StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,482
   Потребители: 12,328
   Автори: 3,983
   Коментари: 305,298
   Точки: 2,632,927
   Съобщения: 127,245
   Лексикони: 4,477
   Снимки: 10,745

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Избор

     Изгарящо чувство плъзна по гърлото ми, гърдите ми се надигнаха, опитвайки се да дишам, но сякаш някой ме бе стиснал в клещи. И все пак не можех да спра да пия, имаше нещо в самото дъно, в основата си, исках да стигна до него. Захвърляйки тялото на младата компаньонка на земята, аз също се свлякох по очи, болеше.

    Беше сякаш съм пил много силен алкохол, повдигаше ми се, гърлото ми гореше, главата ми щеше да се пръсне от нейните мисли, влели се в съзнанието ми с кръвта й. Света изгуби ясните си очертания, чувствата се размиха.

     Усетих как две ръце ме извличат от паважа и се намерих в затъмнена каросерия на кола. Кръвта още лепнеше по лицето ми, караше зъбите ми да скърцат, изръмжах дълбоко, исках да забравя всичко за нея колкото се може по- бързо. А тази сянка над мен...

- Стой спокойно, не се движи...

Майкъл. Отново беше дошъл след мен въпреки да му казвах да остане в къщата. Сега ме гледаше през мрака, сигурно виждаше колкото и аз в този момент.

     Поредната конвулсия ме накара да се свия на две, той ми подаде вода, аз я изблъсках от ръката му, очите му се присвиха.

- Каза, че няма да пиеш от кого да е – чух осъдителният му бащински глас над себе си. Изругах нещо по негов адрес и пак се присвих, усещах кръвта на жената като киселина в стомаха си.

- Дръж – чух подобно изръмжаване заповедта на Майк. Той поднасяше ръката си към мен, беше срязал китката си, инстинктивно се надигнах и я поех.

- Какъв си кретен – поклати глава той, докато пиех от кръвта му. Сетне превърза ръката си, преметна се на предната седалка и подкара към къщи.

     Чувствах се като порицано малко дете, бях сгафил и ми се бяха накарали, чувствах се отвратително физически, но имах нужда от кръв и нападнах първата, която ми се мерна пред очите. Разбира се, не беше кръв от благородник, такива вече не бяха останали днес.

 

     Когато пристигнахме в имението Майк буквално ме затвори в стаята ми, и каза да не се мяркам на момчетата в това си състояние. Беше слаб, за това се оттегли да си възвърне силите, но по- късно явно беше поомекнал (както винаги, впрочем) и дойде да ме провери.

- Защо се държиш като идиот? – попита ме, седнал в едно от старинните кресла до стената.

- Трябваше ми кръв. – настоях, седейки по средата на огромното легло с колони, вдясно от прозорците.

- Можеше да изчакаш да си намериш някоя по- добра. Сигурно е тровила кръвта си с години. А може би точно това си искал.

- Ще престанеш ли? – измърморих и се отпуснах назад, падайки на леглото и взирайки се в сивеещият от сянката на колоните таван.

- Добре, другият път ще те оставя да лежиш като парцал на улицата, докато се съмне.

Беше ядосан, усещах го, но се усмихнах, Майк ме погледна.

- Няма да го направиш, защото това си ти – казах. - Колкото и пъти да прекалявам, винаги ще изложиш смъртното си същество пред мен, ако се появи опасност.

     Майкъл не отговори, беше подразнен от коментара ми но знаеше, че е истина. Направи го в деня, в който се срещнахме, щеше да го прави до край.

     Имаше някакъв негласен съюз между нас, колкото и извратено да бе. Той беше единственият човек, който някога бях приемал като равен, единственият, на когото засвидетелствах уважение. Можех да го убия онзи ден, когато го срещнах, но не го направих и той хиляди пъти след това излагаше себе си на риск заради мен. Така и не проумях причината. Може би беше същата, заради която аз не го убих, ехо на човешката ми същност?

     Не смеех да мисля за деня, в който той нямаше да бъде тук, а времето минаваше и нищо не подсказваше, че щеше да спре, дори за малко.

      През всички тези години, в които живеех назаем се опитвах да разбера времето, да го спра, да го обуздая, да го забавя, нищо от това не се получи. Дори да не ме чакаше смърт след утрешния ден, времето продължаваш да си тече и всички онези, за които някога ме е било грижа си отиваха с него.

За това гледах да страня от хората, не исках да се привързвам към някой, след като след някакви си примигвания щеше да си отиде.

Покой? Нямаше такова нещо. Години след това ти продължаваш да търсиш онзи, когото си изгубил и да се надяваш проклетият ден, в който си научил, че никога няма да го видиш отново да е бил просто сън.

     Твърде много лоши сънища за един живот, помислих си и се извърнах надясно с лице към прозореца и с гръб към Майк.

- Винаги можеш да ми кажеш какво става – чух го да казва, преди да се надигне от стола и да отвори вратата.

- Помниш защо изчезнах преди десет години, нали? – изправих се и се обърнах към него. Виждах собственото си отражение в очите му.

- Помня – само кимна той.

- Твоята кръв ми даде повече, отколкото можех да понеса за човешкият вид.

     Той прехапа устните си, обмисляйки чутото, меката светлина от фенерите с готически орнаменти от двора хвърляха отблясъци по правоъгълните стъкла на очилата му, които се смъкнаха с около половин сантиметър по правият и леко остър нос. Косата му си беше същото черно, както когато го видях за пръв път.

- Не мога да знам каква е битката ти – каза след малко. – Нито да те съдя или да ти казвам кое си струва. Но ти трябва да вземеш решението, не аз и не момчетата.

     Сведох глава така, че косата да скрие лицето ми, явно той разбираше много по- добре, отколкото си бях мислел. Идвайки тук някак опитвах да прехвърля отговорността на тях, щеше да е по- лесно някой друг да реши вместо мен.

- Много неща не са както трябва – отвърнах, по- скоро на себе си.

- Кои неща? – веднага попита Майкъл.

- Ти си човек – казах само и станах на крака от страната на прозореца. – Не трябваше въобще да си жив, след онзи път.

- Значи не си научил достатъчно за хората, дори за всичките си осем живота.

- Научил съм – рекох и отстъпих още към прозореца. – Научих, че жертвате себе си за другите без видима причина, че сте готови за един миг да разрушите това, което сте градили цял живот в името на нещо мимолетно и несигурно. Научих и какво е предателство, и отчаяние. Не ми липсват – поклатих глава и вече посягах към дръжката на прозореца.

- Научил си се и да бягаш – погледът на Майк ме пресече, нещо в мен трепна. – Не ти харесва разговорът, за това ще изчезнеш в нощта.

- Не мислиш ли, че има достатъчно неща, които не мога да избегна, за да трупам още върху тях? Защо да понасям това, което мога да подмина?

     Зъбите ми се бяха сключили, вероятно изглеждах доста по- заплашително отстрани, Майкъл не помръдна от мястото си.

- Защото когато влезеш в едно общество, други започват да зависят от теб. Твоите действия ги афектират.

      Фенерите от двора бяха изгряли ярко, стените се оцветяваха в жълто-оранжево.

- Какво се опитваш да ми кажеш? – поклатих глава.

- Може би искам да останеш, вместо да изчезваш като привидение – рече и стисна зъби на свой ред.

- Това би ли променило нещо? – попитах.

- За мен – да.

Поех си въздух, оставайки няколко секунди заслушан в биенето на сърцето му, беше гневно и отчаяно, имаше нещо, което го караше да се страхува.

     Аз бях егоист, самото ми същество бе устроено така, в повечето случаи не виждах или пренебрегвах всичко и всички около себе си. Ако трябва да бъда честен, това ми помогна да оцелея, онези със саможертвите, те се изчерпваха в името на другите, свършваха се, раздавайки чувствата, мислите, целият си живот, докато не остане нищо от тях. Ако такъв бе и този случай, ако аз бях просто един консуматор а Майк всячески ме спасяваше, включително и от мен самия, значи не му оставаше много и вината за това бе изцяло моя.

- Има ли нещо, което трябва да знам? – попитах, вече прекосявайки стаята, той задържа вратата отворена за да изляза след него.

- Нищо повече.

Излизайки в коридора, където светлината беше още по- оскъдна, подметката му се закачи в прагчето и той залитна, изруга и тръгна към стълбите, включвайки една от лампите по дължината на стената. Това ми даде бърз и ясен отговор.

Зрението му отслабваше, осъзнах какво го караше да се страхува.

     Когато за първи път прекрачих прага на къщата харесах огромното пространство – цели три етажа плюс подземие. Беше богато обзаведена, отдалечена и празна. Толкова празна, само той живееше тук тогава.

Отне ми известно време да разбера, че къщата бе отражение на същността му. Онази празнота, която зееше в него от години, днес заплашваше да го погълне. Майкъл не искаше да остава сам в имението, защото без зрението си той щеше да стане жертва, по един или друг начин, аз трябваше да остана за да не се изгуби в лабиринта от коридори и стаи, и вътре в главата си.

     Можеше да ми кажеш – обвиних го негласно. Можеше просто да ми кажеш.

     Много пъти се бях опитвал да го накарам да пие от кръвта ми, това щеше да повлияе на организма му, да го засили, щеше да забави онзи момент, в който вече нямаше да го има. Може би го правех за себе си, и той го осъзнаваше, а може би просто ценеше живота твърде много.

Аз бях погазил всички писани и неписани закони, всички морални норми, и защо трябваше да ми пука? Нямаше кой да ме съди, нямаше кой да изпълни присъдата, никой смъртен не можеше да вдигне ръка срещу мен.

     Помнех времето, когато тези неща ме ужасяваха, когато непрекъснато се питах кое е редно и последиците от действията ми ме преследваха, съвестта ми ме измъчваше. Вече години наред аз нямах съвест, бях я удавил в кръвта на жертвите си, а щом от действията ми нямаше последици за мен, спрях и да мисля кого наранявам.

 

     С Майк нещата не стояха така, помня като бял ден как той застана пред момчетата да ги защити от мен, притискайки кървящите отвори в шията си, направени от зъбите ми, само час след като ми беше спасил живота. Слабият непълнолетен смъртен, който отказваше да предаде приятелите си. И не факта, че ми се опълчваше ме спря, той просто отказваше да се предаде, да предаде и тях, до ден днешен не можах да разбера силата на волята му, въпреки да бе просто човек.

     Оказваше се, че след всички тези години, в който го бях подлагал на риск, сега той просто имаше нужда да прояви слабост и никой да не го атакува в този момент. Едва ли бе казал на момчетата, по пустият инат и гордост си приличахме.

     Влязохме в осветената всекидневна, останалите членове на бандата вече бяха там, свиреха, пиеха, забавляваха се. Уил ме стрелна с поглед, а после и скованото изражение на лице от на Майк, явно заключи че пак бях направил нещо и току що бях отнесъл конско. Удобно извинение.

Седях до тях, включвах се в наздравиците им, коментирахме последният концерт и предстоящото видео, което трябваше да запишем, но вниманието ми бе изцяло погълнато от него.

Той ограничаваше движенията си, защото зрението му го бе предало. Имаше такива моменти, когато спираше да вижда за определен период от време, обикновено след това се подобряваше. Не знаехме е обаче дали този път щеше да е така.

     Гледах чашата му, в която алкохолът потрепваше от тактуването на Джеймс, опрял коляно на масата, и си мислех как никой нямаше да забележи ако за части от секундата порежа ръката си и няколко капки кръв паднеха в чашата му. Той щеше да се почувства по- добре, тази прогресираща загуба на зрението му щеше да се забави, може би имаше някой проклет тест, който още не бяха направили.

     Почти поднесох китката си над питието му, когато рязко се дръпнах. Не, той щеше да ме намрази. Вдигнах очи към него, усмихваше се на нещо, казано от Тони, но онази рязка между веждите му се бе задълбочила, притесняваше се, страхуваше се. Изобщо не беше тук с нас, както и аз не бях. Предстоеше ми да направя избор, който щеше да промени бъдещето на Майк, както и моето собствено.

 

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-03-31
прочитания: 59
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход