StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,117
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,547
   Точки: 2,649,811
   Съобщения: 153,778
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,756

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Избран път

     Нощта премина в разделение, Емили, затворена в стаята си и плачеща неутешимо, прегърнала Мая, която лежеше до нея на леглото и проскимтяваше тревожно, и Честър, който пиеше сам в кухнята. Уил, лежащ на дивана в празната всекидневна и Саманта, затворила се в спалнята им. Нещата се очертаваха особено весели точно преди Великден.
     Още не беше време за закуска, когато вратата на имението се отвори и почти се удари в стената, Честър влезе и притича по стълбите, спирайки се пред вратата на вампира.
- И на теб добро утро – измърмори Тони, още по боксерки и отиде да си направи кафе.
Грубото блъскане можеше да значи само едно, Честър снощи се беше прибрал и беше намерил дъщеря си съсипана от разговорът им. Сега идваше да му откъсне главата.
Алекс с нежелание отиде да отвори, застана лице в лице с китариста им.
- КАКВО си направил!? – изкрещя той в лицето му, чернокосият се отдръпна подразнен. Честър го заобиколи и влезе. – Каза, че ще говориш с нея, намерих я да плаче и не пожела да ми каже и дума, дори не отиде на училище тази сутрин! – стиснал ръце в юмруци викаше Честър.
- Това нещо необичайно ли е за нея? – Пазещ пълно самообладание попита Алекс, това като че ли още повече вбеси другия.
- Какво си й казал? – повтори.
- Нищо не съм ти обещавал, и престани да ме плюеш – той избърса лицето си и мина от лявата му страна така, че да е с гръб към прозореца и да не гледа директно в него.
- Сериозно, човече втръсна ми от глупостите ти! – продължаваше да се пени Честър. – Аз имам семейство, имам дете, въобще не става дума за теб! Вземи да пораснеш най- накрая! Помолих те да помогнеш, не да влошиш ситуацията!
Той излезе и блъсна вратата след себе си, стъпките му се чуха надолу по стълбите.
     Мъничко вина, може би съвсем мъничко, се загнезди в него. Такъв си бе той по природа, плашеше хората. Същинска лудост си беше да живее сред такива, да се преструва, че е част от тях, а сега и да се опитва да възпитава детето на Честър.
     Вратата бавно се отвори повторно, този път не беше Честър, а Майкъл, който влезе предпазливо и затвори след себе си. Разбира се, че беше чул данданията и сега идваше да провери какво не беше наред.
- Проблеми? – беше единственото, което каза. – Говори ли ти се?
 
     Майкъл седя и слуша, не каза нищо, докато Алекс не приключи. Беше абсурдно спретнат, спокоен, уравновесен, облечен в изрядно изгладени дрехи, дори косата му беше безупречна. Понякога Алекс страшно му се дразнеше, той и ужасно непоносимият му ред. Друг път му се чудеше от къде се беше взел и как постигаше такъв резултат след всичко, което се мътеше в главата му. Накрая просто се примиряваше и му каваше какво го тревожи. Тия там човешки дела, които го занимаваха за да откъсне мислите си от убийствата, които продължаваше да извършва в името на оцеляването си.
     Предишната нощ пак беше убил. Нямаше намерение, но жената се оказа войнствена. Искаше само да пие от нея и да я пусне, въобще не забеляза символите против обладаване, които тя носеше, анти окултните амулети, не можа да й повлияе и тя започна да се бори, той се опита да отстъпи назад, но тя извади нож. В опита си да го измъкне от ръката й той получи тежки наранявания, ножът беше с посребрено острие. Накрая се принуди да й счупи врата и да си намери друг донор.
 
- Емили те познава от дете – върна го в настоящето гласът на Майкъл, седнал на обичайният стол в затъмнената стая. – Не е трябвало да я плашиш така.
- Емили е разглезена и непоносима – възрази той. – Честър мисли, че аз съм я докарал до истерия, но като се разхленчи, тя получава каквото иска.
- Тя е на тринайсет – кротко напомни Майк.
- Всички са имали тежко детство – вече явно ядосан отвърна Алекс. – Не всички са подлудявали родителите си. Чаз ми поиска помощ и го свърших както аз мога. Въобще по принцип бях против тая работа. Детето си е негово, нека той се оправя…
- Честър ти се доверява – прекъсна тирадата Майкъл. – Не знам дали го осъзнаваш, но това е твърде много. Саманта ти се довери. Разбираш ли колко минимално никакъв шанс има това да се случи с нормалните хора? Не бива да подценяваш този факт.
- Мисля, че отдавна съм си заслужил доверието – озъби се в негова посока Алекс.
- Доверие ли? – почти се засмя Майк, зелените му очи почти грееха на ивицата светлина, идваща от прозореца. – Това не е доверие, приятелю. Никой нормален родител не би дори допуснал някой като теб около детето си. Уил изложи на риск живота на годеницата си заради теб, а всички ние вече години наред живеем така, сякаш си един от нас.
Бразда се бе врязала между веждите на вампира.
- Какво искаш да кажеш?
- Ако не бяхме родени в различни години бих казал, че сме една кръв. Били сме се не веднъж един за друг, и колкото и да съм отвратен от всичко, през което бях принуден да премина, ако и когато отново ми се наложи, ще го направя отново без да ми мигне окото. Не защото ти се доверявам, просто…
Той се засмя, вдигна ръце и трепна с рамене. – Гарван гарвану око не вади, Алекс. Не избираш какъв да бъдеш, но когато срещнеш такива като себе си, това не е твой избор, а този, който си. Чаз ти е бесен, че си разтроил детето му, и аз бих бил. Но утре той ще е този, който ще стои до теб и ще ти пази гърба. Мислех, че вече си го разбрал.
 
     Алекс мълча, и след като Майк излезе и затвори вратата, продължи да мълчи. Неговото присъствие тук само докарваше на тези хора нещастия, скоро нищо не се беше случвало, но и това щеше да стане, затишията при тях никога не траеха дълго. Вампири, ловци, полиция, роднини на жертви… Все някой щеше да се изсипе да им търси сметка.
     Най- добре, най- разумно би било той да напусне и да живее като прокуден, какъвто винаги е бил, така щеше да се грижи само за себе си, а не за четиримата смъртни, а сега и жената на Уил и хлапето на Честър. Бройката щеше да става все по- голяма, и накрая Алекс щеше да му изпусне края и да изгубят някой от тях. И разбира се всички щяха да се обърнат към него да търсят сметка, защото той беше капката катран, която разваляше подреденият им човешки живот.
 
     Но човешкият свят бе тъй притегателен. Имаше живот, топъл и наситен на емоции, имаше красиви създания, които го привличаха и моменти, които всъщност го караха да забравя, че не е един от тях. Музиката, пътуванията, тривиалните малки моменти като отварянето на бира на сцената и дуелът с китарите, оставането до късно в топлите летни вечери и мирисът на току що окосена трева, циркулирането на кръвта във вените на смъртните, която напомняше на живот.
     Той сведе очи и отиде до прозореца. Живот, какъвто той нямаше. Алекс беше умрял веднъж, и понякога почти му се искаше още да беше човек. Каквото и да го задвижваше сега, то не беше живот, не беше онази искрица, която смъртните носеха. Вампира можеше да се преструва на тях, но нямаше нищо общо с този свят, който всячески се опитваше да го отхвърли.
 
     Алекс отвори прозореца, лъхна го студен априлски вятър, качи се на перваза и застана така, оглеждайки задния двор. Катерица бързаше към хралупата си на един от смърчовете, мъкнейки клонче с все още запазени вледенени шипки. Той можеше да я усети от почти четиристотин метра. Усещаше и соколът, който дебнеше малкото животно, оттласна се безшумно от клона, на който беше кацнал, и полетя към нея.
     Алекс не дочака да види развръзката, хвърли се от прозореца и падането му трая почти цяла вечност, преди краката му да достигнат земята, засипана със скреж и сухи иглички. Той приклекна за да омекоти падането и върховете на бледите му пръсти докоснаха замръзналата земя, първите тревички бяха осланени. Косата му се заметна и обърса горният пласт скреж, той бе присвил очи и се огледа, преди да стане и да побегне към най- близката част, където дворът свършваше. С един скок се намери във въздуха, ръцете му се свиха около вледенилите се черни железа, той се засили и се преметна, напускайки имението. Някъде из Джърси вампир бродеше сред смъртните.
 
     Тъкмо когато Майкъл отпрати светлокосият, с когото след известно време крещене от негова страна и закани се бяха разбрали Алекс да се извини на Емили, Уил влезе подобно разярена мечка, вкарвайки сняг и кал, и се стовари на дивана, награбил цяла бутилка коняк.
- Добър ден, радвам се да те видя – ядосан, но все още спазващ добрите обноски го посрещна Майк. – Искаш ли чаша? Може би парцал, след като се разпаднеш на пода? Въобще спирал ли си да пиеш през последното денонощие?
Уил го изгледа хладно и изпръхтя.
- Познавам когато си пил. Цветът на носа ти го издава. Проблеми вкъщи? – предположи чернокосият и приседна на фотьойла срещу късата част на масата.
- Може ли… - Уил разкопча тъмносиньото си яке и изражението му стана нацупено, като на малко дете. – Може ли да преспя тук тази вечер?
Майкъл се смръщи. Стана, донесе две чаши, измъкна бутилката от ръката му и наля по равно на него и на себе си.
- Какво се е случило?
 
    Някъде в северната част на Джърси по една от неосветените задънени улички се чу писък, последван от бягащи стъпки и трескаво ровене в чанта за лютив спрей или джобно ножче. Чантата политна от ръцете на жената, когато остри като бръсначи нокти загребаха цели ивици плът от дясната й предмишница, тя изкрещя. Червеноокото привидение се спусна от перваза на една от сградите и заби зъбите си в отворената рана. Спря да пие малко преди жената да издъхне, ако поемеше кръв от нея след смъртта й, това щеше да го убие.
Алекс се огледа, затича се и се оттласна от някакъв недовършен зид, издигна се подобно зловещ гарван и изчезна по почернелите покриви.
 
 
     Няколко часа по- късно Джърси осъмна в кръв, Честър и Емили скарани, в различни части на къщата, а Уил мъртвопиян на дивана, брадата му беше започнала да набожда, изглеждаше запуснат и без капчица останало самоуважение.
Майк седеше на кухненската маса и държеше главата си с две ръце, щеше да бъде благодарен ако някой му беше казал, че животът щеше да се окаже  такова копеле.
- Д’б’р’утру! – Тони влезе, насочвайки се направо към кафе машината, влачейки крачолите на черният си панталон по каменния под. Косата му бе добила нов рисунък, олицетворение на хаоса.
Майк не отговори.
- Ако тоя е вече умрял – посочи към общата стая - може ли да взема колата му? – попита и зареди филтъра с кафе.
- Не говори глупости – сряза го Майк.
- Жена му ли го е изхвърлила? – Тони се прозя и се облегна на плота, докато чакаше кафето.
- Скарали са се, не го е изхвърлила – мрачно отвърна Майкъл.
- Очакваше се. Знаех си, че ще се стигне до тук – той си взе чашата и отиде да седне срещу Майк, качвайки босите си крака на напречната пръчка на стола си.
- Какво пък трябва да значи това? – другият присви очи заради силната светлина, която идваше от прозореца вляво от него, който гледаше към задния двор. Беше почти обяд.
- Пич, и ти ли си пил – смръщи се Тони, стана, отиде до плота и му донесе кафе, сетне пак си седна и се зае със своето. – Значи, че бях сигурен, че двамата нямаше да изтраят дълго.
- Само са се скарали – изтъкна Майк, взе чашата си и се взря в повърхността на черното димящо кафе.
- Я стига – махна с ръка Тони и се почеса по врата. – Сам е хубавичка и така нататък, но външен човек няма място сред нас, добре го знаеш. Окуражавахме Уил, защото искахме най- доброто за него, но нима не опитахме вече? Кой се е задържал за по- дълго от месец тук, след като си осиновихме Дракула?
- Да не съм те чул да говориш такива неща – посочи го Майк.
- Между другото, четох сутрешните новини, намерили са труп до северните складове, обезкървен и декориран като пинята. Стига се преструва, човече, това никога няма да проработи.
- Уил и Саманта си имат свои проблеми, които нямат нищо общо с Алекс – почти изсъска Майкъл, снишил глас, хвърли поглед към вратата към общата стая. – Нямаш основание да…
- Ние избрахме пътят си, когато го приехме – прекъсна го без да се преструва Тони и си сръбна от горчивото кафе. – Това е, което избрахме да станем. Никоя жена не би понесла кръвопиец да се върти около семейството и децата й. Ейми до сега сто пъти да е захванала ново дело, ако всъщност знаеше кой е той.
- Алекс никога не би наранил Емили – смръщи се Майкъл.
- Накрая за нейно добро и Честър ще се дистанцира – продължаваше Тони. – Това избрахме сами и това ще стане с нас.
     Настъпи мълчание между двамата мъже и двете бели чаши, пълни с отровно черно кафе. Майк дишаше тежко и едвам се сдържаше да не отговори остро, да възрази, но после осъзна, че нямаше какво да каже. Тони беше напълно прав.
- Не бива те да се разделят – каза накрая нещо в своя защита. – Уил заслужава нещо повече от… това – той се огледа и вдигна ръце.
- Малко хора могат и да се надяват на „това” - възрази другия.
- Разбираш какво имам предвид – озъби му се Майк.
- Ти също – не му остана длъжен Тони. – Преструвайте се двамцата, че всичко е заради отсъствията му, изстиналата вечеря и пропуснатите семейни уикенди. И когато се наложи Уил да покаже истинската си същност, да отреже нечия глава или да укрие труп, защото това ще стане, ела да видиш дали широко скроената му женичка няма да побегне с писъци.
- Слушай! – вече му изръмжа Майкъл и се наведе към него през масата. – Достатъчно са ми проблемите и като детегледачка на всички вас, не ми утежнявай положението!
- Да, аз ти го утежнявам – Тони се отдръпна назад и си доизпи кафето. – Знаеш как ще свърши това – добави, докато оставяше чашата в миялната машина. После излезе, Уил се разбуди и изсумтя нещо в съседната стая.
 
     Майк вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, преди да си позволи да помисли за алтернативи. Нямаше много такива. Да гледа как приятелите му един след друг провалят живота си, или да изхвърли вампира.
Да, вярно, той беше безсмъртен, но това значеше ли, че трябваше да го натири като куче? Той нямаше къде да отиде, нямаше си други хора, а в дългите часове, в които бяха говорили само двамата, Майк все повече се убеждаваше, че бе успял, може би, дори мъничко да го промени, да го накара да се бори с онова чудовище в себе си.
Или поне на него така му се искаше да вярва.
 
     И може би Тони беше прав. Той беше лекомислен и действаше без да мисли, воден от чувството си за правда, за това в онзи ден докато те бягаха да си спасяват животите, и се молеха къде за себе си, къде за кръвопиеца, той се върна да му помогне.
     Майкъл не веднъж си беше преповтарял случката, дори след като Тони оздравя. Той не може да не е знаел, че всичко ще свърши така. Сам смъртен нямаше как да помогне по никакъв начин, дори всички те, изсипани на куп нямаха шанс срещу групата на вампирите. Тони просто не искаше да oстави приятел да се справя сам. Той винаги си беше такъв – честен, упорит и готов да вложи всичко дори в изгубени каузи.
     Може би всички те щяха да свършат така, помисли си чернокосият над изстиващата чаша кафе, потрошени и разхвърляни на някой безименен път. Може би така бе отредила съдбата за него и момчетата, които го последваха в налудничевата му надпревара със смъртта. Всеки път стигаха по- близо и по- близо, накрая просто нямаше да имат такъв късмет.
     Майкъл стана със сериозно изражение на лицето, черните вежди бяха сключени над изумрудените му очи, той отиде да измие чашата си и я постави на бялото сушило да се окапва върху тавичката от алпака.
Може би, повтори той наум, загледан в десетките еднакви извити в долната си част алуминиеви пръчки на сушилото. Но ако сега се отметнеше и тръгнеше да живее своят си живот, щеше да предаде някой, който преди двайсет години потропа на вратата му и потърси помощ. Какво значение щеше да има тогава всичко, което беше направил, каква стойност щеше да има живота му, ако предадеше приятел и събрат?
     Сами си избрахме този път, беше казал Тони, и всеки един щеше да го извърви, изправяйки се срещу последиците.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-12-03
прочитания: 24
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход