StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,551
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,625
   Точки: 2,638,863
   Съобщения: 137,432
   Лексикони: 4,483
   Снимки: 10,759

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Греховете на Фатима

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в тоз ден. Ама беше време за жътва и всичките селяни прекарваха дните, че и нощите на къра. Улиците бяха тихи и морна жега върлуваше наоколо. Само някое куче се чуваше да лае от време на време зад оградата, ама после се скриваше на сянка и не се обаждаше чак до вечерта.

Одаята беше прохладна. Слънцето в таз къща влизаше само в ранни зори, а после големият орех на двора спускаше плаща си над покрива и не даваше на лъчите и жегата да пристъпят прага. Фатима легна на миндера и се превиваше от болка в корема. Не викаше, даже не издаваше никакъв звук. Само тихо капеха сълзи от очите ѝ, щото знаеше, че и да крещи за помощ никой нямаше да дойде. И туй не беше само заради жътвата, ами и защото никой в туй село не се интересуваше от нея. Все пак отдалече беше придошла тука, толкоз много неща говореха за нея хората, че по-добре беше да се стои настрана. Затуй и когато оня побеснял пръч я беше подгонил веднъж на улицата, никой не се спусна да ѝ помогне. Тогаз беше бременна с второто си дете, но и туй не трогна селяните, които наблюдаваха гонитбата. Фатима беше принудена сама да се справи с лудото животно и затуй взе вилата, та го намушка във врата и го уби пред очите на всички зяпачи. Вярно, голяма глъчка настана след туй, когато дядо Иван разбра, че туркинята е убила пръча му и никой пак не продума нищо, че да я защити. Тогаз дали заради уплахата или заради отнетия живот на добитъка, но Фатима пометна за втори път.

- На вашата съвест трябва да тежи смъртта на туй дете! - крещеше като обезумяла туркинята на селяните, дето живяха до къщата ѝ. Но никой не изпитваше вина. Всички казваха, че щом Бог е решил да прибере и втората ѝ неродена рожба, значи тъй е било писано. Казваха и че тез грехове, дето ги е натрупала кадъната никой не може да ѝ ги изкупи, освен тя самата.

За двете си неродени рожби мислеше Фатима, докато лежеше на миндера, умираща от болка. Видя, че сукманът ѝ е обагрен в алена кръв. Сълзите ѝ потекоха като две бистри поточета. Умираше. Знаеше, че умира. Силите я напускаха и тя искаше да затвори очи, та да се свърши вече с тоз прокълнат живот, дето ѝ беше отреден.

Тогаз си спомни за майка си. Хубава жена беше Елиф. Беше отгледала с любов и внимание двете си дъщери, ама я мъчеше само, че не можа да дари със син любимия си Ибрахим. Той не че казваше нещо за туй, ама по погледа му усещаше, че мечтае за син, когато гледаше приятелите си, на които цялата челяд бе мъжка. Фатима не беше виждала майка си от онзи ден, в който беше изгонена от родния си дом. Беше само преди две лета, ама на нея ѝ се струваше цяла вечност. Понякога си мислеше, че ако поне майка ѝ беше останала до нея, нещата можеха да бъдат по-лесни, тоз голям залък, дето ѝ се беше паднал, по-лесно щеше да го преглътне. Но друго ѝ било писано. Нямаше кой друг да вини, освен себе си за случилото се. И нейното наивно сърце, което се влюби в Кирил.

 

Преди две години Фатима беше на седемнадесет. Живееше със семейството си в хубава къща с голяма черешова градина. Баща ѝ Ибрахим беше търговец на килими и имаше сергия на чаршията, която всички наоколо знаеха. По цял ден го нямаше вкъщи, а Елиф прекарваше времето си с двете си щерки, които учеше да бъдат добри домакини. Голямата дъщеря Семра вече беше сгодена за сина на кафеджията и на нея скоро ѝ предстоеше сватба. А пък Фатима тепърва щеше да бъде сгодена, ама хич не мислеше за тез работи.

