StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,927
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,003
   Коментари: 318,233
   Точки: 2,660,884
   Съобщения: 155,260
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,816

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Изгубен летен ден

- Не съм се пържил така от първата ми екскурзия в училище – Честър беше седнал до прозореца на евтиното заведение в Малага, от където преминаваха по време на лятното им турне, и си вееше с менюто. На масата пред него се мъдреше една от онези  пластмасови клатещи се играчки във формата на жена с пола от трева.
     До сега не бяха идвали в Испания, настаниха ги в евтин хотел с изглед към главната улица и морето, прозорците бяха с типичните дървени щори, вътре обстановката бе  смесица между ренесансов лукс и крайморски провинциален стил. Имаше гипсови отливки с флорални орнаменти по декоративните колони между двете големи легла, които бяха застелени с покривало с типичните техни фолклорни червени, жълти и черни ромбове и линии. Атмосферата бе необичайна, но някак гостоприемна.
- Сякаш сме в ада – добави Уил, отпуснал се назад и с вид на изтезаван затворник, още чакаха сервитьорката да им донесе кана студен лимонов сок.
- Я не се превземайте – скастри ги Майкъл. – Малко слънце няма да ви Убие.
- Теб – не – Алекс беше седнал на най- крайното място, по- далеч от прозореца, носеше слънчевите си очила и черно горнище с качулка дори тук. Повечето хора бяха по шорти и ризи.
- Спокойно – намеси се Тони, сложил си една от онези пластмасови козирки с вентилаторчета. – Чувах, че като ти се пресекат белтъците, спираш да усещаш каквото и да било, малко преди да умреш.
- Но до тогава си усещаш всичко.
- Само слухове – Алекс избягваше да гледа онази огряна на бялата маса ивица, светлината се връщаше и сякаш забиваше игли в очите му.
- Нямаше какво да направя – предаде се Майк и сви рамене. – Градът е известен с източното си изложение. Цялата им страна е такава…
- Да беше уредил концерт на север – Уил подръпна тениската си, по която бяха избили мокри петна.
     Това им беше първото и последно ходене до Испания. След като се уговориха за изпълнението им довечера и приключиха със закуската, Алекс се скри в стаята и затвори всички капаци на прозорците, всеки със своя отделна малка тераса, стаята им имаше три високи такива от пода до тавана, излизаше се на заоблено малко пространство с парапет.
- Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас? – Майк седеше на вътрешното легло, вампира беше скрил глава под възглавницата.
- Не си играй с късмета си – чу го да казва.
- Добре, ние ще се поразходим, ще обиколим главната улица. Ако има нещо – звънни.
- Махайте се – той подаде ръка изпод завивките,Уил, Тони и Честър стояха до вратата и се подхилкваха.
- Добре, ще се видим по- късно, не яж служителите.
Ръката, подаваща се изпод чаршафа му показа среден пръст.
     Вратата тракна затворена, някъде от коридора се чу женски глас с типичен испански акцент. Двата окачени вентилатори на тавана продължаваха да се въртят с монотонен свистящ звук. На отсрещната стена имаше три други легла, двойни, също застлани с покривало с испанска шевица, на нощното шкафче от червено дърво бе поставена висока прозрачна ваза с натопени райска птица и алое. От улицата долу се чуваше глъчка, денят бе горещ и слънчев, нито намек за облаче или захлаждане.
- Няма ли да се разкараш, цял ден ли ще стоиш там?
     Алекс отви глава и присви очи, дори в затъмнената стая през деня за него бе неприятно да гледа, чувстваше се изложен на показ, застрашен.
Майкъл стоеше прав в нишата до вратата, направи няколко крачки и го погледна.
- Нали щяхте да обикаляте, какво правиш тук? – Алекс прокара измъчено ръка по лицето си и отметна водопада от черна коса.
Майк изглеждаше мрачен, не му каза нищо, дойде и седна на съседното легло.
- Размислих – рече.
 
- Не мога да го разбера какво му стана – Честър бързаше след другите двама по главната улица, разминаха се с жена, която дърпаше количка с пъстроцветни стоки и крещеше нещо за намаление. Вдясно подминаха сергия със сушени плодове, по- нататък имаше каравана, в която продаваха бързи закуски, чили и напитки.
     Намираха се почти до брега, с тази разлика, че плажът беше на километри от тук. Хотелът и целият курорт бе кацнал на една скала и след като свършеха терасите, долу имаше километри пропаст, преди брега.
Всичко в този град беше скъпо, но и някак първобитно, хората бяха простовати по нрав, посетителите имаха чувство, че са си отишли на село. Имаше някаква приветлива непринуденост.
     Тази част от града представляваше лабиринт от улици, улички и алеи, виещи се като змийчета между стари и многоцветни сгради, много от тях бяха облицовани с плочки отвън заради високата влажност. Имаше закусвални в типичен американски стил и дупки между сградите, поддържани от високи колони куполи, под които местни улични артисти се бяха спасили от жегата и припечелваха със свирене и пеене на емблематични фолклорни песни.
     Сергиите бяха пръснати живописно по цялата улица, където се забелязваха наспрели както стари американски коли, така и по- нови немски модели. Край улицата имаше каменни корита, в които растяха палми и високи кактуси, по електрическите стълбове над улицата бяха окачени трицветни триъгълни флагчета, на няколко места се мяркаха реклами на националният им футболен отбор и призиви за подкрепа. На тротоара вляво възрастна жена седеше пред голям казан и продаваше варена царевица, някой им предложи да опитат месно ястие с подправки. Тони спря до една сергия и си купи шантава тениска в жълто и червено с нарисуван бик и надпис: Ако четете това, значи съм надбягал бикът.
- Довечера ще е лудница, трябва да си починем преди концерта – Честър се извърна на една страна за да не блъсне майка с бебешка количка, поеха наляво, улицата се разклоняваше, малко по- напред група туристи бяха отворили карти и снимаха с фотоапарати.
- Това е единствената ни възможност да поогледаме, не ми се виси в хотелската стая – Уил се спря пред маса със сувенири, искаше да вземат нещо за спомен от мястото. – Не мога да разбера защо Майк не дойде.
 
- Знаеш, че повече няма да дойдем тук – Алекс беше седнал на леглото си и изритал завивката в долния му край. - Не и с мен.
- Не съм дошъл да обикалям из улиците – възрази Майкъл, въртящите се вентилатори се отразяваха в правоъгълните му очила. – Момчетата ще се разходят.
Алекс помълча, сетне каза:
- Не беше нужно да го правиш.
 
- Какво му е трудното за разбиране – Тони ядеше сладолед, който се топеше бързо и започна да капе по шахматно наредените червени и сиви плочки по тротоара. – Не искаше да го оставя сам. За него е некоректно ние да се забавляваме, а Алекс да стои зарязан в хотелската стая цял ден, без да може да излезе.
- Такъв си е Майк – рече Честър. – Да седнем ей там за по бира, не съм пил испанска бира.
- Тъкмо ще видим как върви мача – съгласи се Уил и тримата заеха една от масите под сенника на заведенито.
 
 
    Стадионът в Джърси наброяваше четирсет хиляди правостоящи места и още двайсет и седем хиляди по скамейките. Черният плащ с червеното изрисувано като главна буква от стара готическа книга V пулсираше на черният фон и се размазваше, сякаш ударите на биещо сърце. Сетне изведнъж се пръсна в хиляди червени молекули, а с него и оглушителните звуци на завърналите се B.L.O.O.D.
     Не се представиха, направо започнаха да свирят, което рядко се случваше, а след първата песен „Обречен” Майк излезе пред микрофона и поздрави множеството.
- Как сте, смъртни? – извика. Не получи желаният отзив. Вечерният въздух беше горещ, лепнеше по кожата му, те така и не бяха променили практиката да свирят само след залез.
- Ние сме B.L.O.O.D. – каза чернокосият пред събралото се множество. – Все още.
Публиката се разсмя и той се усмихна, напрежението като че ли понамали нивата си.
    А сетне нещо тежко го разтърси и той забрави къде се намира. Беше една от онези топли летни вечери, които ти се иска да не свършват. Небето имаше с цвета на карамел и люляк, въздухът миришеше на зараждащ се живот, на приключения и някаква частица, останала във вчерашния ден, толкова близко, толкова позната и същевременно толкова изгубена, никога повече нямаше да се повтори.
     Майкъл стоеше пред всички тези хора, беше ги виждал по много други техни концерти – онези, които събираха многохилядни тълпи. Може би беше благословен, че след всичките му издънки те все пак бяха тук. Толкова много други банди се бяха разпадали дори след по дребни скандали и никой не чуваше повече за тях. B.L.O.O.D. все още бяха тук, сякаш винаги щяха да бъдат.
     Майк на драго сърце би оставил групата на Алекс, ако той не бе изчезнал безследно. Би му я завещал, както и всичко друго, и тя щеше да пребъде през годините, сам Алекс би могъл да я изведе до висоти, каквито никоя рок банда преди не бе достигала.
     Майкъл се върна с нежелание в реалността, публиката чакаше той да продължи, концертът да започне. Вече никой не си позволяваше да изнася началната реч, освен него, нещата се бяха променили.
- Благодаря ви, че ни подкрепяте – каза само, опъна струните и даде началото на първият им концерт с Весп като вокалист, който тичаше и пееше с такава увереност и хъс, сякаш винаги е бил част от бандата, сякаш тук му беше мястото.
     И феновете го харесаха, за първи път нямаше оплюване и обиди, никой не хвърли бомбички или кръв по тях, дори хората, вдигнали плакати с разтечена червена боя „АЛЕКС”, се забавляваха.
Когато приключиха екипът им помогна да изнесат техниката си до джипа, всички се смееха, бяха в еуфория, Уил и Честър бяха слезли долу да се снимат с феновете, Майк се бе подпрял на конструкцията на сцената и пушеше.  
Без да му иска разрешение Тони дойде и се облегна до него, не го пита от кога пуши, не му каза, че е вредно и това ще го убие, не пита защо той беше тук сам, след като всички онези хора на двайсетина метра от него жадуваха за вниманието му, за появата му в живота им, избиваха се за една единствена снимка с тях, за мимолетно докосване.
 
     Началото беше обещаващо, явно все пак си бяха стъпили на краката, явно това беше техният пропуск към успеха отново и изходът от всичките каши, които бяха забъркали.
     Машината за пречистване на въздух работеше с унасящо бърборене, генераторът за страничното осветление се включваше през няколко минути, черни кабели се точеха като змии през тревата, слънцето се беше скрило от всички зад хоризонта.
Тони виждаше всичко, и той не се усмихваше. В такива моменти усещаше бодване в гърба, в основата на гръбнака, вдиша дълбоко и издиша.
- Той щеше да се гордее с теб, знаеш го, нали?
Отдръпна се и зави зад сцената, където бяха паркирали джипа.
Цигарата малко по малко догоря и падна в тревата, пламъчето й угасна между студените остри листа.
 
     В началото на Септември групата замина на европейски турне, подминаха България, страната, в която всичко се беше случило. В медиите някакъв фен бе публикувал статия в блога си как бе отишъл на мястото с намерението да прибере нещо от буса за спомен, дори имал намерението да продава на другите зарязаните от бандата вещи. Гледката на размазаният череп на шофьора им го отказала завинаги, дори говореха, че бил по психиатрични клиники след това.
     B.L.O.O.D. в новият си състав постигаха успех. Не както преди, никой не можеше да заблуди поддръжниците им, но бяха по- добре от очакваното. Летяха в първа класа на една от най- елитните авиокомпании, багажът и инструментите им бяха заключени на специално място в дъното на самолета, петимата седяха на местата си и почти не говореха. Майк беше решил проблема с хигиената на Весп като заключи буса в гаража и вместо това плати за билети със самолет. По- неудобно и по- скъпо, но за него вършеше работа.
- Какво му е на буса? – интересуваше се новият им вокалист.
- Повреден е – без изобщо да се свени излъга Майк. – Има изтичане на масло. Някой ще го види като се приберем.
 
     Пристигнаха в хотела им в Брюксел, изискана скъпа сграда в самият център, на километър и половина от залата, в която щяха да свирят утре. Майк настоя да имат време да се подготвят и дойдоха ден по- рано. Той влезе в банята а Уил слезе до фитнеса, искаше да пробва гиричките им. Подкачи Весп и го покани да отидат заедно, другият мъж отказа под предлог, че летенето го е изтощило, прибра се в стаята си и се излегна пред телевизора.
     Поредният хотел, концерт и тълпа, може би Майк остаряваше, а може би бе нещо друго.  Патологично бе при хората много силно да желаят нещо и да влагат всичките  си усилия и средства за да го постигнат, а когато го получат вече да не го искат.
     Майк излезе от стаята си и тръгна по застеленият с плюшен килим в червено и златно, който стигаше чак до мраморните стъпала. Предпочете да слезе пеша двата етажа, прекоси просторното предверие, симетрично, с две боядисани в златно колони пред портала и служители, облечени в черни униформи, следейки всяка прашинка да си бъде на мястото. Той откри Уил във фитнеса половин ниво по- ниско по стъпалата вляво, помещението беше поне шейсет на осемдесет, без да се смятат вътрешните стаи и баните. Беше светло, просторно и не особено пълно по това време на деня.
     - Хей, какво правиш тук? – той отскочи встрани от бягащата пътечка и грабна една бяла кърпа, попивайки врата си, косата му беше мокра, сивият потник лепнеше на гърдите му.
- Не знам – рече Майк. – Какво се прави тук?
- Дошъл си да разгрееш?
- Дойдох да убия някой и друг час.
Уил само кимна и пак се качи на пътеката, Майк се позавъртя и свали горнището си намятайки го до това на Уил, сетне взе една от гирите с пет килограма тежести и направи сесия от двайсет вдигания. Щеше да добави още след като загрее.
     Някаква поп песен звучеше на заден фон, поразително много му напомни за Сарина, висок глас, проточващи електронни звуци, безсмислен текст. Никой нямаше д я запомни, утре щеше да излезе нова и тази да бъде забравена, а вдруги ден вече никой дори нямаше да си спомни, че я е имало.
     Неговото изкуство беше стойностно, мислеше си чернокосият докато вдигаше тежестите и мина от гири на щанга. Опитваше се да си го набие в главата и сам да повярва в това. Той помагаше на хората, водеше ги, даваше им смисъл да продължат.
Но и много от тях загинаха, докато той прокарваше това свое „изкуство”. Много от тях Алекс нападна, нахапа или хвърли от някъде, кои в сляпо незнание, кои съвсем целенасочено. Бройката започваше да се изравнява, спасени срещу погубени. Това ли бе призванието му в живота, да убива едни и да спасява други? Кога той се бе превърнал в Бог?
    Майкъл стисна зъби от яд и замахна по- силно, отколкото трябваше, сухожилието на дясната му ръка се схвана и пръта н щангата се изплъзна, той успя да отскочи навреме за да не падне на крака му, но диска го удари по ръката и Майк усети тъпа болка в костта. Стисна зъби и се сви на две.
- Какво стана? – Уил скочи от пътечката и дотича, той не се изправяше, не издаваше и звук, не искаше другит да разберат колко го беше заболяло.
     Хората се насъбраха, дойде треньора – здрав широкоплещест млад мъж, помогнаха на Майк да седне, донесоха му лед и извикаха сестра.
- Какво стана, господине, добре ли сте? – суетеше се младата и очевидно неопитна сестра, отговаряща за гостите на хотела, явно я биваше само да вари чайове.
Изминаха няколко минути, преди той да притръпне към болката, но не можеше да усеща ръката си, която бе започнала да трепери. Сякаш той нямаше никакъв контрол над нея.
- Повикайте линейка – нареди Уил и навлече горнището над вече мокрият си потник.
- Никакви линейки, добре съм – съумя да изрече Майк.
- Никой не те пита.
Тони и Честър слязоха от стаите си и наеха кола до болницата, приеха ги и му направиха рентген.
- Счупена лъчева кост – обяви пълна отегчена лекарка, в коридора, лъснат до блясък и бял като морга чакаха още хора, Майк сведе глава, държащ ръката свита пред тялото си.
- Супер – измърмори той. – Имам си счупване.
- Сигурно ли е, докторе – Уил прокара ръка през все още влажната си коса. – Довечера имаме участие.
- Не знам, момчета, но той никъде няма да ходи. След два часа хирурга излиза от операция, ще му сложат пирон и гипс. Изчакайте във фоайето. Аптеката е надолу по коридора до рецепцията, можете да му вземете болкоуспокоителни.
     Излязоха в коридора Майк седна безволево, до него Честър се срина като посечен, Уил отиде за лекарства и вода, Тони стоеше прав и клатеше глава.
- Това не може да ни се случва.
- Знаех си, че не трябва да идваме – рече Майк.
- Какво говориш? – погледна го русият.
- Турнето, новият вокалист, всичко беше грешка. От самото начало.
- Не се дръж като пораженец – Тони спря да крачи напред назад и застана пред него. – Опитваме се да закрепим бандата…
- Опитваме се – глухо повтори той.
    
     Чакаха доста повече от два часа, Майк отказа да му режат ръката, поиска само гипс. Казаха му, че е възможно никога повече да не може да свири и костта да зарастне накриво. Тогава той се съгласи и влезе в операция, другите нервно чакаха отвън. Прибраха се в хотела мълчаливо, всеки се скри в стаята си.
- Ще се оправим – Тони продължаваше да стърчи прав, въпреки часовете чакане, прекарани в болницата. – Това е само временно.
Уил беше седнал на леглото си, подпрял чело на дланта си, поклати глава и бавно се изправи.
- Не знам – рече. – Всичко се случва едно след друго, може би не е случайност.
- Не ставай пораженец – скара му се Тони. – Гадно е, неприятно е, след няколко месеца ще свали гипса и ще свирим отново. Ако Алекс беше тук…  – изпусна се и каза.
- Ако Алекс беше тук, щеше да му даде от кръвта си и ръката му да заздравее за няколко дни. Но него го няма. Опитваме се да продължим без него, и подобни мисли ни спират! – той удари с юмрук по отворента си длан.
- Няма такова нещо.
- Напротив – наежи се Уил. – Вечно сравняваме положението си с това какво е било когато той беше тук. Никога няма да е същото, той беше като щит за нас…
Уил млъкна и сведе глава.
- Изгубихме приятел – продължи след малко. – Но трябва да се живее.
Тони не отговори и Уил се мушна в банята, а той отиде да провери Майкъл, който седеше н леглото в стаята си и гледаше невиждащо пред себе си.
- Как ти е ръката? – попита, понечи да седне но се спря, сега не си усещаше краката.
- Боли – разсеяно отвърна Майк. – Гледам да не предозирам лекарствата.
- Ще резервирам билети за връщане – каза Тони. – Опитай да поспиш, ако има нещо – викай, когато и да е.
Майк помълча, сетне попита:
- Къде е Весп?
- В стаята си, казах му, че искаш да си почиваш.
Той кимна.
- Благодаря. Знаеш ли – продължи, и Тони се спря пред вратата. – Може би не ни е било писано. С друг човек, може би наистина приключихме с бандата.
- Не сме приключили – възрази Тони. – Това са пречки, винаги ги е имало…
- Може би аз приключих.
     Тони постоя така няколко мига, сетне се върна и удари стола пред леглото, та чак Майк подскочи.
- Ние сме бандата, ясно ли ти е? – очите му присветнаха. – И докато и четиримата не паднем и не ни погребат, нищо не е приключило. Всеки един от нас получи втори шанс с B.L.O.O.D., това не ти е някакъв тинейджърски проект, който да закриеш, когато ти скимне!
Майкъл отвори уста да възрази, пулсращата болка в ръката му се усили.
- Втори шанс получава само веднъж, приятелю – Тони се отдръпна и тръгна към вратата. – Запомни това.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-06-08
прочитания: 36
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход