Посвещавам на Прага

Златистата светлина на уличните фенери щедро заливаше всичко наоколо и се отразяваше в коричките лед, нежно прегърнали паветата под краката им. Голите клони на премръзналите дървета потреперваха пред старинните сгради, сякаш втрисани от студеният полъх на вятъра.

Снегът падаше тихо и отдавна беше покрил всичко наоколо. Студът се просмукваше навсякъде, но той не го усещаше защото го обожаваше – за него това бе любимият, най-чистият сезон. С умиление си спомни, че ко-гато преди много години за пръв път дойде в този град – той гостоприемно го посрещна със същият този хаплив студ. Още тогава той остана запленен от него, понеже предвкусваше общото им бъдеще и бе сигурен, че тук той ще изживее незабравими мигове. Дори веднъж се замисли дали именно тук, в този град, няма да приключи и житейският му път. И бе абсолютно прав за всяко едно, от тези си предчувствия.

Сега отново с присъщата само за него наслада се оставяше в прегръдките на ледените пориви на скитащия около катедралните кули вятър. Снежинките палаво пощипваха лицето му, след което се превръщаха в малки капчици, сякаш се опитваха да го очистят от мъчителните му спомени за по-малката й сестра, която той толкова много обичаше. Въпреки, че отдавна и по най-болезнен начин я бе изгубил – тези спомени бяха най-скъпото нещо, което той някога бе имал. Беше толкова наивно благодарен на Бога, че Го бе дарил с тях; с възможността и днес, тук и сега, в техният град на стоте кули да си спомня за нея; че макар и за кратичък миг от живота си е имал шанса да бъде с нея; че тя го преобрази до неузнаваемост; че заедно бяха изживели неповторими и толкова чувствени мигове.

Прекоси Староместския площад със строгата Тинска катедрала и бароковите къщи, подредени в неправилен четириъгълник. Почисти снега от една скамейка зад часовниковата кула и реши да поседне за миг. Впери поглед в паметника на Ян Хус пред старинното кметство.  Тя тихо бе приседнала до него.  

 

* * *

 

Дълбоко потънал в света на спомените си, той не усети как бяха из-вървели разстоянието от Староместския площад до внушителната и черна снага на кулата на стария град, която се извисяваше над тях и бе началото на моста. Подвикванията на продавача и сладникавият аромат на канела и карамфил, леещи се от близката сергия, успяха да го върнат обратно на уличката, по която бяха тръгнали. Реши, че приветливата покана за чашка греяно вино е чудесна идея. Запъти се на там, но след няколко крачки се сепна и спря. Тя го погледна учудено. След стреснатият и недоумяващ поглед, мигом осъзна, че вървейки в нейната компания и тази на неговите спомени за сестра й, той бе заплакал.

Постоя за малко като замръзнала статуя. Искаше да даде време на сълзите да си отидат от очите му защото освен нея, той не искаше никой друг да го вижда разплакан.

С носталгия и наслада отпи глътка от ароматната и топла Моравска течност и въпреки студа – разкопча още палтото си. Вдигна поглед към отсрещния бряг на реката. Плаха усмивка притича по зачервеното му от студа лице.

Бавно прекосиха трамвайните линии на булеварда, минаха под кулата и се качиха на моста. Той се загледа в окъпаният от светлина дворец и побелялата градина под него. Спомни си! Със страшна сила си спомни за случилото се между него и сестра й там, но този път го обзе онова възторжено и топло чувство на близост, което бе толкова силно, че винаги го караше да настръхва. Може би познатата гледка и хубавите спомени за пръв път от толкова много време го накараха да се почувства щастлив – като че ли те отново бяха заедно с нея, там, в придворната градина и като че ли той отново за първи път й казваше „обичам те!”.

 

* * *

 

Беше се завърнал тук с мисълта за по-малката й сестра и отново го болеше. Въпреки това той винаги го правеше. Винаги се подчиняваше на тази непреодолима необходимост и се връщаше. И мислеше, размишляваше. Толкова много неща го свързваха с този град, с този мост, с тази река, с тази градина...

Направи още няколко плахи крачки по побелелите павета на моста, спря се до една от статуите му и се надвеси над реката. Зарея погледа си в плуващите парчета лед, а отблясъците на светлините във водата игриво зашариха по лицето му. Продължи едва доловимо да се усмихва и отново вдигна погледа си към сияещата градина под двореца отсреща. Усмивката на лицето му се изкриви и помръкна. Усети парещата топлина на сълзите, струящи по скулите му. Не успя, а и не пожела да ги сдържи и ги остави да падат свободно в снега.

Дълго стоя така. Чувстваше се добре и му бе топло всред студа. Наоколо нямаше жива душа, всичко бе притихнало, а снежинките трептяха в жълтеникавия ореол на фенера над главата му. Леденият вятър със съсък насипваше ситния сняг връз преспите по побелелия мост. Изглеждаше толкова самотен, но бе неземно спокоен и щастлив, защото знаеше, че това не е така. И беше прав. Много отдавна осъзна, че въпрки краткият и бурен романс с по-малката й сестра – той винаги бе обичал и нея.

Не всеки можеше да я види, но тя често заставаше до него. Нейното присъствие му помагаше. И въпреки, че тя не беше непрекъснато до него – той я усещаше до себе си. Чувството му беше толкова живо, сякаш тя никога не се отделяше от него. Дори, когато за миг от живота си той бе със сестра й.

Ето, и сега! Тя отново застана до него, защото той имаше нужда от помощта й. А на нея й бе приятно да знае, че по някакъв начин му помагаше: когато пропадна бизнеса му, който той грижливо бе съграждал с години – именно тя беше тази, която не допусна той да потъне и отново му даде воля за живот; когато го предаваха приятели – точно тя му помагаше да не се ядосва и да продължи напред; когато сестра й го напусна и той бе на ръба – пак тя бе тази, която го вдигна на крака.

Беше смел и упорит човек, не се отчайваше лесно. Но откакто двамата се запознаха – винаги, когато той трябваше да понесе ударите на живота и му беше тежко – успяваше да остане прав, с вдигната глава и продължаваше да живее с усмивка и хъс само и единствено благодарение на нея. И отлично го съзнаваше.

 

* * *

 

Двамата стояха на моста един до друг. Тя едва забележимо го докосна по ръката и му каза, че вече е време да го целуне. Той смутено се усмихна – от толкова време не беше целуван, нито пък бе целувал. Притеснено я погледна, разгледа познатите черти на лицето й. Това му вдъхна кураж и той охотно се съгласи.

Спомни си времената, през които той винаги бе готов за нея. Беше спокоен. Нямаше и следа от ефирното притеснение, което бе изпитвал всеки път, когато срещаше нейния топъл, искрящ поглед, някак загадъчен над палавата й усмивка. Беше спокоен, защото тази мразовита нощ всички условности, които ги бяха съпровождали през всичките тези дълги години, всички прегради, които очакваше във всеки един момент да се стопят, най-накрая, веднъж за винаги бяха изчезнали.

Двамата се наклониха един към друг, но тя не бързаше и, сякаш за да отложи неизбежното за още миг поне, го попита за какво мисли. Той спря и я погледна. Не можеше да откъсне очи от лицето й. Толкова поразително приличаше на по-малката си сестра. Отново се натъжи и очите му се замъглиха. Овладя се и най-сетне се престраши да й сподели, че я обича. И наистина, с течение на времето я бе обикнал. Тя недоверчиво му се усмихна, защото това й се стори някак странно. Никой досега не й го беше казвал, никой не я беше обичал... Или поне не истински. Напротив! Всички винаги обичаха само и единствено по-малката й сестра. Дори и той в началото. Но тя беше пряк свидетел на случилото се помежду им. Как тя го обсеби и след това го изостави в собствената му душевна агония. Как му предизвести нейната целувка – целувката на по-голямата си сестра... Но въпреки всичко това - тя знаеше, че е искрен.  Че наистина я бе обикнал.

 

* * *

 

Долови нотката съмнение в нея. Обясни й, че повечето хора не я познават, защото са забързани в тленното си всекидневие, гонят живота си и в своето шеметно препускане не им остава време да я погледнат, да я почувстват. И беше прав! Тя не беше от онези, които се натрапват, тропат с крак и търсят внимание. А повечето хора са слепи за красотата и им трябва смелост, за да я приемат...

Като че ли успя да я убеди и тя замислено кимна в знак на съгласие. Сведе глава, загледа се в разноцветните отблясъци по ледените павета и го попита дали си спомня как са се запознали. Той я погледна и се усмихна. Нима можеше да забрави как след раздялата му със сестра й тя стоеше на края на леглото му в болницата, когато не беше ясно дали ще оживее? 

Беше още по-тихо, сякаш златният град бе заспал непробудно. Те бавно приближаваха към Малостранската кула, която бе и края на моста. Прииска му се това, което предстоеше да се случи между тях да бъде на същото място, в същата градина, където някога бе писал стихове, посветени на по-малката й сестра, където тя го дари с топлината и нежността на първата си целувка, където...

Понечи да я поведе натам, но тя го дръпна и еднозначно поклати глава в знак на несъгласие. Слезнаха по стълбите в ляво от моста. Озоваха се на малкото островно площадче, където сутрин двамата със сестра й обожаваха да пият заедно кафе. Продължиха към парка по пустата уличка без да се докосват. Той – защото не се решаваше, тя – защото все още изчакваше.

Преплетените им погледи не се откъсваха. Тя прокара ръце по раменете му, погали снежната му коса, прегърна го бавно и много внимателно, сякаш дори нерешително, докосна неговите устни със своите. Стояха насред уличката, потънали в най-нежната целувка, която бяха преживявали.

Когато отново тръгнаха, неразделно прегърнати, светът за тях вече не съществуваше. Не забелязваха сините светлини, които нервно примигваха някъде назад, не усещаха уплаха и суетенето на хората, не чуваха гласовете им...

 

* * *

 

– Предполагаема възраст – тридесет години.

– По дяволите, толкова е млад!!! Защо е трябвало?!?

– Хонзо, внимавай къде стъпваш! Какво е това в ръката му?

– Снимка на някаква жена.

– Изчисти проклетия сняг! Красива е...

– Ах, Господи! „Пак ли дело на двете сестри?!?” – помисли си той.

– Гадна виелица! Дайте носилката и да го товарим, че се вкочанихме!

– Час на смъртта – 23,25. Затваряйте вратите и да тръгваме!

 

 

Neděle,10. Ledna 2010.                                            Díky Philip.

Praha – Na Kampě.

 

 

 

ПОСЛЕСЛОВ

 

Смъртта е по-голямата сестра на Любовта.

Тез сестри дадени са ни от Бога!

 

Едни ще срещнат само по-голямата и никога няма да разберат, че тя е имала по-малка сестра.

 

Други, като мен, ще срещнат за много кратко и малката сестра. И от тази среща душите им вечно ще горят от болка. Безумна, жестока, но и някак сладка болка!

 

Но повярвайте, колкото и да боли – по-добре е да срещнете и малката сестра! Макар и за кратко, макар за миг поне.

И нека всички останали се срещнат и с двете сестри. Но първа и най-продължителна нека бъде срещата им с по-малката!

 

Аз живях, защото аз обичах! Сега без капчица боязън готов съм за целувката на по-голямата сестра.

 

Авторът.

 

Pátek, 23. dubna 2010.