Тя помнеше тоя дядо неин. Едър, величав и горд с побелелите си коси и син поглед.
Помнеше кога за пръв път я понесе на рамене към детска ясла. \" На конче\" както обичаше да казва. Как я чакаше след това до вратата цял ден, надничайки с голямата си усмивка, сочейки часовника: Още малко!
Помнеше дългите зимни вечери и безкрайните пътешествия с приказките му. Той не й разказваше за Пепеляшка и Червената шапчица, а я водеше из джунглите при племената от Африка, запознаваше я с историята на Египет, с пирамиди и фараони, плуваше с него по Нил, ловяха риба в Камчатка, возеха се на еленски впряг в Аляска, разказваше й за Азия.
Помнеше, когато вече поотраснала изживя първата си любов, първото си разочарование. Тогава, огромните му, като разтворена книги длани, нежно я погалиха по косата, приласка я, гушна се в него и дълго плака. Успокои се от топлината на силното му тяло, миришещо на пот и дялан камък. Грапавите му пръсти изсушиха сълзите й, а гласът му спокоен и ведър й разказа за любовта им с покойната й баба. Как са се обичали, през две села са бягали в трето, за да се скрият от бащин гняв, месец са живели по пещерите над реката. Обеща й някой ден да я заведе там, да й покаже.
Помнеше го, как безформени късове скала превръщаше в добре издялани каменни блокове. В селото им половината къщи бяха иззидани от ръцете му.
И оня път, когато динамитът избухна предварително, а той и трима от бригадата му бяха затиснати в тунела, помнеше. Два дни разравяха, камък по камък вадеха за да ги отровят. Жив и здрав излезе от дупката, поотърси се се от прахта, премижа с едно око към слънцето, засмя му се и пак започна да дяла с чука си, като да не бе станало нищо.
Корав мъж беше. Но с нежна душа.
Вечер, когато се върнеха от паша, животните сами идеха при него, а той, приседнал на трикракото столче, припяваше бащина песен и ги доеше. И всяка коза и овца търпеливо чакаха реда си, за ласката на огромната му, нащърбена от камъните ръка.
Помнеше и бала си, когато завърши училище. Подари й каменно цвете. Сам го бе изваял от най - мекият камък. По хубаво от истинско, красиво и леко. Тогава за пръв и последен път зърна в окото му сълза. Каза й, че е горд с нея и баба й много се радва от небето.
Толкова неща помнеше, толкова бе свикнала с присъствието му, та чак не бе забелязала, кога е остарял. Мислеше си, че винаги ще е до нея.
Затова сега не можеше да повярва, лъжа й се струваше. И защото искаше да го запомни такъв - едър, величав и горд с побелелите си коси и син поглед.
Затова излезе навън.
Защото този човек, там, смален до неузнаваемост, в несръчно скован ковчег, макар и облечен в костюма от габардин, който тя лично бе ушила, не беше дядо й.
Беше просто един непознат.
* * *