях? Каква бе тази инстинктивна подлост!

  Той само кимна окуражително. После ме изпрати до стоянката на такситата. Получих плаха целувка по бузата и подхващане през кръста, което уж трябваше да улесни сядането ми на седалката. В погледа му имаше благина, от която сърцето ми трепна. Помислих си, че нещата между нас може и да се получат. Харесвах го. Само да не ми изиграеха някой номер женските послъгвания. Отново се почувствах гузна.   

  Следващата седмица, когато зад гърба ни вече имаше пет срещи за сладки приказки  и едно страстно натискане, по време на което той прояви благоразумието и сдържаността да не натоварва крехките ми, все още, слабини,  той се обади и каза:

  – Имаме проблем с майка ми.

  – Какво?

  – Разказах й за теб и тя взе да вдига пушилка. Не й харесва, че имаш здравословни проблеми.

  – На мен също не ми харесва – отвърнах сухо.

  – Ще ти кажа всичко, за да няма скрито-покрито между нас.

  – Добре.

  – Каза, че при такива наранявания могат да възникнат репродуктивни проблеми. И че не може да си представи да присъства на сватба, на която булката е с патерици.

  – Е, ние не сме се заженили.

  – Така е. Но тя дори не желае да се запознае с теб, което е доста… притеснително. Трябва да я разбереш, просто иска всичко да е идеално.

  – Е, аз не съм идеална и вероятно никога няма да бъда.

  След кратко колебание каза:

  – Много ми е неприятно, че ме притиска. Но нашите все пак ми платиха образованието, купиха ми кола и апартамент… редно е да се съобразявам с тях. А и могат да ми отровят живота, ако пожелаят.

  – Ами добре, съобразявай се. – Настръхнах цялата и слепоочията ми започнаха да пулсират болезнено.

  – Твоето мнение … какво е?

  – За кое?

  – За отношенията ни.

  – Аз карам на чувства. Сигурно се досещаш, че те харесвам, но щом не съм желана…  изчезвам от живота ти и това е.

  – Не, не. По-скоро бих предпочел да изчакаме да се възстановиш напълно. Можем да продължим да общуваме по интернет…

  – Разбрах, не искаш куца мадама. Ясно. Няма да те излагам повече. Чао.

  – Не говори така…

  Затворих . Очите ми започнаха да парят. Той ме набра пак, но го блокирах. Нямах намерение да се занимавам повече с него.

  Станах и се подпрях на канадките, на чиято помощ бях разчитала толкова много напоследък.  Скоро нямаше да са ми нужни, поне не за улесняване на придвижването.  
vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-07-10
прочитания: 97
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход