StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,374
   Потребители: 12,360
   Автори: 3,999
   Коментари: 319,136
   Точки: 2,663,602
   Съобщения: 149,564
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,778

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Както сметнеш за редно

     Чувайки чинът „сержант”, Майк се стегна и махна с ръка за да направи знак на останалите да млъкнат, главно за да привлече вниманието на Алекс. Какво, по дяволите, искаха пак?
Тъкмо понечи да каже „той не е направил нищо”, когато мъжът в слушалката каза:
- Не се обаждам заради приятелят Ви. Искам да се  срещнем и да поговорим по различен въпрос.
- Какво, да го вземат мътните беше това? – Честър нервно въртеше нашийника на Мая в ръцете си.
- Не знам. Каза ми, че иска да се срешнем…
- Няма да се срещате! – повиши глас Уил. – Сигурно е капан.
- Може да са ловци – предположи Тони.
- Ще отидем всички – отсече светлокосият.
- Никой няма да ходи! – вече извика Уил.
- Ще млъкнете ли? – пресече ги Алекс. Само той от петимата не викаше, но някак успя да накара всички да запазят тишина. – Аз и Майк ще отидем.
- Как ли пък не! – веднага скочи Тони.
- Вие какви сте, някакви лидери? Искам и аз да дойда…
- Против съм тази среща, не знаеш какво са намислили… - размаха ръце Уил.
- Достатъчно – Алекс се наведе и изсъска към тях. – Мога да се справя с някакво полицайче, ако играта загрубее. А и отивам не в ролята си на говорител.
Някой трябва да пази Майк – беше това, което не изрече.
- Твърдо съм против! – тропна с нашийника по масата Честър.
- Не ми дреме – Алекс се обърна и тръгна към вратата. – Ако отново започват война, няма да я отлагаме. Ще приключа с това бързо и чисто.
- О, да, миналият път беше много чисто! – извика Чаз след него.
Алекс не го отрази.
 
     Майк, разбира се, не можа да спи. Въртеше се, леглото му беше неудобно, ту се отвиваше, ту му ставаше студено. Стори му се, че хъскито излая в другата стая, че сянка премина пред прозореца му.
     Когато на другата сутрин слезе при тях, останалите вече бяха будни, бяха се събрали и обсъждаха телефонният разговор от снощи. Нашийника на кучето още си лежеше на масата, Емили играеше с хъскито в двора отпред.
- Това е необмислена постъпка – настояваше на своето Честър. Уил беше на негова страна, дори и не толкова гръмогласно изразяващ позицията си. Тони мълчеше.
      Майк влезе, измъкна чашата с кафе от ръката на светлокосия и я обърна на един път.
- Това беше… - изпротестира Честър.
- Не съм спал – Майк му я върна празна. – Ако съм на път да изложа Алекс на опасност без причина…
- Нали знаете, че съм тук и ви чувам? – вампира беше седнал на скрина и приличаше на голямо готик украшение в човешки ръст.
- Няма да тръгнем неподготвени – посочи го Майкъл.
     Подготовката се състоеше в няколко сребърни ками, една на колана, една в чантата, която носеше и една закрепена под панталона му на глезена, които бяха разпределени на ниската маса и той бързо прибираше по места. Щеше да носи лютив спрей и пистолет. Алекс накара да сложи модифицирана бронежилетка против сребро.
- Не прекаляваш ли? – вдигна вежда той.
- Обличай я – нареди Майк. – Чакам те в колата.
    
     Пътуваха към мястото на срещата в мълчание. Майкъл проверяваше часа, дори да отиваха в явен капан той държеше да пристигнат навреме.
     Срещата с полицаят щеше да се състои в частен офис. Не беше участъкът, което значеше, че щяха да имат време да подготвят всичко и да ги нападнат. На Майк не му се нравеше.
      Стигнаха няколко минути по- рано пред стара сграда, сбутана между няколко по- нови. Отдясно имаше алея за страничен вход, наблъскана с контейнери за отпадъци и спрени евтини автомобили. По земята покрай бордюрите все още имаше почернял скашкан сняг, полъхваше лек вятър. Някъде над главите им прелетя гълъб.
- Това не ми харесва – Майк оглеждаше решетките по прозорците на първия етаж, беше се спрял на около двеста метра от единственото каменно тясно колкото за един стълбище, водещо към отворена желязна врата, зад която се виждаше друга, здрава и тежка.
- Наблюдават ни – приближи се до него и каза Алекс, без да гледа директно в инсталираните видеокамери на три места по фасадата под горния етаж.
- Може да не излезем от там – Майк най- накрая се престраши да го изрече на глас, и с това краката му омекнаха, изгуби всякаква решителност, че ако ги нападнеха, някой от тях щеше да се спаси.
- Няма да позволя да пострадаш - ниско каза Алекс и се огледа в глухата уличка, опитвайки се да долови сигнал за опасност.
- А ти? – скръцна му със зъби Майкъл.
- Аз не съм важен.
Вътрешното му спокойствие се изпари, когато кипна и стисна ръце в юмруци.
- Така ли било? Готов си да умреш?!
- Не съм човек – вече се обърна към него вампира, беше станало очевидно, че спорят. – Мога да се грижа за себе си.
     Майк помълча няколко секунди, дъвчейки в беса си вътрешната част на бузите си, сетне направи една крачка и му се зави свят, осъзна колко далеч земята беше от него.
- Лицемерен идиот – избълва. – Винаги си бил такъв. Никога не ти е пукало за мен, или за някой друг. Тръгваш си и оставяш всичко на произвола на съдбата…
- И аз те обичам – Алекс скри ръце в джобовете си и пое към стълбата и отворената врата.
 
     Влизайки в сумрачният коридор на стари офиси, застлан с грозен жълт балатум, повдигнат в краищата си, сърцето на Майк се беше разблъскало. Не беше и наполовина толкова спокоен, колкото му се искаше. Абсурд да съумее да измъкне ножа от превръзката на крака си, или пистолета от колана си, ако се наложеше. Беше вцепенен, едновременно с това имаше чувството, че всичко в него се движеше със скорост, която надвишава човешките възможности, зави му се свят.
- Това няма да ви е нужно – от втората врата излезе възрастен мъж с посивяваща коса, кимайки към оръжието му,и той подскочи. – Аз съм Стивънс. Можете да влезете.
     Не влязоха във втората врата, полицаят ги заведе до четвъртата, зад която имаше още по- мрачен и сив офис, въпреки, че гледаше към главната улица. На Майк му трябваше време да се огледа, да осъзнае, че мъжът пред него бе уморен служител на реда на средна възраст, който носеше само якето от униформата си. Всичко в офиса беше изтъркано и старо, от клекналото бюро до пожълтелите ролетни щори на прозорците.
- Седнете – без официалности им каза Стивънс с ниският си мрачен глас. Заобиколи ги, отиде до диспенсера и им наля вода в пластмасови чаши, остави ги пред тях.
- Аз съм Майк, с мен говорихте – съумя все пак да каже нещо той, виеше му се свят, трябваше да седне.
- Знам – отвърна Стивънс.
Това не му хареса.
- Знам кои сте, знам какво правите, не съм ви извикал да се ровя в предишните ви провинения.
     Провинения. Полицията нямаше доказателства срещу тях за каквото и да било, Алекс се беше погрижил всичко да изчезне, заедно с труповете. Майк се накани да спори но реши, че ще е по- умно да си замълчи.
- Каква е причината, тогава?
Алекс седеше от дясно на него, откъм прозорците, не докосваше водата си. Майк се изненада от хладнокръвието, което проявяваше, от спокойствието на гласа му, докато зададе този така прост въпрос. Как му завиждаше за всичко това.
- Ще ви кажа.
Мъжът отиде до вратата и я затвори за да не ги притесняват, по коридора се чуваше шум от други хора, вероятно работещи в съседните помещения. Всичко толкова убедително приличаше на бедняшка фирмичка със скучни офиси.
     Униформеният се върна зад бюрото с леко провлачване на левия крак, седна и столът му с пластмасови обикновени подлакътници изскърца. Той извади черна папка изпод бюрото си и им я метна.
Майк не я отвори, сметна жеста за неучтив. Трябваше му малко време да загрее къде се намира, и че в живота на този човек не бе останало време за учтивости, годините го бяха смачкали и превърнали в бледи останки на това, което те двамата бяха, което той винаги се бе стремял да бъде – горд, хладнокръвен, със железен самоконтрол и безупречно поведение.
     Алекс погледна мъжът срещу тях с недоверие, пресегна се и придърпа папката, отвори я така, че да може и Майк да вижда съдържанието й.
     Бели страници с изписан на компютър текст, прикрепена малка снимка в паспортен формат, няколко други изпечатани на евтина матова хартия се разместиха, събрани една върху друга. На всичките беше един и същи човек – млада чернокожа жена, която гледаше в тях само от паспортната снимка. На всички други лежеше убита, предполагащото се място бе пуста улица с напукан асфалт.
- Коя е тя? – смръщи се Алекс.
- Патриша Ханингтън – веднага отговори Стивънс. – Намерили са я преди два дни, пукнат череп, множество охлузвания по тялото, два счупени прешлена, отоци и кръвоизливи. Следи от самозащита.
Кой я е нападнал, мислеше Майк, какво е причинило смъртта й? Защо биха го направили?
- Това какво общо има с нас? – изстреля Алекс единственият въпрос, който ги касаеше.
Очите на полицаят бавно ги прихванаха, обрамчени от тъмни кръгове, хлътнали в черепа му.
- Била е привърженичка на бандата ви.
- Не я познаваме – даде в защита Майк. Понечи да каже „имаме си алиби за вечерта”, но навреме се спря и без да бъде предупреждаван.
- Знам – отвърна Стивънс и пак се облегна назад, столът повторно изскърца. Взе очукана бяла чаша пред себе си, явно негова лична, и отпи от нея, едва доловимо изпъшка и разтри кръста си. – Знаем името на убиеца, Саймън Фамър. Виждали са ги не веднъж да спорят, очевидци са разпознали мъж с неговото описание да бяга от местопрестъплението.
     Настана кратко мълчание. Алекс продължаваше да гледа смръщен снимката на момичето, чиито очи бяха отворени и обърнати нагоре, докато лежеше на асфалта. Косата й бе типична за чернокожите, бухнала, много къдрева, вързана небрежно на тила й.
- Защо е била убита? – най- сетне зададе въпросът си Майк. Гледайки момичето, тя е беше на повече от трийсет.
Полицаят се пресегна без да отговаря и издърпа най- долната снимка, оставяйки ги да я видят.
На фотографията върху сива тухлена стена личеше ясно изписано логото им, спреят се бе разтекъл и допълнително придаваше драматичност на извитото готическо V, което се появяваше в началото на всеки техен концерт.
- Не разбирам – поклати глава Майк. – Това какво общо…
- Била е уличен артист. Последното, което е нарисувала, е вашето лого, което в момента не изглежда така. Приятелките й ни изпратиха снимка, когато разбраха за смъртта на Патриша. Разправяме се с тях отдавна, рисуват логото ви къде ли не из града… Стената, където е рисувала Патриша е била залята с разредител, почти не е останало нещо за идентифициране.
- Какво означава това? – стегна се Майк. – Убили са я защото е нарисувала логото ни?
Стивънс не продължи, само ги гледаше мрачно.
- Шегувате ли се с мен? – подпали Майк, Алекс го ритна под стола за да се кротне.
- Нищо не ви е ясно, момчета – полицаят се изправи и отиде да си долее вода от диспенсера. – Жертвата е черна, там, където живее важат различни правила от вашите. Някои деца не идват от скъпи семейства и не живеят в самостоятелни къщи. В гетото на черните е недопустимо тяхно момиче да има връзка с някой от нас.
- Какво искате да кажете, не сме имали… - Майк вече скочи на крака, Алекс го сграбчи за врата и го върна долу.
- Момичето е излизало с две бели свои колежки, които не веднъж са подавали оплаквания срещу мъжете им заради тормоз. Намерихме ваша музика в телефона й, снимки…
- Убили са я нейни хора? – челюстта на Майкъл увисна. – Сериозно ли ми говорите?
- Фамър е черен – потвърди полицаят. – Баща му има досие, бил е в затвора, майката е неблагонадеждна. Той от години си има разправии с полицията, вандализъм, тормоз над бели…
- Боже мой – Майк беше вдигнал ръка пред устата си, пресегна се и взе чашата пред себе си, изпивайки водата, беше загърбил всякаква предпазливост.
- Не сме заподозрени – отдалеч започна вампира. – Не повдигаш обвинения срещу нас, имате си набелязан човек. Какво искаш?
     Сега и двамата с Майк застанаха нащрек, ръката на чернокосият се плъзна едва забележимо към ръкохватката на камата, Алекс беше готов да нападне в същият момент.
- Полицията не припарва до предградията, ако не се наложи – уведоми ги Стивънс. – Нямаме доказателство за изършено престъпление, но аз знам, че е той. Ако пратя момчетата си в оня зверилник, ще ми ги върнат на парчета. Негрите са първобитни, насилието ги води. Моите хора са праволинейни мъже, колкото и да не ви се вярва – добави. – Най- новото ни попълнение, Джейсън, е само на трийсет и две, има си жена, скоро му се роди дете. Саймън тъкмо прати дъщеря си да следва, Джони няма деца, но е предотвратил повече убийства, отколкото целият ни участък за десет години. Те са добри хора, а чернилките ще ги изкормят, ако влязат там.
Алекс започна да разбира.
- Искаш аз да отида да го намеря.
- Знам кой си, не съм идиот – Стивънс уморено се отпусна в стола си.
За сметка на това Майк бе преместил ръка от камата на пистолета си, бавно го плъзна извън колана си, премести палец на предпазителя и внимателно го дръпна, за да не произведе звук, когато го сваля.
- Знам какво се е случило с онези „хора” на границата, знам какво се случи и с колегите ми, когато са те надушили.
Ноктите на Алекс започнаха да се издължават и да драскат по повърхността на бюрото.
- Не съм тук да те преследвам, скоро няма да остане много от мен, да преследвам когото и да било. Знам, че монетата има две страни, искам да заловя онези, които мърсят града ми, проливайки невинна кръв.
Настъпи мълчание.
Не се движи, каза му на ум. Ако се наложи, искам да залегнеш.
- Аз не съм от тях, така ли? – ниско попита вампира. Очите му от сини бяха започнали да добиват рубинен оттенък. Това не беше въпрос.
- Ти си убиец, това е повече от ясно – кимна към него без наличие на страх Стивънс. – Но и си спасявал хора. Браниш територия си и защитаваш приятелите си…
На умореното лице на мъжа се появи тъжна усмивка.
- Полицията и правосъдието рядко са едно и също нещо, трябва да го знаеш. Аз станах полицай за да въдворявам ред там, където цареше безредие преди да осъзная, че сега онези, срещу които се кълнях да се боря, ми плащат заплатата. Убиха дъщеричката ми, Грейс, беше само на осем, когато двама черни я застреляха на няколко метра от мен по време на „обир”. Единственото, което откраднаха, беше живота на момиченцето ми.
 Майк преглътна с усилие, гърлото го беше стегнало.
- Съжалявам – чу се как изломоти.
- Случи се преди трийсет и пет години. Сега децата на същите тези хора, които я убиха, кръстосват улиците на моя град и убиват други дъщери.
     Изведнъж Стивънс се изправи и удари с длан по бюрото, гласът му бе станал изненадващо силен.
- Не ми дреме какво проповядвате с музиката си. Света е пред свършване, а двайсет и девет годишно момиче умря, защото е слушала музиката ви. Не съм сляп и не съм глупак, това не е причина да убиеш някой!
- Не е – с отвращение отвърна Алекс. А сетне се изправи от стола. – Ще намеря убиецът. Каквото остане от него, ще откриеш пред участъка си.
Стивънс също се изправи и тръгна да им отвори със същата провлачена походка.
- Не е нужно, постъпи с него както сметнеш за редно.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-26
прочитания: 43
точки: 0 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход