Всичко започнало преди много, много години... в слънчевите земи на Тракия. Населените местенца били мънички, а времената били други... Трудни, но изпълвали всяко човешко сърце с много сила и гордост. В едно малко селце живеела стара жена. Тя била изключително добра. Краката не я държали вече, но носела върху заякналите си женски плещи тежкото бреме на 15 починали ,но отгледани преди това, деца. И все още намирала сили да шета из къщи... Очите и се замъглявали, но човешката и воля за оцеляване била по-голяма от болестите. Все пак трябвало да дава пример на останалите си 2 живи сина и 3 живи дъщери...
Семейството и било много бедно. Самата нея още на 12 години я омъжили за 20-години по-голям съпруг, защото семейството и не можело да се грижи за нея и да я изхранва. Съпругът и бил тираничен, но талантлив. Свирел на цигулка по-красиво от всеки музикант. Бил самоук, а нотите пеели под ръцете му. На всяка сватба , всички се заслушвали в звуците, които излизали изпод ръцете му и се чудели откъде толкова много талант можело да се крие в едно човешко тяло...
Така цялото семейство от 3 дъщери, 2-ма сина, бащата-цигулар и майката, живеели на ръба на глада, но все пак всеки техен ден бил по-съществуващ от предния, защото били живи и заедно...
Всяка година в селцето имало празник... с много танци и много цветя. Девойките обличали най-красивите си рокли, а младежите танцували с тях. Така се случило за пореден път...само дето нещо друго и важно предстояло да се случи...
В семейството на стария цигулар, трите девойки трескаво се приготвяли за празника... Какви ли снажни момъци щели да видят там. Вълнението било голямо. От всички земи специално на този ден прииждали младежи в селцето. Само че семейството на стария цигулар било толкова бедно, че за всички 3 момичета имало само една рокля. И понеже нямало как да си я разделят, решили да я дадат на най-голямата от тях, за да отиде тя на тържеството.
Настанала веселбата. Музикалните инструменти засвирили, хорските нозе се понесли в ритъма на хилядите ноти. Носел се аромат на цветя, печени агнета и свежа трева. Атмосферата била определено празнична. И всяко едно сърце трепнело от очакване и възбуда какво ще се случи.
Най-голямата сестра от семейството на цигуларя облекла единствената рокля и пристигнала на голямата поляна, където всичко вече било оживено. Била срамежлива. И предпочитала да стои настрана от голямото хорско струпване и да наблюдава какво се случва около нея. Гледала как момчетата закичвали цветя в косите на красавиците и ги канели на танц... Само тя си нямала никой. Чувствала се отхвърлена, уморена и почти безнадеждна. Музиката свирела, а тя си мислела как ли ще прекара остатъка от живота си. Защо я считали за втора ръка, когато не била направила нищо лошо на никой никога!
-Е, майка загуби 15 от моите братя и сестри, които даже не познавам. Животът е тежък и несправедлив. И аз нямам право да се оплаквам -помислила си тя.
-Добър ден-прекъснал мислите и внезапно един глас.
Тя вдигнала очи от земята, в която се била втренчила и погледнала пред себе си. И какво да види....
Сините му очи блестели на слънцето, което след малко щяло да залезе. Висок, снажен..прекрасен! Мъжките очертания на лицето му го правели да прилича повече на бог, отколкото на човек.
-Добър... - втората дума така и не могла даже да промърмори дъщерята на цигуларя. Гледайки го отдолу-нагоре като малко и уплашено дете.
-Как се казваш, девойко?
-Иванка.
-Какво съвпадение. Аз съм Иван.
-Така ли? - попитала тя с повече риторичност в гласа си , отколкото с въпрос.
-Да -усмихнал се леко смутен той - искаш ли.... да танцуваме?
-Аз? - изумила се Ваня.
-Не искаш ли? - стеснително попитал Иван...
-Не, аз...такова...искам.
Иван стеснително мачкал една китка в ръцете си и гледал към нея. Накрая я сложил в косите и и я повел към танците....
Танцували докато се стъмнило. Сякаш никой друг около тях не съществувал. А на раздяла, той я помолил да стане негова жена.
-Свършиха се мъките - помислила си Иванка. - и за мене Дядо Боже е написал с червено мастило на бели листа нещо хубаво в голямата си книга . О, Боже, благодаря ти , че ме запозна с него. Той е единственото хубаво нещо, което ми се е случвало досега.
Разделили се, за да може той да се прибере и да съобщи на родителите си благата вест, че е намерил жена, която да го накара да трепери само при вида и. Нищо , че не била толкова изписана като останалите моми. Тя била неговото цвете и ничие друго. И това я правело най-прекрасната.
-Коя е тя? Как се казва? - запитала го майка му , когато Иван се прибрал сияещ у дома.
-Иванка се зове. Баща и е цигулар.
-Цигулар? Колко земя имат?
-Имат една ... къщичка. Но какво значение има?
-Една къщичка??? Затова ли те отгледахме? Единственият ни син. Ние, най-богатите хора не само в цялото селце, ами и в цялата околност? Имаме земи, ратаи, коне, файтони, бижута, палати! Искаш да се ожениш за една...селянка? Сигурно няма даже свои дрехи! Сигурно живее в колиба...барака. На дали и една кокошка има! Какво ще кажат хората? Какво ще правим ние с баща ти? Тая недодяланица иска само да те обере! Да ти вземе нивите, градините и да те убие някоя нощ ей така, както си спиш! Как можехме да те родим толкова глупав и наивен! НЕ! Няма да се жениш за нея!
-Но, мамо...
-Никакво \"Мамо\"...
-Но аз я обичам! И утре съм казал, че с тебе и тате ще отидем да я вземем...както е обичаят!
-Аз? Да ходя и да се излагам? Да взимам някаква прососана селянка?
-Но аз ще се оженя за нея! Искаш или не!
-Ако посмееш, не се връщай в тоя дом повече. Или тя, или аз!
... На другата сутрин Иванка облякла същата рокля, за да чака Иван да дойде да я отведе от този дом. Та тя дори не знаела, че той е син на най-богатото семейство в околността. И едва когато майка и разбрала кой и е предложил и Иванка и описала как изглеждал, майка и възкликнала от изненада и казала на дъщеря си кой действително я иска за жена...
Но сега Иванка чакала да я вземе за жена не богаташкият син, а просто Иван-онова момче с прекрасните очи от предният ден.
Чакала на двора пременена в роклята си. С направени на къдрици коси и едно цвете над ухото и. Гледала в далечината на пътя и дишала тежко от вълнение. Но Иван така и не идвал...
Майка и и цигуларя решили, че толкова добро не е било на добро. И че младият Иван няма да се появи... И как ли щял. Та нали познавали деспотичната му майка. Прибрали се в малката колибка и зашътали. Само Иванка още стояла в роклята си и чакала на двора. Скоро щяло да се стъмни.
-Ване, прибери се вече - нежно казала майка и - Бог така е отредил. Примири се. За тебе ще е по-добре. Знаеш,че Иван няма да дойде. Знаеш го, маме.
Иванка останала тиха... не казала нищо...но останала да чака.
По едно време отдалече забелязала да се вдига прах. И какво да види... някой се задавал откъм пътя. Файтон- черен с червени тапицирани седалки. А в него -Иван. Сам!
Сърцето на Ваня трепнало едновременно от вълнение и от уплаха защо е сам. Не я ли искала майка му?
Файтонът спрял пред къщата и прахът от пътя навлязъл в градината на стария цигулар, когато конете спряли рязко.
-Ване, идвам да те взема за жена - казал решително той още от портичката на двора.
-Ама чакай, Иване, къде са майка ти и баща ти? - попитала старата майка.
-Не е важно къде са майка и татко. Аз съм тука. Искам дъщеря ви за жена! Ще ми я дадете ли?
Възрастните родители се спогледали.
-Ванчо...-рекъл цигуларят- млад си още. Не разбираш в какво се забъркваш. Ти на колко години си всъщност?
Когато той им казал, се оказало,че Иванка е по-голяма от него. А във времената предишни, такова нещо било недопустимо.
-Искам Ванчето за жена! Това е единственото нещо, в което съм сигурен! - упорствал Иван.
-Е, щом е така...- казал старият цигулар - така да бъде. Влез да поговорим.
-Не можеш просто така да се ожениш за дъщеря ми. По-голяма е от тебе. Но... аз имам нещо на ум. На моя отговорност -казал цигуларят и извадил от стария скрин лист хартия. Това било свидетелството за раждане на Иванка. Поставил го на малката дървена масичка и се навел над него с химикал и игла в ръка. Леко заличил една цифра и я преправил на друга. И ето- Иванка вече била на същите години на Иван.
-Давам ти дъщеря си за жена, Ваньо, щом толкова я обичаш. Грижи се за нея и я пази, защото злото в тоя свят дебне иззад всеки ъгъл. И нека имате многолюдна и здрава челяд, която да ви радва на младини и да ви крепи на старини - благословил ги цигуларят.
Майката целунала дъщеря си по челото със сълзи на очите. И я изпратила до прашния път.
-На добър час, дъще - рекла тя - и не забравяй,че те обичаме.
И така... двамата останали сами на прашния път. В един файтон. С едни дрехи само на гърба си. Оженили се. Сватбата била скромна, но пълна с усмивки.
Двама човека само с любов в сърцата и без познат път напред. Без никакъв път изобщо. Защото опитвайки се да представи булката си на майка си, Иван бил прокуден от дома си и всичко му било отнето. Сметнали Иванка даже за нечестна, защото в първата им брачна нощ, белите завивки не се оцветили в алено червено. Но всъщност това било просто физиологическа особеност, за която тогава не подозирали. Но Иван вярвал на жена си. Както и тя на него. И така, двамата прокудени даже нямало къде да отидат...
-Ще оцелеем, Вано, нали сме заедно - успокоявал я момъкът, докато тя уплашено го гледала.
И... без дом и покрив, изведнъж загубили всичко, което някога са имали, останали само имайки един друг. Сами... единствено под небето...
Отишли край голямата тогава река, която течала наблизо и спали под открито небе. Сгушени един в друг, за да се топлят. Иван намерил един навес и с последните пари си купил пушка, с която да ловува птици край реката, които продавал и така изхранвал жена си. Защото в онова страшно и странно време, жените нямало право да работят. Лишен от нивите, богатствата си, домът си, предаден от най-близките си, той всеки ден залягал в храстите и изкарвал прехраната си с двете си ръце и зоркото си око. Но не съжалявал. Нито пък тя. Нито за момент!
...След години им се родили две прекрасни деца. Момченце и момиченце. В началото ги кръстили на майка му и баща му в опит за помирение. Но не щеш ли, нещастието дебнело иззад ъгъла.
Една вечер при Иван дошъл негов приятел. Обичали се с една девойка, но семейството и не я давало. Затова го помолил да му помогне да я открадне. Имали план за бягство. А той имал познати в Персия (Иран), където да я отведе. Иван се съгласил. Не щеш ли, във вечерта, когато трябвало да я отведе, баща и се събудил посред нощ и видял,че тя бяга. Излязъл навън и настанал голям скандал. В опитите да вземе жена си, младежът ранил бащата с нож и отвел девойката, а бащата по-късно починал. Иван, който само трябвало да води конете, бил набеден в убийство и затворен в каменен затвор. Иванка останала сама с 2 деца. Без прехрана.
По това време, баща и с челядта си бил се замогнал малко и купил къща в съседно селище. Но тежка болест го била повалила и трябвало да отиде в столицата, за да се лекува. Бил взел и семейството си със себе си. Затова Иванка отишла да живее сама с двете си деца в празната тогава къща, докато чакала делото на Иван.
Било страшно! Защото всяка нощ Иванка не можела да заспи, защото мъже със зли помисли обикаляли къщата и и се опитвали да влязат при нея. Тя всяка нощ пазела двете си дечица и себе си, стоейки будна, имаща само една дървена свирка, която надувала с все сила и страх, за да дойде полицията и да я спаси. Страшни времена! Нямало никаква храна, съседите и давали някоя и друга суха филийка, която давала на децата. А когато паднела нощта, страховете добивали истински, физически форми, катерещи се по стените на къщата. Писъците-също! Плачът станал ежедневие, а мисълта за край на живота- спасение! Иванка изпратила дъщеричката си при свекървата си и бабата на детето, защото не могла да я храни. Но за нещастие, свекървата все още таяла злоба в сърцето си и се опитала да умори собственото си внуче от глад! Ако не била другата баба да я открадне и спаси, нямало да остане жива. Даже лекарите не и давали никакви шансове за живот. Но такава и била съдбата...да живее! Тогава двете деца на Иванка били прекръстени на майката и бащата на Ваня - Милка и Христо!
Иванка не можела да живее повече така... Безсилието се превърнало в пълно отчаяние, а силите били изчерпани. Сякаш всеки дъх, изнесен в писък през свирката нощем, пълен със страх, бил последен. И спасение нямало! Тогава тя помолила да отиде при семейството си с болния си баща в столицата. Когато пристигнала, всички били изгонени от къщата, която били наели, защото хазяйката счела,че са прекалено много, въпреки че майката и болният баща спели на терасата, за да не безпокоят децата си посред нощ. Гонени от едно място на друго, те оцелявали... някак. Цигуларят бил загубил гласа си, защото му били оперирали гърлото и сега дишал през една дупка на врата. Цял ден и цяла нощ той свирел по влаковете, пътувайки из България и се връщал у дома с малко пари, с които хранел децата си.
Така минавали дните... а Иван стоял затворен. Настанал денят на делото и по всичко личало, че той е щял да бъде признат за виновен! Несправедливост, която била на път да се случи. Но други планове имала съдбата... тази неведома сила, която може да те въздигне и унищожи в един и същи момент.
Пристигнало писмо от Персия с признания на убиеца, който разказвал подробно за своята вина и невинността на Иван. И Иван бил пуснат. Той потърсил семейството си на нивата, но навесът бил вече паднал под напора на бурите и там нямало никой. Разбрал за къщата в съседното селище, но и тя била празна. Дочул ,че жена му и децата му са в столицата и тръгнал натам...
Каква невероятна радост била, когато се видели... Децата били вече поотраснали малко, но не достатъчно,че да им помагат с прехраната. Иван веднага се споразумял със земеделци от провинцията , които да му докарват стока , а той я продавал тук, като взимал процент от продаденото. Малкият му син пък, като пораснал малко, решил да помага на баща си като продава семки.
-Тате, нека ти помагам, де - примолил му се -от сутрин до вечер не се прибираш, за да ни храниш.
-Малък си! -отсякъл бащата.
-Ама и ти си бил малък, пък ако си искал да работиш, не са ти забранявали!
-Добре,де.. но ще е нещо леко. Няма да мъкнеш тежести като мене.
И така започнал да помага на баща си като продава семки!
Не след дълго- продали къщата в гореща Тракия и купили една къщурка в столицата. Малка, но огласяна от смях. Докато един ден нещастие не сполетяло детето на сестрата на Иванка. Починало по време на училищна екскурзия. И когато след време другата дъщеря на стария цигулар се оженила, новото семейство кръстили детето си на името на починалият малък Васко.
И точно животът на нашите герои потръгнал, а старият цигулар успял да отвори заложна къща, настанали големи промени. Властта била уплашена от близкия и край и започнали масови преследвания на поддръжници на новата власт, която щяла скоро да се установи. Обявявани за комунисти много хора попаднали в затворите и били разстреляни. Много хора били набедени,че са такива... И нещастието отново тропало на входната врата на нашите герои. Съдбата простирала дългите си нокти като някоя стара вещица, която умее ловко да си играе с телата и душите на хората. И точно тази съдба задраскала с острите си нокти на входната врата на цигуларя.
Иван бил набеден от един негов познат, че е комунист. Набеден, защото неговият познат бил измъчван, за да издаде всичките си другари... и когато нямало кой повече да издава, а продължавали да го измъчват, за да спре болките, той започнал да казва имената и на обикновените си познати. А Иван бил сред тях. Обикновен търговец.
Гарнизонният затвор бил толкова студен и мрачен. А стените му заглушавали писъците от мъченията на стотици хора. Стените му заглушавали и стоновете на измъчваният Иван. Десетки пъти пребиван от бой, той всяка вечер бил превързван от истинските заловени комунисти. Изстрелите кънтели от гарнизонното стрелбище наблизо, докато куршуми разкъсвали телата на осъдените на смърт. Леела се кръв. Витаел страх. Невинен Иван бил осъден на смърт!
Трогателна била срещата за раздяла между Иван и Иванка, която отишла да му каже последно сбогом преди смъртта да и го отнеме. Сълзите не секвали, раните на Иван не спирали да болят, а раните в душата на Иванка загнездвали буци в гърлото и. Всичко щяло да свърши скоро. Абсолютно всичко...
В този момент явно старата вещица решила да спре да драска на вратите на стария цигулар. И с кикот Съдбата оттеглила смъртоносните си ръце от портите му.
Дошъл новият политически режим и всички затворници били амнистирани. Семейството на цигуларя никога не се намесило в никакви политически организации и дела. Иван отново могъл да види слънцето, а с него-изгряла и новата надежда.
След години на мястото на малката къщичка, построили блок. Старият цигулар се споминал, а децата на Иван и Иванка пораснали големи и красиви. Били едни от най-красивите в града. Задомили се и тръгнали по своите пътища.
Иван и Иванка останали да живеят заедно в първото им собствено жилище, което успели да имат чак на старини. Живеели заедно с едно коте, а на балкона им имало грамадни саксии с много цветя.
Иванка била много набожна и всяка неделя ходела на църква.
Веднъж когато тя си счупила крака и трябвало да остане в болница , старият вече Иван помолил своята внучка:
-Аз не съм набожен, ама баба ти всяка неделя ходи на църква. Моля ти се, заведи ме до църквата , че краката не ме държат, за да бъда на мястото на Ването, докато се оправи.
И така ходел всяка неделя само за да не стои празно нейното място в църквата, докато се оправи и върне вкъщи.
Иван и Иванка остарели заедно. Но Иванка един ден заболяла от коварна болест, която я отнела от Иван.
-Баба ти си отиде, баба ти си отиде - повтарял всеки път той със сълзи на очите на своята внучка, когато идвала да го види - баба ти я няма вече, отиде си.
Иван престанал да се храни от мъка по Иванка. И след три месеца отишъл при нея.
Защото когато двама души са предопределени да бъдат заедно, смъртта е безсилна да ги раздели...
.........
И аз... сега стоя в същата стая, където и двамата са се обичали... защото Иван и Иванка са моят прадядо и прабаба! И аз се гордея с тях!