Каляска за милейди

 

 

Не и провървя.

Тъкмо беше вдигнала ръка, когато един пъргав младеж с арогантно излъчване внезапно изскочи пред нея и й отмъкна таксито. Доплака й се. Закъсняваше вече с десет минути за поредното интервю, този път за администратор във фитнеса на един голям хотел. Нямаше да е никак добра атестация.

Така и стана. Не я взеха. Какво не й харесаха? Беше хубавка, стройна, млада – само на 27, ставаше дори за рекламно лице на фитнеса. Просто не й вървеше! Но не можеше да продължава вечно така. Все в нещо трябваше да има късмет. В приказките винаги ставаше така – на доброто момиче принцът се падаше по право!

Диана въздъхна.

Като малка обожаваше приказки. Беше дотегнала на всички с молбите си да й почетат. После си ги четеше сама, и до ден днешен. Само че вече внимаваше да не си го признава. Беше станала за смях в една компания и оттогава се научи.

Бързо се учеше. Имаше пъргав и услужлив ум и с лекота преминаваше всички степени на образованието си, включително и в университета. Избра да учи история не случайно, нали цялата беше изпълнена с царе, кралици, принцове и всякакви други благородни величия, затова й харесваше.

Проблемите започнаха след завършването. Намирането на работа с тази специалност се оказа нелека задача. Заместваше за по няколко месеца бременни преподавателки, но нито една не пропусна да се върне от майчинство, едната дори по- рано от предвиденото.

И Диана отново търсеше.

Нещата в света и в държавата не вървяха добре, кризата вече настъпваше и тук, и тя започна да го усеща все по-осезателно. Вече беше готова и за друга работа, не по специалността.

Но пак не се получаваше. Поредицата от интервюта (бяха вече над 20) образуваше хубава дълга верига от нулички.

Въздъхна отново и взе четката за коса.

Обичаше да стои пред огледалото и да разресва с бавни ритмични движения лъскавата си кестенява коса. Дълга, буйна и свободна от оковите на различните средства за обуздаване, тя се стелеше по добре оформените й рамене. Е, не беше копринено-руса като на истинска принцеса, но човек не може да има всичко! Затова пък отражението й постепенно се обвиваше в златисто сияние и под звуците на любимия си Моцарт Диана плавно преминаваше в света на приказките...

Този ритуал беше най-доброто й лекарство след разочарованята, точно той й беше помогнал да преживее и края на единствената си романтична връзка до този момент.  

От унеса я извади звънът на телефона.

Беше Таня, приятелката й от детинство, да й напомни поканата си за рождения ден. Знаеше си я колко е отвеяна, затова се подсигуряваше. Диана обеща за двадесет и втори път, затвори облекчено и пак грабна четката...

 

Беше хубаво празненство. Таня живееше в голям и добре обзаведен апартамент. Разполагаше с достатъчно средства, с част от които се разделяше щедро в полза на Диана при нужда. А такава напоследък все по-често възникваше.

Диана щастливо се беше отнесла, настанена в най-удобно разположеното кресло и уж наблюдаваше празненството. Таня изникна пред нея, безцеремонно я побутна и посочи един младеж до себе си.

- Запознайте се! Диана – вярната ми дружка, Петър – приятелят на Димо, който неотдавна се върна от Испания.

И се отдалечи триумфално, като не пропусна да й метне многозначителен поглед през рамо. Открай време си умираше да я сватосва. На всичкото отгоре имаше нахалството да твърди, че ако не била тя, Диана, видите ли, така и щяла да си умре девствена!

Като сподави една въздишка, Диана възпитано се усмихна на Петър. Той заговори без притеснение и докато се усети, тя вече беше заинтригувана. Чувството му за хумор не отстъпваше на нейното. Беше натрупал много впечатления от Испания, където беше ходил на гурбет, естествено, и ги споделяше по наистина забавен начин. Диана все повече го харесваше. На въпроса му с какво се занимава, неочаквано и за себе си отговори с дълга тирада, описваща всичките й неблагополучия. Примесен с цял порой от въздишки, разказът й би звучал почти драматично, ако не беше прекрасната самоирония, заради която всички винаги й прощаваха всичко. Петър не се оказа изключение от правилото. Личеше си, че е очарован. Покани я на среща и тя беше вече готова да приеме, когато хвърли поглед на подадената й визитка.

Беше шофьор на такси.

Самообладанието й предотврати каквото и да било видима реакция, но въпреки това той усети промяната. Сините му очи потъмняха съвсем мъничко, огледа се безцелно наоколо и заяви, че май е време да тръгва. Визитката остана в ръката й като перо от излитнала птица.

Диана въздъхна полугласно и се настани на спокойствие в току-що освободения фотьойл.