Един ден аргатинът дето се грижеше за черешовата градина падна сред дърветата и умря. Нямаше семейство, нито роднини, та Ибрахим го погреба по мюсюлмански, нищо че той беше българин. След туй се зае да търси нов аргатин, че работата чакаше да бъде свършена, а той сам не можеше да се оправи. Тъй намери Кирил. Не беше много сигурен дали туй младо момче ще разбира от черешови дървета, ама реши да му даде време да си покаже само дали става или не. Позволи му да се настани в бараката на умрелия, дето се намираше зад къщата. Но тогаз не знаеше, че туй решение ще разруши семейството му.

Когато черешовите дървета бяха цъфнали, Фатима обичаше да се скрива на сянка в следобедните часове и да чете някоя книга, наслаждавайки се на пролетния аромат. Тя беше от малкото турски девойки, дето бяха научени да четат. Повечето приятели на Ибрахим му казваха, че жените не трябва да знаят да четат, щото тъй само глупости им влизали в главата, ама той беше решил да научи дъщерите си. Всяка вечер, когато се прибереше от чаршията, той сядаше със Семра и Фатима да им чете стихове от Корана. Постепенно ги учеше и те да разпознават буквите, да съставят думи, да ги свързват в изречения, докато накрая те самите не започнаха да му четат.

Кирил виждаше хубавата девойка да чете под сянката на дърветата, ама не смееше да я заговори. По туй време той се прибираше в бараката да си почине и чакаше тя да си отиде, та да продължи с работата си. Стоеше зад стъклото и тайно я наблюдаваше. Красива беше. Досега по турско момиче не се беше заглеждал, ама Фатима привличаше вниманието му. Кърпата, дето носеше на главата си я караше да изглежда тайнствена, а лицето с детска невинност караше Кирил да я сравнява с ангел.

Веднъж Фатима забеляза очите на Кирил зад прозореца, които бяха втренчени в нея. Смути се. Страните ѝ се изчервиха и стана от тревата. Оправи кърпата на главата си и тръгна към къщата. Кирил се засрами, че тя го е видяла и побърза да излезе, за да ѝ се извини. Тя се престори на ядосана, но всъщност не можеше да скрие, че ѝ хареса вниманието, което беше привлякла към себе си. Затуй и на следващия ден пак отиде да чете в градината. Забеляза, че Кирил я гледаше от бараката си, но тя не избяга. Леко се подсмихна и продължи да разлиства книгата под сянката на черешовите дървета.

- Ти можеш ли да четеш? - попита го един ден Фатима.

- Не – отговори Кирил. - От малък работя и нямаше кога да се уча.

- Искаш ли да ти почета малко?

Кирил се усмихна и кимна. Двамата седнаха на зелената трева, обгърнати в аромата на цъфналите дръвчета и Фатима четеше тихо на глас стихове на източни поети. Кирил я слушаше в захлас. Не беше сигурен кое му харесваше повече – туй, че можеше да се наслади на красивите думи, леещи се от устата на Фатима или на самата нея, на гласа ѝ, на присъствието ѝ до него...

Няколко дни поред Фатима и Кирил прекарваха заедно следобедните часове в черешовата градина в компанията на някоя книга с поезия. Докато един ден не се целунаха и не осъзнаха, че са се влюбили един в друг. Вече нямаха нужда от книга, за да се насладят на времето, което прекарваха заедно. Те двамата си бяха достатъчни.

 

- Видях те с аргатина – прошепна Елиф на дъщеря си една вечер, докато приготвяха чая в кухнята. - Още утре ще кажа на баща ти да го изгони.

- Недей, мамо! - уплаши се Фатима. - Моля те, нищо не му казвай!

- И до къде ще я докараш тая работа? - мъмреше я майка ѝ. - Не искам да опозориш дома и семейството ни. Сватбата на Семра е близо, няма да ти позволя да я развалиш. А и баща ти ако разбере какви ги вършиш, от боя никой няма да може да те отърве.

Още същата вечер, когато цялото семейство си легна да спи, Фатима притича до бараката на Кирил. Почука на вратата и се оглеждаше уплашена, докато той дойде да ѝ отвори. За пръв път я виждаше без кърпа на главата, с пуснати по раменете черни коси, а луната, дето блестеше зад нея, сякаш беше ореол.

- Майка ми ни е видяла заедно и ще каже на баща ми – притеснена му каза тя. - Той ще те изгони и никога вече няма да се видим.

- Да избягаме! - рече ѝ Кирил.

- Как тъй да избягаме? Къде ще отидем?

- Дядо ми живее в селото зад балкана. При него ще идем.

Фатима се замисли. Не ѝ трябваше много време, че да реши да тръгне с Кирил. Младежкото ѝ сърце беше готово да поеме всякакви рискове, за да бъде с любимия. Хвърли се да го прегръща и да му казва, че ще го последва където трябва, за да бъде с него.

Тогаз от тъмното се появи Ибрахим. Лунната светлина осветяваше обезумялото му от яд лице. Очите му тъй яростно блещукаха, че сякаш на място можеше да убие Кирил, че и собствената си дъщеря.

- Веднага се махай от дома ми! - изкрещя той на аргатина. - Отивай си и не смей повече да се доближаваш до улицата даже!

- Където отиде той, с него тръгвам и аз – заяви гордо Фатима, заставайки до любимия си.

Ибрахим не можеше да проумее случващото се. От къщата притичаха по нощници на двора Елиф и Семра, които бяха чули олелията. Бояха се, че нещо страшно може да се случи таз вечер. Опитваха се да накарат Фатима да се опомни и да не застава срещу баща си, заради някакъв български ратай, който познаваше от съвсем скоро. Но тя държеше на своето и дори им каза, че го обича. Тез думи вече бяха достатъчни да прелее чашата на търпението на Ибрахим. Той едва владееше ръката си, че да не я вдигне срещу Кирил. Обърна се към дъщеря си и ѝ каза през зъби:

- Щом такава е волята ти, тръгвай с аргатина. От тоз момент нататък, вече имам само една дъщеря. И това е Семра. За мене ти си мъртва!

Елиф заплака, ала не смееше да продума нищо, за да не си навлече и тя гнева на Ибрахим. С умоляващ поглед гледаше Фатима, надявайки се тя да се опомни. Но в тоз момент момичето беше вдигнало гордо глава и държеше за ръката Кирил. Тръгнаха двамата към вратата и си отидоха от къщата завинаги. От тогава Фатима не беше виждала семейството си.

 

Отидоха двамата млади в селото зад балкана. Малката кирпичена къща на дядо Стоил ги приюти под стария си покрив. Старецът не смееше да съди Кирил за каквото и да било. Само му каза, че ако иска да бъде с туркинята, трябва да се оженят. Но преди това тя трябваше да бъде покръстена. Дълго умуваха тая работа, пък накрая Фатима се съгласи да бъде покръстена. И без туй баща ѝ вече се беше отрекъл от нея, семейство вече нямаше. Ама трябваше да чакат с Кирил да дойде нов поп в селото, че старият тъкмо се беше споминал. От една седмица селската черква стоеше без поп.

- Ами ако туй е знак, Кириле? - питаше Фатима. - Дали не трябва по друг начин да постъпим?

- Как? Ако не сме от една вяра, няма как да се венчаем.

- Ами че кой ще знае, че не сме венчани вече? - рече му тя. - Ще кажем, че в града са ме покръстили и там сме се венчали.

- Не може тъй – замисли се Кирил. - Грешно е. А и нали българско име трябва да имаш. Не може да си кръстена, пък Фатима да ти викат.

- Ми няма да ми викат Фатима. Фидана могат да ме наричат. Нали е българско име туй?

- Българско е, ама... - не беше сигурен какво да каже той.

Неговото мълчание за Фатима значеше съгласие. Затуй още на другия ден тя отиде да си намери сукман и престилка. На главата си върза селска забрадка, а косите си все на две плитки сплиташе. Всеки, който я питаше за името ѝ, тя му казваше, че е Фидана и е жена на Кирил, Стоиловия внук. Тъй почнаха да говорят в селото, че момчето се залюбило с турска девойка. Ама щом казваха, че била се покръстила и се оженили, приемаха тая работа.

А дядо Стоил се поболя от мъка, дето внука му тъй почна да лъже хората из селото. Неудобно му беше като разпитваха и него за сватбата, за покръстването, де са се запознали и как са се залюбили младите. Той мърмореше нещо под мустак и казваше, че трябва да си ходи. Не искаше да ръси още лъжи пред селяните, ама тая работа ги накара да се усъмнят, че тука всичко е чисто.

След месец в селото дойде нов поп. От града беше пратен. Руска Карастояновата веднага се сети да го пита дали знае за Фидана, дето се покръстила и се венчала за Кирил. Отчето не беше чувал за тях, пък каза и че не са много тез случаи в околията. Ако беше истина, той щеше да знае. Тъй тръгна Руска да разнася от къща на къща клюката, че Стоиловия внук живее в грях с непокръстената туркиня. Като чума тръгна да обикаля туй из селото. Та като стигна до ушите на стария Стоил, сърцето му от мъка и срам се пръсна в гърдите и го уби на място.

 

Кирил се видя в чудо след всичко станало. Толкоз много съжаляваше, че позволи на тез лъжи да го оплетат, а сега и смъртта на дядо му тежеше на плещите. Не знаеше кой път да хване, та да замаже малко положението. Тогаз пък Фатима му каза, че е бременна. Кирил не можа да се зарадва тъй, както му се искаше. Грешно беше да имат сега и дете. Още повече щяха да ги говорят хората. И сякаш тез думи бяха клетва, която се стовари върху бебето в утробата на Фатима. Кирил се събуди от нейните викове през нощта. Запали кандилото и що да види – цялото легло в кръв. Туркинята беше пометнала.

Трудни дни се наредиха за младите. Фатима страдаше за нероденото си дете, а пък Кирил по цял ден почна да прекарва на полето, та да имат какво да ядат. Тежеше ѝ на Фатима цялото теглило, дето имала да прекара. Съжаляваше за лъжите, дето беше наприказвала, ама от къде да знае, че толкоз много ще разгневи боговете, та да стоварят цялата си сила върху нея и Кирил.

Домъчня ѝ за майка ѝ, не беше я виждала почти година. Реши да ѝ напише писмо. Казваше ѝ с няколко думи, че нищо не е толкоз лесно, както го е мислела. Сподели ѝ за мъртвото бебе и за тъгата, която е налегнала сърцето ѝ. Мина се време, докато Фатима получи отговор на писмото. Даже вече мислеше, че никой няма да ѝ пише от семейството. С толкоз радост почна да чете онуй кратко писмо, а с толкоз много сълзи след туй го поля. Майка ѝ пишеше, че много ѝ се сърди и не знае дали някога ще може да ѝ прости. Сватбата на сестра ѝ била отменена, защото семейството на годеника научило за срамната случка. Семра по цял ден стояла затворена в стаята си и не искала да излиза от там. Все редяла клетви от леглото, а очите ѝ изсъхнали от плач. Ибрахим пък вече не давал името на Фатима да се споменава в дома им. На всички разправял, че едната му дъщеря умряла, а другата и тя била на път да се спомине от мъка.

Тоз залък заседна в гърлото на Фатима, ама тя не каза нищо на Кирил. Не искаше повече да го тревожи, че и без това много му бяха дертовете на главата. От зори до залез той беше на полето. Сам изора и посади нивата, останала от дядо му. После знаеше, че и сам ще бере реколтата, щото нямаше на кой друг да разчита. Осъзна, че да гледа жена не е толкоз лесно, колкото си мислеше, а и дете един ден искаше да имат. Че в грях живеят, той вече спря да обръща внимание на туй. Те хората угодия нямат, тъй че каквото да стореха с Фатима, из селото пак щяха да ги говорят.

Фатима забременя за втори път. Тоз път реши да не казва нищо на никой. Страх я беше, че пак може нещо лошо да се случи. Затуй се пазеше много, искаше да изчака малко и тогаз да каже хубавата новина на Кирил. Ама не било писано и на туй бебе да се роди. Тогаз стана случката с пръча на дядо Иван, който подгони Фатима. Щом го наръга с вилата, за да се спаси от побеснялото животно, тя се прибра в одаята и се строполи на земята от болка. Пометна.

Колкото повече време минаваше, толкоз повече изстиваха чувствата на Фатима и Кирил. Сякаш беше нужно да минат толкоз месеци, да преживеят толкоз мъки, че да се запитат защо им беше да правят тая глупост. Разбраха, че любов къща на храни.

- Какво ще стане, ако се върна при майка и татко? - попита една вечер Фатима.

- Че защо го мислиш? Искаш да си отидеш ли? - учуди се Кирил.

- Времето назад не мога да върна, ама ако знам, че татко ще ме приеме, ще се върна у нас.

Кирил не отговори. Заболя го, че тя иска да си отиде. Дойде с него, разби живота му, накара хората да разнасят името му тук и там, а сега иска просто ей тъй да си замине. Не си дояде даже яхнията, дето Фатима беше сготвила и отиде да си легне. Не щеше да ѝ каже нещо, от което да я разплаче. Сякаш и не беше нужно да ѝ казва дори и дума. Тя сама осъзна какво е казала и колко го е наранила. Затуй се промъкна в одаята при Кирил и легна до него. Прегърна го и му каза:

- Никъде няма да ходя, само си мислех на глас. С тебе съм тръгнала и с тебе ще остана.

Тез думи успокоиха Кирил. Обърна се към нея и я целуна.

 

И туй лято беше към края си. Наредиха се един след друг все едни и същи дни. Фатима изпращаше рано Кирил на полето с комат хляб и малко сирене, а тя стоеше в къщата и шеташе. Една крава си бяха взели да гледат в двора, та на нея да изчисти, да я издои, да направи сирене. Веднъж заплака тихо Фатима спомняйки си следобедите в бащината ѝ къща. Ръцете ѝ книга не бяха хващали, откак тръгна с Кирил. Чудеше се дали няма да е забравила да чете и таз мисъл я съсипваше. Понякога излизаше да се разходи до площада, ама всички я гледаха кат чумава и с нея не искаха да говорят. Онез погледи, дето ѝ хвърляха, бяха по-болезнени и от удари с камшици за туркинята. Грешна беше в Божиите очи Фатима, ама по-грешна беше в очите на хората. Все разплакана се прибираше в малката кирпичена къща и затворена вътре чакаше Кирил да си дойде вечерта, та да има с кой да си каже две приказки.

Във вторник сутринта Фатима се събуди още преди първите лъчи на слънцето да са се показали над балкана. Изпитваше силно желание да се помоли. Не беше сигурна дали знае как да се моли по християнски, затуй реши да изпълни намаз (молитва) към Аллах. Отиде на двора, където се чуваха гласовете на първите петли. Постели си едно килимче на цимента и си събу терлиците. Коленичи на земята и почна да нарежда молитвите си тъй, както баща ѝ я беше учил.

После Кирил тръгна към къра. Горещ ден се задаваше и туй личеше от рано. Затуй Фатима взе да премете двора, докато е още прохладно, пък после щеше да стои в одаята цял ден. Докато метеше край оградата, тя видя нещо подхвърлено сред тревата, дето беше обрасла в пукнатините на цимента. Пипна го с метлата внимателно, щото не знаеше какво е. Доближи се и видя, че е някакво малко букетче от изсъхнали билки, завързани с червено конче. Уплаши се. Ами ако някой ѝ беше направил магия?! Таз мисъл я удари в главата и сякаш веднага ѝ прилоша. Без да мисли повече, взе изсъхналите билки и отвори вратника. Излезе на улицата и се огледа. Тук-таме на някоя пейка пред къщите се виждаха стари клюкарки, които обсъждаха някой от селото. В дворовете имаше по някоя домакиня, изпратила мъжа си на къра, а тя простираше дрехите на децата. Фатима размаха букетчето с червения конец и всички я погледнаха.

- Нека тоз, който го е хвърлил в двора ми да бъде проклет! Всички бъдете проклети, задето само стоите и гледате чуждото нещастие! Аз може да съм грешна, ама и вие не сте по-добри от мене! - крещеше Фатима на старите клюкарки и на онез, дето я гледаха през оградите си. Накрая метна на улицата сухите билки, с което сякаш се надяваше клетвите ѝ да се пръснат из цялото село и да достигнат всеки дом.

По обяд Фатима вече беше измела двора и беше издоила кравата. Тъкмо се канеше да влиза вече на хладно в къщата, когато я заболя силно коремът и тя изпусна менчето с млякото. То се разсипа по земята и потече по целия двор, чак до вратника. Превиваща се от болка, Фатима едва се добра до миндера в одаята. Легна и се сви кат уплашено животно. Видя, че сукманът ѝ се е обагрил в червено. Същият цвят като на кончето, с което бяха завързани сухите билки, помисли си тя. Заплака тихо, прехапвайки устните си, за да не извика. Не беше казала на Кирил, че пак е бременна. Надяваше се, че тоз път ще износи бебето, че ще се радва най-после и тя на рожба. Но кръвта не спираше. Болката се усилваше и Фатима се чувстваше безсилна. Знаеше, че и тоз път ще пометне.

- Ах, Боже! - ридаеше тя. - Прибери ме тоз път и мене! Не искам пак да страдам и за туй бебе, дето ми отнемаш!

Плака и се моли Фатима, докато кръвта не спираше да тече от нея като поток. Толкоз много кръв никога не беше виждала досега. Уплашена, тя се чудеше какво да прави. И да викаше за помощ, никой нямаше да дойде да я погледне. Рано беше и Кирил да си дойде от полето. А тя сама не можеше и крачка да направи, щото толкоз много я болеше, че все едно жива я рязаха на парчета.

Кирил си дойде чак по залез, когато цялото село се беше обагрило в червено. Сякаш кръвта на Фатима беше се разляла по улиците, беше окъпала къщите и дворовете на всички селяни. Той влезе в одаята и я видя да лежи безжизнена на миндера. Кръвта ѝ беше изтекла. Животът я беше напуснал, заедно с третата им неродена рожба. Толкоз стара и изтормозена му се стори Фатима, че сякаш нямаше у нея и помен от онуй красиво момиче, което му четеше под сянката на черешовите дървета. Падна на колене до нея Кирил. Страх го беше да я докосне. На светица му приличаше с толкоз много кръв около нея, на мъченица. Не на грешница! Скри с ръце лицето си и заплака тихо до тялото ѝ.

Сам погреба Кирил своята любима Фатима. Селяните не му дадоха да я зарови в селското гробище, затуй на един хълм край селото ѝ изкопа гроб. От там се виждаха нивите, овощните градини, а в далечината и балкана. Пося едно черешово дърво до гроба ѝ. Всеки ден ходеше там. Наблюдаваше как дръвчето растеше с всяка изминала година, ставаше по-високо и по-силно. Мина много време, докато една година не цъфна на пролет и не даде най-вкусните череши, дето някога Кирил беше опитвал. Толкоз много обикна дървото, че сякаш то беше родено от неговата любима Фатима, заровена в корените му. Сякаш тя му даваше да суче от нейната гръд, за да изкупи в отвъдното греховете си.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-30
прочитания: 107
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход