uFeel.me
Имението (Втора част)
Автор: AngelTears,  1 март 2012 г. в 23:36 ч.
прочити: 345

Тя постоя няколко секунди на място, помисли си, че това е абсурдно, после слезе на долния етаж.  Родителите й ги нямаше в къщата, колата им също.

- Още не сме се установили, а те вече си проявяват способностите да изчезват без да ме предупредят! – мърмореше си Ан. Момичето излезе на верандата, огледа се - наблизо нямаше други къщи, ослуша се – беше прекалено тихо. Извади мобилният си телефон си и заразглежда снимките с най-добрият й приятел Самуел направени  преди да почине. Поне сега за малко можеше да остане насаме със спомена за него, можеше да освободи тъгата си. Опря се на парапета, нещо изскърца и докато осъзнае какво става усети остра болка в лявата си длан. Парапета се беше счупил и част от него я беше порязал.

   „Страхотно! Само това липсваше да живеем в тази проклета развалина!” – вбеси се Анджела. Превърза ръката си и излезе да вземе мобилния си, който беше забравила навън. За нейна изненада мобилния й го нямаше, тя трескаво започна да го търси. Всъщност не й пукаше за самия телефон, а за десетките снимки със Сам. Понякога тези снимки й даваха утеха, преглеждаше ги отново и отново, не искаше да забрави лицето му, беше се заклела, че никога няма да го забрави! Търси го доста време, но телефонът сякаш се бе изпарил. Взе да се стъмнява и момичето реши, че утре отново ще го потърси.

   Анджела се качи в спалнята си, за да разопакова багажа, трябваше да върши нещо, което да я разсейва от натрапчивото намерение  да излезе и да продължи да търси, защото по някаква причина знаеше, че това е лоша идея.

     Ан се събуди. Беше рано сутринта. Виждаше се как слънцето изгрява над хоризонта. Предната вечер беше заспала неусетно, умората я беше победила. Повдигна се от леглото и веднага забеляза телефона си на нощното шкафче. Помисли си, че може би някой от родителите й го бе намерил, когато са се върнали и са го й оставили. Настръхна. Вратата на терасата беше широко отворена. Опита да си спомни дали я беше оставила така или не. Отговора не й хареса, в главата й кънтеше само Аз съм тук! . В стаята й цареше тишина, но чуваше нещо, което наподобяваше сърцебиене и в сумрака видя силует. Ужасена Анджела се пресегна да светне лампата и отново се обърна в посока, където беше силуета и тогава го видя! Той стоеше там съвсем истински и я гледаше! В този момент лампата примигна и отново остана сама, Сам си бе отишъл. Тя имаше нужда от него, искаше да го задържи тук поне за малко, но нямаше тази сила. Безсилието й я задушаваше, имаше нужда да диша, но за момент сякаш беше забравила как…

Сам беше най-близкия й човек. С него споделяше, заедно бяха изживели толкова много. Той беше човекът, който я спаси, когато тя искаше да сложи край на живота си, защото в онова време всичките й приятели  я бяха изоставили, а родителите й не я разбираха, чувстваше се съвършено сама, сякаш света й беше обърнал гръб. Ан беше отишла на плажа, където ходеше всеки ден след училище. Там сядаше близо до океана и оставяше емоциите и чувствата й да излязат на бял свят. Това беше мястото на което беше щастлива, защото не се налагаше да крие тъгата и разяждащата я самота. Гледаше с часове как вълните се разбиват в пясъка на брега, а когато деня беше слънчев и вятъра утихваше, океана ставаше като огромно огледало. На рожденния си ден Ан знаеше че родителите й ще са отново на работа до късно вечерта и тя щеше да бъде сама в къщата за това отиде на плажа на нейното място. Но този път беше различно. Тя бе взела решение. В чантата си носеше любимата си дълга, бяла, лятна рокля която облече, а след това разпусна косата си, която се разпиля по гърба й. Спря неподвижно за миг, загледана в океана. Беше готова. Пристъпи напред, отначало не усещаше почти нищо, но колкото по-надълбоко влизаше ,все повече усещаше хладната вода по кожата си, но дори не трепна, а продължаваше все по-уверено. Накрая водата я погълна Инстинктът й казваше да се бори, да изплува, но тя се отпусна и усети как водата мъчително нахлуваше в дробовете й и бавно потъваше. Почувства се лека като перце, не изпитваше страх а единствено спокойствие…

 Изведнъж нещо сепна спокойствието й, усети студ. Тялото й се бореше да изкара водата от дробовете й. Когато отвори очи видя Слънцето и небето, което беше толкова синьо, както никога досега и си помисли, че, или е вече в  Рая, или някой я беше спасил.

   Тогава видя лицето му. Пое си дъх и водата най-накрая излезе. Той й поддържаше главата, свали си якето и я зави, взе я на ръце и я понесе към колата си…

Ан се беше отнесла назад в спомените си. Никога нямаше да забрави как Сам й беше помогнал, как освен живота й той бе спасил и душата й. Той беше човека с който се чувстваше цяла, а самотата, която я съпътстваше се предаде пред него. Но сега… Сега вече нищо не беше същото. Анджела чувстваше, че част от нея си бе отишла завинаги заедно с него. Сам беше опората й с него тя се чувстваше по-жива от всякога...


(СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...)

Аделина Тодорова - 03.11.2011

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me