 

Странно нещо се случваше в последните дни. Беше се успокоила, защото я бяха назначили на рецепцията на един здравен център и бъдещето изглеждаше малко по-ясно очертано, но...Неизвестно защо отражението й в огледалото все по- често заприличваше на насложени един върху друг фотографски образи. Гледаше уж себе си и четката меко сресваше собствената й коса, а от време-навреме кафявите й очи... ставаха сини, образът потреперваше, променяше се  и заприличваше на...но в този момент тя захвърляше четката, спираше музиката и пускаше телевизора.

Със спокойствието, което й носеше изпитаният във времето ритуал, май беше свършено. Плашеше я мисълта да не се окаже завинаги.

 

 

Един от по-младите лекари, доктор Петков от първия ден й хвърляше многозначителни погледи. Не след дълго това стана публична тайна, а уж беше женен. В края на една първа смяна той се приближи към бюрото й, ухили се и й смигна, после се наведе към нея и прошепна:

- Знам едно уютно местенце тука, наблизо, където можем да си поговорим насаме. Какво ще кажеш? Като те смени другото момиче, само ми дай знак! Звънни ми по мобилния и готово! Запиши си го...

Диана го погледна право в очите и попита невинно:

- А телефона на жена си ще ми дадеш ли?

Петков се изправи с кисела гримаса, погледна я отгоре с вид ”Ти пък за коя се мислиш?!”, пъхна ръце в джобовете на престилката, намести стетоскопа на врата си и се отдалечи, като подигравателно си подсвиркваше мотив от “Хубава жена”.

Диана въздъхна и се зае да оправя книжата за предаване на смяната.

 

След два дни, докато седеше в женската тоалетна, чу да нахлуват звуците от два чифта токчета. Спряха се пред огледалото и гласът на сестра Калинкова изчурулика:

- Кръстил я е Дидка въздишката, представяш ли си? Хи-хи –хи...

Гласът на една друга сестра, Манева се присъедини към кикота, после додаде:

- Ми като вири нос, така й се пада! Много важно, че бил женен, това да не е болест! Ки-ки-ки...

Според мъжката част от персонала Калинкова беше “секси парче” с ясно съзнание какво впечатление прави с ефектното си бельо под полупрозрачната престилка. Манева не й оставаше длъжна с дълбоките си деколтета и изпъчена стойка.

Сестрите очевидно се усетиха, че има още някой в помещението, защото настъпи тишина, примесена със леки звуци от жестове и може би гримаси. Нямаше как, Диана пусна водата, пусна и една дълбока въздишка и отвори вратата.

Двечките се направиха на смутени, но всъщност изглеждаха доволни, а зад гърба й се разнесе отново дружен кикот.

 

 

Таня се държеше странно от рождения си ден насам. Уж все така си се смееха заедно на обичайните дребни шеги, придаващи вкус на ежедневието, но не беше както преди...Диана я изучаваше с поглед, когато си мислеше, че не я вижда, а когато си говореха, все гледаше встрани. Не беше сигурна, но сякаш усещаше нещо...осъдително? Неодобрително...или несъгласие, примесено с учудване?

Затова, нещо нечувано до този момент, не й беше казала за днешната си среща.

Виктор изглеждаше достоен за интереса й обект – беше на 35, знаеше го съвсем точно, защото тя беше попълвала формуляра му в центъра, където беше дошъл на консултация с кардиолог. Беше запален по фитнеса и изглеждаше в превъзходна форма, просто напоследък се чувствал уморен, най-вече около тревогите си в бизнеса. Имал собствен бизнес, каза го без излишна фукня и не с намерение да я впечатли точно с това. Обаче постигна точно това и тя прие поканата да се видят на следващата вечер.  

Вечерта вече бе настъпила и сега те седяха един срещу друг в уютен ресторант под приглушената светлина на красивите лампи по масите. Разучаваха се крадешком един друг в началото, докато си разменяха обичайните глупости за времето и транспортните проблеми на столицата. Виктор щедро я подканяше да избира, така че си поръчаха богато меню. Очевидно парите не бяха проблем за него, не беше и стиснат, както някои богаташи, които познаваше...

Говореше предимно той, най-вече за различните фитнесуреди, хранителни добавки, калории, мускули, състезания по бодибилдинг, кариера, губернатора на Калифорния и т.н.

Диана вече едва сдържаше прозявките си. “Трябва да си променя времето за лягане, явно имам нужда от повече сън.”- отбеляза наум. – “Не трябваше да се тъпча толкова, може да му се е видяло невъзпитано, особено както се мъча да го погълна за десерт сега!” Тя се усмихна на мислите си, а Виктор го прие като проява на интерес към това, което обясняваше в момента и се оживи. Диана не беше съвсем сигурна какво точно, беше позагубила нишката. Липсваше й желание да пуска в ход остроумието си, както обичайно, беше опитала един-два пъти, но се отказа. Ответната реакция нямаше нищо общо с тая на...

Тя трепна и волево насочи вниманието си към събеседника, този път за малко по-дълго...

 

- Не, няма.

- И защо? – Таня определено беше вложила ирония във въпроса си.

- Защото не искам.

- Брей, каква лаконичност! Направо си на крачка от обет за мълчание!

Диана се усмихна и развеселено каза:

- Не искам, защото няма какво да си кажем един на друг, това е. Иначе Виктор си е съвсем наред - млад е, неженен, бизнесмен, не е стиснат и изглежда чудесно, защото е фитнес-маниак, даже много...

Изреждаше нещата, които я бяха накарали да предприеме опита за връзка и се чудеше защо сега те й звучаха някак...недостатъчни?

- Аха!

Таня не се въздържа от известно злорадство в тона на това възклицание. Диана го пусна покрай ушите си. Не желаеше да дава повод за разисквания около...Погледна си часовника и скочи, като се затюхка забързано.

- Закъснявам! Пак!!! Едва я намерих тая работа, а накрая ще ме уволнят! Тръгвам, миличка, дай целувчица!

Сигурна беше, че Таня продължаваше да седи гаднярски ухилена, докато я изпращаше с поглед!

 

Телефонът иззвъня, докато стоеше пред огледалото и я откъсна от не особено веселите й мисли, отразени за жалост и в него. Новината я порази като гръм.

Таня и Димо бяха катастрофирали.

Докато таксито препускаше към болницата, Диана едва успяваше да сдържа риданията, напиращи в гърлото й. От усилието те сякаш се бяха превърнали в буца лед, която все не успяваше да преглътне. Сълзите стояха в очите й, не потичаха, а пареха мъчително, дишаше на пресекулки и пръстите й нервно потропваха по облегалката отпред. Нахлу в болницата с такъв неотразимо притеснен вид, че всички й съдействаха незабавно и с желание.

Слава богу, положението се оказа не чак толкова страшно. Таня беше със счупен крак и доста охлузено чело, а Димо – с две пукнати ребра, разцепена вежда и много виновен вид. След като излезе от стаята на Димо, Диана се върна при Таня отново.

Застана до леглото и започна безпомощно да гали ръката й с надеждата да понамали болката. Неочаквано Таня изръси:

- Ти какво още чакаш?  

Диана само примигна в отговор.

- Виждаш ли какво е животът? Свещичка на вятъра, като в оная песен... Затова те питам, какво чакаш?

- Нне разбирам...- заекна Диана, нещо съвсем нетипично за нея.

- Човекът е луд по тебе, само това опяваше на Димо от рождения ми ден насам, ама смее ли да ти се обади! Аз лично му дадох телефона ти, да знаеш! И хич не ме е грижа какво мислиш по тоя въпрос!

Предизвикателството в гласа й очевидно се дължеше не само на преживяния шок. Диана усети как се изчервява. Досещаше се какви ще са следващите думи.

- Какво като е само шофьор на такси, а? Ти какво работиш в момента? Това ли си ти – администраторка на рецепция, на която нахални колеги гледат като на удобна и неангажираща любовница? Или си моята приятелка от детинство, чието щастие ми е толкова скъпо...

Таня заплака, първо тихичко, после – с глас. Диана я прегърна и доста успешно се включи в концерта. “Просто реакция от шока” повтаряше си наум, “ и за двете ни си беше ужасен шок...”

Но щом се прибра вкъщи и по навик взе четката за коса, още преди да си е свалила якето, замислено се втренчи насреща си.  Огледалото, за разлика от нея, не криеше истината. Не искаше да я види толкова време от страх. Най- обикновен страх. Отражението му в любимото огледало никак не й хареса.

Завъртя се рязко и започна трескаво да рови из чекмеджетата. “Дано не съм я изхвърлила, дано не съм!”

Намери я едва на десетата минута, забутана в най-малко вероятния ъгъл...

 

Вятърът беше доста силничък, а пред входа направо бръснеше. Диана не беше се стърпяла и   излезе по-рано от необходимото, затова сега се налагаше да чака, сгушена в лекото си пролетно манто. Но пък се чувстваше елегантна и изискана в него. А роклята отдолу си беше само за украса, нямаше никакви топлещи качества...

След десетина минути, когато вече проклинаше и на глас суетата си, иззад ъгъла на кооперацията блеснаха фарове. “Направо английска точност!” – отбеляза наум тя, докато възстановяваше добрата си стойка и се стараеше да не трепери видимо.

Таксито спря точно пред нея. Вратата се отвори и отвътре излезе широко усмихнатият шофьор. Кимна й леко с глава за поздрав, после заобиколи колата, без да бърза неприлично, хвана дръжката и тържествено й отвори вратата, като обяви с кипящ от вълнение глас:

- Каляската ви, милейди!

 

 

 

 

 

• от поредицата “Дорисувани портрети”

 

Заглавието на поредицата е резултат от начина, по който са създадени разказите в нея. Те са буквално това – дорисувани картини, понякога по един-единствен детайл или кратичка идея, възникнали в различни житейски ситуации и доразвити свободно от фантазията на автора. Героите в тях са измислени и нямат връзка с действително съществуващи лица и събития.