Взе стълбите през две, нищо че умората от дългата разходка пълзеше по краката му. Мозъкът му беше освежен от хладният вечерен въздух, умът прояснен, а душата успокоена от песента на горските птички. Изкачваше се и си мислеше, че нищо не би могло да замени вечерните му самотни разходки. Може би само.....махна с ръка и си наложи да не мисли за нея. Беше се наместила трайно в съзнанието му и за каквото и да мислеше все тя му беше пред очите. Стискането на телефона и очакването на нейното позвъняване някак беше станало част от хармонията в тези негови разходки. И когато, както беше се случило и днес, не чуеше звънкия и глас, чувстваше празнина някаква. Нещо висеше във въздуха-недоизказано,недовършено...някаква досадна тъга се промъкваше в прояснените му мисли.... Господи, кога ли щеше да свикне с това.
Вече беше пред вратата на сервизчето. Сега щеше да се захване с телевизора –ветеран, който търпеливо чакаше да му бъде обърнато внимание вече цяла седмица и унесен в работа някак щеше да подреди мислите си. Пое си дълбоко въздух,като за последно и мушна ключа в ключалката. Вътре го лъхна мирис на колофон и онази ,атмосфера, несравнима с подреден офис или каквото и друго да си помислиш. Тук му беше добре, в неговият си свят, сред приятни нему занимания. Гордият ветеран стоеше „полусъблечен” на работната му маса и очакваше вниманието му. „Извинявай братко, но първо ще погледна друго”измърмори тихичко и се отправи към непретенциозния монитор на компютъра, набутан в дъното на сервизчето. Защо ли напоследък крачките му към това местенце стават едни такива живи и трепетни, напомнят на младежките му години, когато..... С треперещи пръсти припряно затрака по клавиатурата. Изражението на лицето му придоби почти маниашки вид на обсебен от заниманието си. Лека бръчица проряза челото му , когато видя, че няма нищо от Нея, издавайки лекото пробождане в сърцето му. С едно движение на пръстите стартира любимите си песни. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка, обърна се и се зае с „ветерана”:
- Такаааа, да видим какво ти е на теб този път.
След малко вече беше истинският Той, погълнат от работата, заровен в проблема на „ветерана” и търсещ причината. Харесваше работата си. Въпреки, че за другите изглеждаше безинтересна, малко мръсна и понякога опасна, за него беше най-хубавата работа. Наслаждаваше се на сблъсъка с проблем и беше щастлив от преборването му. Всичките си инструменти чувстваше като живи същества, говореше им, разсъждаваше на глас и цялото му същество показваше удоволствието от заниманието му. Тук беше неговото царство, неговият свят и той си го обичаше.
Така приведен,заровен във вътрешностите на ТВ-то го намери тя. Появи се като видение на прага на сервизчето толкова безшумно и тихо, че имаше време да го разгледа преди той да е забелязал присъствието и. Обичаше вида му когато работи,обичаше съсредоточеното изражение на лицето му, обичаше бръчицата на челото му, обичаше пръстите му, обичаше очилата му, завиждаше на обилната светлина на лампата до него, която обливаше цялото му тяло, обичаше въздуха, който дишаше той...
Музиката кънтеше и той така се беше съсредоточил в работата си, че не разбра кога се беше появила на вратата му. И никой не знае какво го накара да вдигне поглед и да погледне към входа. Навън вече съвсем се беше смрачило. В рамката на вратата се виждаше виолетовото небе-последният дъх на заспиващото слънце. И на този фон стоеше слабичката фигурка на жена,облечена в дънки и с рошава къса коса. Тъмнината, която я обгръщаше не му попречи да забележи замечтаната и усмивка. А следващите думи накараха сърцето му да подскочи и кръвта му да закипи лудо:
-Слънчо?
„Какво...как...но....”мислите се блъскаха в главата му, преплитаха се и му пречеха да осъзнае какво става. През това време беше успял да се изправи да се опита да придвижи почти двуметровото си тяло напред. Краката не го слушаха. Не можеше да повярва, мислеше, че толкова вече се е побъркал, че въображението му играеше номера. Тя пристъпи крачка напред. Светлината, идваща от лампата на работната му маса освети част от тялото и. Тясна тениска на рае обгръщаше формите и и ги правеше почти въображаеми. Бутилката минерална вода в ръката и пречупваше светлината идваща отвън и и придаваше вид на нещо нереално. Не можеше да види очите и, но беше сигурен, че пламтяха от любов.
-Миличка -опомни се и се запрепъва през кабели и други предмети опитвайки се да стигне до нея.
Гледаше го как не може да повярва на това, което вижда. Стана и миличък като се изправи и непохватно започна да си проправя път към нея. Искаше и се да се втурне към него и да потъне в прегръдките му, да го целува и да му шепне колко много го обича.
Когато най-сетне стигна до нея, срещна погледа и, изпълнен с желание и страст. Прегърна я а дъхът му едва не спря в мига на нейното докосване. Усети, че тя трепери цялата от желание и възбуда. Това беше Тя-неговото момиче.