StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,761
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,996
   Коментари: 310,706
   Точки: 2,643,626
   Съобщения: 148,683
   Лексикони: 4,493
   Снимки: 10,770

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Храненица

Цял ден колата не спря да лъкатуши по черните селски пътища. Сивата магарица отдавна се беше уморила, ама Илия я припираше да върви, че трябваше до вечерта да са стигнали. Още не беше толкоз горещо, както друга година в края на май. Даже днеска облаците се бяха скупчили в небето и скриваха слънцето в задушаващата си прегръдка.

Отзад в колата се беше настанила върху една шарена черга малката Лиляна. Беше на осем години и всеки път се радваше, когато баща ѝ казваше, че ще я вземе със себе си на някое пътуване. Но тез пътища, по които минаваха днеска хич не ѝ бяха познати. Сякаш все заобикаляха онез места, по които друг път са минавали и тя съвсем не знаеше къде се намират.

- Тате, скоро ли ще стигнем? - попита с уморен глас Лиляна.

- Още малко остава, Лиляно. Гладна ли си вече?

- Да.

- Скоро ще ни нагостят хубаво. Чакай още малко.

Лиляна имаше три сестри. Те бяха по-големи от нея и вече майка им ги учеше на домакинска, пък и на кърска работа. Момче в таз къща не се беше родило, та затуй и женските чеда трябваше да се учат да работят на полето от малки. Пък за учене и дума не беше ставало. Илия нямаше пари, че да ги праща на училище. Казваше, че пълните глави не са като пълните стомаси – колкото и умен да е един човек, той пак ще търси ядене. Затуй искаше от малки неговите щерки да могат да работят, та да има какво да се слага на софрата вечер да ядат.

За Лиляна майката все казваше, че е още малка за работа. Нея я къткаше като писано яйце. Гледаше все да е нахранена добре, обличаше я с чисти дрехи като ходеха на площада и даже най-често за нея плетеше нови елечета и терлици. Сякаш все за нещо я гласеше. Пък бащата все я вземаше със себе си, когато ходеше до пазара в града или като обикаляше по селата да продава вълна от овцете, за да припечели някоя допълнителна пара.

Привечер колата спря. Бяха влезли в едно далечно село в планината. Лиляна се оглеждаше и не помнеше някога да са идвали тука с баща си. Пред къщата, дето се намираха, ги чакаха мъж и жена на малко повече от трийсет години. Щастливи бяха да ги видят, а пък Лиляна не ги познаваше и не им се зарадва толкоз, колкото те на нея. Влязоха вътре и ги посрещна отрупана софра. Лиляна беше толкоз гладна, че веднага щом я подканиха да яде, тя започна като лакомо прасенце да си тъпче устата с храна.

- Цял ден изкарахме по пътищата, та затуй е толкоз прегладняла – опита се да я оправдае баща ѝ.

- Нека да яде. Хилаво момиче ми се вижда – каза домакинята, която се казваше Пенка.

- У нас може да имаме малко, ама никой не си е легнал с празен стомах – побърза да каже Илия.

- Е, то в днешно време не е лесно да се гледа такава голяма челяд като вашата – обади се домакинът, който наричаха Чавдар.

- Някои имат по четири-пет деца, пък наша Пена и едно не можа да роди – чу се глас на старица, идващ зад вратата.

В тоз момент Лиляна видя една нисичка и прегърбена жена да влиза в одаята, подпирайки се на бастунчето си. Въпреки миловидния ѝ вид, в сивите ѝ и почти слепи очи имаше нещо, дето плашеше момиченцето.

- Майко, стига си говорила тъй – скара ѝ се Чавдар.

- Че лъжа ли е?! Ама айде, няма да се обаждам повече, че все аз излизам лошата накрая – разсърди се старицата и вирна нос.

След като хапнаха, Лиляна и баща ѝ си легнаха на земята, дето им беше постлано да пренощуват. Момиченцето беше толкоз уморено, че веднага заспа. Не усещаше как бащата постоянно се обръщаше от едната на другата страна и не можеше да си намери място. Ала в ранни зори, когато Лиляна се разбуди, с ужас видя, че баща ѝ го нямаше до нея. Стана уплашена и се огледа. Новият ден тъкмо настъпваше и първите слънчеви лъчи влизаха през прозореца. Лиляна отиде да надникне навън и видя, че баща ѝ впряга магарицата и се подготвя за път. Бързо излезе на двора и притича до него.

