Грозният човек седеше на улицата и плачеше.
Много хора минаваха покрай него, но никой не го забелязваше. Вината не беше тяхна. Те просто бяха твърде заети със собствените си животи. Грозният човек не можеше да им се сърди за това.
Няколко юноши, момчета и момичета, вървяха лениво към близкия парк. Слънцето галеше младите им лица, разцъфнали в усмивки. Едно от момичетата носеше широка бяла рокля и висулка с едри сини камъчета. Очите на едно от момчетата блестяха на ярката светлина и изглеждаха зелени, кафяви и златни. Косата на едно от момичетата беше привързана с малка шнола, от която се облизваше жълто мече. По раницата на едно от момчетата имаше множество думи, изписани с химикал. Те отминаха.
Майка тъкмо беше взела малката си дъщеря от училище и сега двете вървяха към вкъщи. Майката носеше в ръка голямата розова раницата на детето. Момиченцето постоянно въртеше глава и се опитваше да разчете табелите по улицата. Те отминаха.
Трима мъже с изгладени костюми крачеха бързо към ресторанта, където възнамеряваха да прекарат обедната си почивка. Единият от тях говореше с топъл глас по телефона, докато вторият гледаше упорито към земята и леко се подсмихваше. Третият се взря в брояча на светофара и забърза крачка. Те отминаха.
Група деца търчаха по тротоара и крещяха нещо през смях. Повечето от тях отминаха бързо, но едно дете спря пред Грозния човек и се вгледа в него за миг.
- Ти плачеш, защото си грозен. – каза детето.
Не беше въпрос, само наблюдение. Детето не изчака отговор и се затича да догони приятелите си.
Грозния човек се загледа в отдалечаващото се дете. Той искаше да каже нещо. И го каза, макар да знаеше, че никой не го слуша. Той просто реши, че трябва да бъде казано.
- Не плача, защото съм грозен. Плача, защото светът е красив. Защото извън мен съществува великолепие и очарование, в което аз не мога се впиша. Плача, защото съм осъден да наблюдавам нещо съвършено и никога да не бъда част от него.