Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират. Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най–дребната гънка е отразена. В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и най–прекрасните слова не са достатъчни да я опиша. Стегнатите ù не големи гърди и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка. Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място. Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката. Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като ми предложи да ù позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни. Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов. Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика. Фините ù дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите ми. Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù. След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува. Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата и балансираше нещата. Кръвта ù вреше като на младо яре. Музиката, изкуството и поезията живееха в нея и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи изразяваха енигматична усмивка. Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението. Рисуваше ме гол, а тя, в същия вид, с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката беше енигматична. Очите ù светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието. В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, както и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми. - Такъв непукист си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш? - Какво му е на сърцето ми? - попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други… А тя се дразнеше още повече. - Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми! Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея. - Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си. - Ти какво? Сериозно ли говориш или… - Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас? Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст. Имах усещането, че това, което исках, се случи. © Николай Пеняшки – Плашков