- Сега ли ще тръгваме, тате? - попита го тя.

- Само аз ще тръгна, Лиляно.

- Аз тука ли да те чакам? Кога ще дойдеш да ме вземеш?

Илия прехапа устните си силно преди да отговори.

- Ти ще останеш тука. Вече в таз къща ще живееш.

Сякаш гръм прониза сърчицето на малката Лиляна. Не можеше да помръдне от мястото си и не искаше да вярва на туй, дето баща ѝ беше казал. Гледаше го как се качва на колата и дори не я погледна, за да се сбогува с нея. Без повече да мисли, момичето се качи отзад. Шарената черга я нямаше, а на нейно място имаше чувал с брашно и няколко оскубани пилета. Илия се обърна и се ядоса като видя, че дъщеря му не се подчинява.

- Слизай, Лиляно! Казах ти, че оставаш тука!

- Ама аз не искам! Не ги познавам тез хора!

- Ще имаш време да ги опознайш! Вече те ще са ти майка и баща!

- Ама аз си имам майка и баща!

Илия слезе от колата. Грабна Лиляна за ръката и я свали долу.

- Тука стой ти казах!

- Искам с тебе, тате! Обещавам да те слушам много!

В следващия миг Илия вдигна ръката си над момиченцето и му зашлеви плесница по бледото лице. Лиляна не извика, не продума нищо. Сълзите сами започнаха да се леят от очите ѝ, а една невидима ръка стискаше гърлото ѝ. Не усети кога зад нея се появи Пенка и я прегръщаше силно. А Илия се качи в колата и потегли по пътя за вкъщи. Едва когато излезе от селото, той позволи на сълзите си да се излеят. Искаше да се наплаче по пътя, а не когато се върне при жена си и останалите три дъщери.

 

Колкото и мъчно да ѝ беше, че е изоставена от родителите си, Лиляна не можеше да се оплаче. Пенка и Чавдар бързо я обикнаха и почнаха да се грижат за нея като за собствено дете. Все гледаха да ѝ угаждат, та да не бъде тъжна. Не се отнасяха с нея като с гостенка, а сякаш цял живот е била в къщата им.

Пенка вече беше все усмихната. Преди много страдаше, че не можеше да роди дете на мъжа си. Какво ли не ѝ беше минавало през главата, когато ни след втората, ни след третата, ни след петата година зачеваше! Затуй накрая се сети за братовчед си Илия, дето имаше четири дъщери. Та като не можеше да роди свое дете, поне да се грижи за чуждо и да му даде по-добър живот от тоз, дето можеха да му осигурят собствените родители.

Чавдар се съгласи бързо. За него важното беше Пенка да е щастлива. Той даже не губеше надежда, че един ден ще им се роди дете, просто мислеше, че трябва повече време. Ама когато жена му вече беше много отчаяна, реши да я послуша и да вземат Лиляна да живее при тях. Само свекървата не беше съгласна. Откакто ѝ казаха какво са решили да правят Пенка и Чавдар, тя не си намираше място и все мърмореше.

- Хората в селото все нас ще говорят. От толкоз булки тука, моя син най-яловата си взе. И щото тя не може да му роди чедо, чуждите отрочета ще гледаме.

Но сякаш Пенка вече не обръщаше толкоз внимание на отровните думи на свекървата. Откакто имаше момиченце, за което да се грижи, голямата празнина в душата ѝ беше запълнена и не я поглъщаше всеки път, когато старата почваше да мърмори. Даже понякога придобиваше смелостта да ѝ се опълчи и да я накара да млъкне. След това свекървата редеше клетви под носа си и куцукайки излизаше на двора, сядаше на пейката и почваше да се самосъжалява.

 

В края на лятото всички от селото почитаха деня на Богородица. Още от рано селяните отиваха в черквата да се помолят и да запалят свещ. Попът освещаваше обредния хляб, който жените раздаваха за здраве на присъстващите. После на двора се правеше курбан и се режеха сочни ароматни дини, които разхлаждаха хората в горещия ден.

Чавдар и Пенка също бяха отишли в черквата, заедно с Лиляна и старата. Чавдар придържаше майка си, за да не падне някъде сред тълпата от хора и трябваше да слуша постоянното ѝ боботене, че сега всички ще ги питат кое е това дете с тях, а тя ще бере срам, защото няма да знае какво да отговори.

- Ти не бери грижа за тез работи – казваше ѝ синът ѝ. - Те хората по селата и за добро и за зло все ще намерят какви клюки да разнасят.

- Ми то нас все има за какво да ни говорят, Чавдаре! Първо ялова булка си взе, пък сега чужда щерка в имота ни живее.

Чавдар едва успяваше да изтърпи недоволството на майка си, ама се радваше поне, че Пенка и Лиляна не вървяха до тях, та не чуваха глупостите, дето старата приказваше.

Лиляна не пускаше ръката на Пенка, откакто бяха излезли от тях. Слушаше я много и ѝ беше добре в нейната компания. Сутринта бяха станали рано и Пенка среса русите коси на момичето. После ги сплете на две плитки и закичи китка на главата ѝ.

- Ах, колко си ми хубава! - въздъхна Пенка и я прегърна. Лиляна се усмихна, щото усещаше колко добра беше таз жена, дето толкоз бързо се научи да я обича.

В черквата Пенка запали свещ пред иконата на Богородица. Не редеше молитви пред лика ѝ, а благодарствени слова. Толкоз много се вълнуваше, че най-после ѝ беше дала чедо, за което да се грижи, че не можеше да изрази щастието си. Само сълзите в очите ѝ издаваха колко силна емоция изпитваше в тоз момент. За пръв път се чувстваше като майка, макар и на дете, дето не беше раждала тя.

На двора, дето всички се бяха събрали заради курбана, селяните оглеждаха момичето, което вървеше с Чавдаровата фамилия. Носеше се шушукане наоколо, ама никой не смееше да пита кое е това дете. Вече няколко месеца го виждаха да играе в двора на къщата и ходеше с булката на пазара, ама селяните мислеха, че е чедо на някой роднина и е само на гости тука. Ама то такова дълго гостуване не може! Бяха сигурни, че ще е друга работата.

Седнаха на масата при другите, а старата все гледаше надолу, сякаш не искаше да срещне погледа на някоя любопитна селянка. Ама нали беше почти сляпа, та не видя, че е седнала точно срещу Тинка - най-голямата клюкарка в селото.

- Гроздано, кое е туй девойче с вас ма?

- А, туй е нашто хранениче – с изкривена усмивка на устата каза старата.

- У вас ли ще живее?

- Ми де да живее ма, Тинке?! Майка му и баща му нямат пари да го хранят, че затуй Чавдарчо и Пенка ще го отгледат.

Лиляна слушаше тоз разговор и буцата, дето беше заседнала в гърлото ѝ, не ѝ даваше да преглътне от курбана. Очите ѝ се пълнеха със сълзи, щом си спомняше за майка си и баща си, за сестрите си, за сивата магарица и техния дом. Пенка видя тъгата на лицето ѝ и я прегърна. Погали челото ѝ. Беше разбрала, че това я успокоява и ѝ каза на ухо някои мили думи, с които накара детето отново да се усмихне.

Не стояха много в двора на черквата. Хапнаха, пийнаха и Чавдар ги подкани да си ходят.

- Гроздано, остани още малко ма – обади се Тинка. - Толкоз рядко излизаш от вас, че не сме та виждали много време. Нека младите са прибират, пък после аз ща заведа до къщата.

Старата се замисли, пък се съгласи да поостане още малко сред хората. Чавдар и Пенка си тръгнаха, хванали за ръка Лиляна. Тогаз Тинка стана от мястото си и се премести до Гроздана. Приведе се към нея тъй, че да може като си говорят тихо, никой друг да не ги чува.

- Що не вземе тоз твоя син да остави таз ялова булка ма? Булки в селото бол!

- Ох, Тино! И аз колко съм му думала, ама не ще да ма чуе. Сякаш мозъка му е изпила таз пуста Пена.

- Чума да я тръшне!

- А дано, ама не става.

- Мойта Иванка знайш ли ко ми вика?! „Ех, майко, ако тоз Чавдар мене беше взел, досега пет деца да съм му родила.“ И аз толкоз тъжа, че на времето не избра нея, ами взе таз Пена. Пък мойта Иванка за друг мъж не иска да са венчае.

- Остави, Тино! То назад не може да са върне времето. Мене сина ми вече не ма слуша. Само Пена слуша. Виж, чак храненица вкъщи ми докараха. Жива да ма ожалиш!

- Че той няма да я остави, няма. Друго помисли какво да направиш.

- Какво да направя? Вече съм като чужда в мойта къща. С тез две ръце съм я построила на времето с моя Кольо, мир на душата му!

- Аз ще ти кажа какво да напрайш. Айде, по пътя за у вас ще ти кажа – намигна ѝ Тина и ѝ помогна да стане от пейката.

Двете тръгнаха по калдъръмените улички, хванали се за ръка и с приведени глави една до друга. Шушнеха си тихо, сякаш крояха зловещ план. Вървяха бавно и обсъждаха нещо толкоз потайно, че за малко да подминат къщата, дето старата живееше.

- Не знам, Тино. Туй нещо не е хубаво.

- За щастието на децата ни мисли, Гроздано! То са е видяло, че само туй ще те отърве и тебе от мъките, дето трябва да търпиш у вас. Ако я няма Пенка и храненицата ще си отиде по живо, по здраво. Пък Чавдар ще е свободен и ще се ожени за мойта Иванка.

 

През следващите дни Тинка все идваше да говори със старата. Чавдар и Пенка се учудиха, щото те не са били никога приятелки, пък сега много се разбираха. Ама предполагаха, че все пак са намерили някоя обща приказка и развиват клюките за хората из селото. Тъй поне на старата ѝ оставаше по-малко време да мърмори пред Лиляна. Напоследък след като се виждаше с Тинка, все се чувстваше уморена и отиваше да си полегне малко. Или пък стоеше на сянка под дървото на двора и дълго се взираше в земята, без да продума. Не казваше да я боли нещо, не изглеждаше да е болна, ми сигурно просто свиква с мисълта, че Лиляна ще живее тука като нейна внучка, мислеше си Чавдар.

Един ден старата повика Пенка при себе си. Седнаха двете под отрупаното с плодове ябълково дърво и свекървата поде с мек глас:

- Пенке, тез дни казвах, на Тина, че трудно ще свикна с Лиляна тука. Колкото и добро дете да е, то е хранениче. Пък аз искам поне преди да умра, да видя, че Чавдар са радва на своя рожба.

- Майко, сега Чавдар и той е щастлив. Лиляна е като наше дете.

- Не е тъй, знаеш. Ама чакай да ти кажа друго. Тинка ми каза, че в града имало някакво лекарство, дето помогнало на много булки като тебе да заченат. Нещо ново било и много скъпо. - Старата беше доволна, че Пенка я слушаше с интерес. - Чуй сега, аз имам малко заделени пари. Ще ги дам всичките за туй лекарство, че да мога да се порадвам на внук, преди да си отида. Ама искам да знам само дали ще го пийш, че да не ги хвърля напразно тез спестявания.

Пенка мисли, мисли, пък накрая реши да се съгласи. Обеща на свекърва си, че тайно от Чавдар ще пие лекарството, за да може скоро да го зарадва с новината, че чака дете от него. Старата плесна с ръце от щастие и чак прегърна снаха си за пръв път от толкоз много време. Пенка беше доволна. Даже вярваше, че един ден в таз къща може наистина да цари щастие за всички.

След няколко дена старата даде на Пенка една стъклена бутилчица пълна с някаква мътна течност. Каза ѝ да пие от нея по една глътка всяка сутрин на гладно, че да има най-добър ефект. Пенка скри шишенцето в раклата при дрехите си и стриктно спазваше предписанието, дето свекърва ѝ беше дала за лекаството. Много ѝ горчеше, ама беше сигурна, че ще подейства.

 

Една сутрин старата стана рано. Вече есента си отиваше и беше студено. Тя се разходи из двора и си представяше какъв живот се задаваше след смъртта на Пенка. Реши да отиде до къщата на Тинка, та да си побъбрят. Тъкмо щеше да опознае повече Иванка, бъдещата ѝ снаха. Знаеше, че ще мине малко време, в което Чавдар ще оплаче Пенка, ама после бързо ще му омръзне без жена и ще потърси пак някоя булка.

- Тинке, я кажи тоз татул кога ще подейства.

- Ами ако го пий всеки ден, скоро ще се спомине.

- Ох, не знам дали е хубаво туй нещо.

- Що да не е ма, Гроздано? За детето си го правиш. Да няма все с Пена да живее нещастен, че и храненицата да суче от вас цял живот?!

- Права си, тъй е... - успокояваше се старата, че от време на време съвестта ѝ се обаждаше и тя не беше сигурна, че постъпва правилно.

Тръгна да се прибира по обяд. Небето беше станало черно и замириса на дъжд. Сякаш голяма буря се задаваше. Старата влезе в двора и затвори вратника след себе си. Видя на стълбите, че е седнал Чавдар и бършеше с опакото на ръката очите си.

- Ко ти има бе, синко? - попита го тя.

Чавдар не ѝ отговори. Тя се досети какво се е случило. Пенка беше мъртва! Престори се, че няма никаква представа какво може да е станало. Прекрачи прага на къщата със силно туптящо сърце. Едва успяваше да скрие задоволството, дето се надигаше у нея. Ама щом влезе в одаята, не можа да повярва на очите си. Пенка беше седнала на миндера и ревеше! Щастието ѝ бързо се стопи. Не беше я убил татула!

- Какво е станало ма, Пено? Що ревете и двамата?

- Лиляна... - хлипаше Пенка. - Лиляна умря.

- Как тъй?

- Не знам. Сутринта каза, че я боли корема. Знам, че лайката помага и ходих да търся от комшийките лайка. Докато се върна, Лиляна се беше споминала.

- Люх! - хвана се за главата старата.

Пенка се опита да стане от миндера, но се олюля на мястото си и щеше да падне. Тогава в къщата влезе Чавдар и видя, че не ѝ е добре. Помогна ѝ да отиде до тяхната одая да полегне, че мъката щеше да я убие. Пенка забеляза, че раклата с дрехите ѝ е отворена. Спусна се бързо да я прерови. Търсеше стъклената бутилка, от която пиеше всяка сутрин лекарството, дето мислеше, че щеше да ѝ помогне да зачене. Когато я откри, видя, че е празна. Лиляна беше изпила течността от шишенцето.

Спомни си как една сутрин, когато отпиваше от лекарството, Лиляна влезе при нея. Видя я и я питаше какво пие. Пенка се чудеше какво да измисли и каза, че е лек, дето пие, щото я боли корема. После скри пак шишенцето в раклата и я затвори. Още повече я заболя сърцето! Обвиняваше се за смъртта на момичето. Ако не ѝ беше казала това, сигурно никога Лиляна нямаше да посегне към туй шише. Мислеше си, че лекарството е било много силно, особено за едно малко момиченце и затова я е убило.

- Какво е туй шише, Пенке? - питаше я Чавдар.

Пенка не можеше да скрие от него и му каза всичко. Никой обаче не се осъмни в туй, че старата е искала да убие снаха си.

 

Мина погребението на Лиляна и тогава Пенка събра сили да напише писмо на братовчед си Илия. Хартията се напои със сълзите ѝ, щото ѝ беше трудно да съобщи, че Лиляна е починала. Отговор на писмото не пристигна. Никой и не дойде да попита къде е погребано храненичето. Сякаш само Пенка и Чавдар страдаха за Лиляна, а за истинските ѝ родители тя вече е била мъртва.

Старата не беше добре, откакто разбра какво е убило храненичето. Все една и съща мъка беше натежала в гърдите ѝ и сякаш я задушаваше. Не смееше обаче и да каже дума, че всички щяха да разберат какво е кроила срещу снаха си. На Тинка само каза, че се отказала вече от тоз татул и го изхвърлила. Обясни ѝ, че толкоз мъка няма да понесе сина ѝ. Ама товара, дето имаше на сърцето си не я напущаше. Докара я до удар. Съвсем ослепя. Даже вече не можеше и да се движи. Залежа се на легло и беше като труп. Чуваше още и говореше заваляно, ама туй не беше живот.

Всяка вечер старата сънуваше кошмари. Все лоши неща я преследваха и се ядосваше, че на сън ги вижда, пък като е будна даже не можеше да различи ден ли е, нощ ли е. И все за Лиляна мислеше. Храненица беше в дома им, ама нищо лошо не ѝ беше направила. Съжаляваше, че заради нея, момичето се спомина. Знаеше, че заради туй нещо ще страда и като умре. Като че ли затуй и не умираше, щото не знаеше дали не я чака нещо по-лошо.

Тъй изкара в мъки цяла година. Вече хич не беше на себе си. Почти и не говореше. Само дишането показваше, че още е жива. Един ден се събуди и ѝ се стори, че чува бебешки плач. Ама в таз къща нямаше откъде да го чуе, затуй помисли, че още сънува. Плачът обаче дойде до нея. Усети ръката на Чавдар да я гали.

- Мамо, внука ти се роди. С Пенка имаме син.

Тез думи бяха последните, дето старата чу. После затвори очите си. И заспа завинаги.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-06-13
прочитания: 67
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход