Денят обещаваше да е мрачен и дъждовен. Тъмносиви облаци се бяха спуснали над столицата. В такива дни самоубийствата скачаха с пъти, както и секса между впрочем. Кабинетът на Генерала гледаше към бреговете на Потомак, където в момента двама влюбени се целуваха, напук на лошото време. Изпита лека завист към тези две млади души. Отдавна сърцето му бе спряло да бие в тази посока. А още нямаше 40 години. Бе един съвсем млад генерал. И лицето му бе младо- неприлично младо за един генерал. В живота си бе разбрал, че любовта е трап в който умния пада само по недоглеждане. Жените в живота му идваха и си отиваха като кораби търсещи по-добри брегове. Никоя не се задържа по-дълго от останалите.

         Генералът се върна на бюрото си. На компютърът бе сложена бланка с логото на Министерство на отбраната, военен окръг Вашингтон. Започваше с думите: „Г-н Президент и Върховен главнокомандващ армията на Съединените американски щати\"... Набиваше се с очи думата: Оставка.

  През главата му преминаха спомените. Бе започнал като обикновен сержант и преминал курсовете за преквалификация на офицерския състав. Кариерата му мина по бойните полета на Гренада, Панама, Ливан, Ирак и Афганистан. Последният му боен пост бе Командващ силите за специални операции във Форт Браг, Северна Каролина. Като такъв остро се възпротиви на Обединеното командване относно използването на специалните части в Ирак, а после в Афганистан. Тактиката да се използват командоси като обикновенни пехотинци носеше само провали. Бореше се с нарастналата бюрокрация, с липсата на допълнителни средства за обучение. Ненавиждаше електронните игри които заместваха полевите обучения. Да, те бяха по-евтини, при тях травмите и инцидентите бяха почти немислими. Но когато този войник се отзовеше в пясъците на пустинята или скалите на Афганистан, познайте кой пръв умираше. Правилно, умираше точно този войник. Изхвърли от обучението онази глупост, която даваше на войника възможност да спре натоварването когато се умори. Тази игра на демокрация убиваше войниците. Една армия не можеше да си позволи да бъде демократична, можеше да е всякаква, но не и демократична. Не и когато задълженията ти включват изпращането на смърт на други хора. Забрани участието на жени в специалните операции, особено в тила на противника. Знаеше, че силата на една група е равна на силата на най-слабия участник. Всички тези решения го направиха доста популярен сред войниците, но и много мразен от останалите генерали. Особено от тези, които се изживявах на менажери.  Някога в елитните колежи запазени за синовете на благородниците в Англия когато по случайност се е промъквало някое умно момче над леглото му слагали табелка: „ SNOB\". Съкращение от: \" Без благороден произход\". Освен това Генерала бе десантчик, а възловите постове бяха запазени за генерали от пехотата и военно-въздушните сили. За пръв път се сблъска с това, когато наредиха в Обединеното команване да дежурят екипи от офицери с различна специалност. Не разбираше как дежурството му с подводничар и танкист ще го направи по-добър десантчик. Но най-големия му грях бе, че той оценяваше хората не по визитните картички и звездите на пагоните, а по професионализма. Подобно на Ален Делон твърдеше, че военните се делят на два вида: Професионалисти и Кретени. Може да си обикновен редник-първи клас, но Генерала ще раздели и последните си пари с теб, щом е видял в теб войника. А може и да си двузвезден адмирал, но ако те смята за менажер, просто няма да те поздрави. Така си навлече омразата на генералитета. Но тогавашният президент го уважаваше. Генералът бе служил и на баща му. А бащата на Президента имаше здрава ръка.

  Спомни си раздялата с момчетата от Специалните сили. Бе получил вече втора генералска звезда и бе поел поста на ръководител на Инспектората към Обединеното командване на видовете въоръжени сили. Пост, който бе подчинен само на Президента и на Председателя на Обединеното командване. Беше личното куче-следотърсач на Президента. Тогава момчетата организираха вечерта на Генерала в клуба на „Зелените барети\". На излизане се строиха в шпалир и ръкопляскаха докато автомобила не напусна поделението. А в очите му изби влага. На учудени поглед на тогавашната си съпруга отвърна: „ Пак заваля\".

  От мислите го извади звънналия селектор. Секретарката му съобщи, че за среща го чака ген. Т. Н. -сегашния командващ силите за специални операции. Не го уважаваше. Той бе по-скоро администратор, а не воин. Работеше от 09.00 до 17.00ч, а вечер бе забранил да му звънят, освен ако не е избухнала война. Носеше маскировъчната униформа изгладена, яката -колосана, а специалните обувки за джунгла- лъснати до блясък. Истински менажер, а не воин. Бе изкарал незнайно как курса за „ Зелена барета\" и при една операция в Ливан бе вкарал взвода си в засада, под кръстосания огън на „гвардейците на Аллаха\". Бе изпаднал в паника и ако не беше сержанта му, никой нямаше да оцелее. Бе се наложило да го носят, защото стоеше с ръце на главата и отказваше да повярва на случващото се. После в базата припадна, с което стана легенда в средите на командосите. Е, легенда която никой не иска да бъде. Обожаваше ученията на хартия и на мониторите. Но не можеше да пробяга и 10 км. Дори от това да зависеше живота му. Благодарение на влиятелен роднина, този човек в момента командваше най-елитната част от армията на САЩ. Всъщност повечето офицери след него напуснаха, сега много от тях имаха собствени охранителни фирми, работеха като експерти по сигурността на големите концерни. Това бяха „Петата колона\" на Генерала. Хора, на които винаги може да разчиташ.

  Ген. Н. влезе в кабинета вдървен и приличащ на решително крачещ пергел. Седна на стола срещу бюрото и вдигна глава. Генералът гледаше спокойно натрапника.
- Е, какъв вятър те довя при мен?
- Ти ми сриваш авторитета пред офицерите с твоите постоянни забележки.
- Не съм го сривал, голямо майсторство се иска да срина нещо дето не съществува?
- Да знаеш, че ще докладвам на Президента. Запомни, че вече не команваш специалните сили.
- Как не те мързя да дойдеш само това да ми кажеш?
- Моля те не като приятел, а като офицер.
- Доста широко използваш тази дума - засмя се Генерала. Запомни от мен, че офицер се става на бойно поле, а не от табелката над вратата.

  Ген. Т.Н. обидено напусна кабинета. Не очакваше толкова студен отговор. За какъв се мисли това първеню? Реши незабавно да позвъни на Президента.

  Какво пък, Генерала знаеше какво го чака, но днес не му се говореше, особено с Президенти. Излезе от кабинета и тръгна по пешеходната алея. Искаше да се поразходи въпреки дъжда. Не се вглеждаше в лицата на хората. Разминаваше се с тях. В силуета на дамата отсреща видя познати неща. Бе по-скоро усещане и той забави ход. Всъщност това бе Елен. Една от жените кръстосали курсовете си с него и след това продължили да търсят по-добри брегове. Бе малко напълняла, но това и отиваше. Спряха на средата на алеята. Не се бяха виждали години. Тя предложи да седнат на кафе, но той знаеше, че не е добра компания. Каза, че бърза. Тя се усмихна тъжно. „Е, да-тебе ще те запомня с бързане. Все спасяваше света. И сигурно още живееш като чергарин, на квартира?\" Разбраха се да се чуят. Навярно му се стори, но като, че ли не беше щастлива. Е, той и за себе си не знаеше дали е щастлив. Докато се разхождаше през главата му преминаха спомени с десет годишна давност. Спомни си тръпките от първите срещи с Елен. Тя бе приятелка на една изгряваща баскетболна звезда. Е, звездата така и не засвети в НБА, но това бе друга тема. Всичко започна като случаен флирт. Завърши година по-късно.

   Бе на мисия в Сомалия. Ръководеше разузнаването на съвместната операция на Корпуса на морската пехота, 175-рейнджърски полк, Хеликоптерен отряд        „ Нощни ловци\" и подразделение „ Делта\" на Силите за специални операции. Бе получил информация за местонахождението на ген. Мохамед Фарах Айдид, бивш военен, получил образование във академията „Сен Сир\" във Франция, по настоящем лидер на ляво паравоенно формирование. Подчинените му контролираха столицата и голяма част от провинцията, редовно ограбваха помощите за гладуващото население. Обявен за воененопрестъпник със законна заповед за задържане от силите на ООН. Наглостта на Айдид бе такава, че дори бе събрал „правителство\" и се бе обявил за „ законен президент\".  Бе олицетворение на поговорката, че „ свобода донесена с оръжие в ръка, е свобода само за този дето държи оръжието..\" Планът за действие бе прост и същевременно доста рискован. Местен агент трябваше да обозначи сградата, където щеше да се проведе среща на „правителството\".  Ударна група на „ Делта\" ще извърши хеликоптерен десант върху сградата, ще неутрализира охраната и ще залови участниците. Евакуацията е отговорност на 175-ти полк, чийто рейнджъри щяха да проникнат на три групи посредством бронирани „Хамъри\" и бронетранспортьори. Прикритие от въздуха осъществяват „Нощни ловци\".  Отряд морски пехотинци в хеликоптери „ Блекхоук\" щяха да са боен резерв и прикритие. Генералът, тогава все още майор от Специални сили беше против този план. Изтъкна, че излизането от Базата на такива крупни контигенти като рейнджърите и морската пехота няма как да бъде скрито. Не познаваха системите за комуникации на Айдид, нямаха самолет за радиоелектронна борба което означаваше, че нямаха възможност да ги контролират. Не знаеха броя на охранителите, не знаеха въоръжението им. Нямаше данни за вида и силата на очакваната съпротива. Не знаеха опорните огневи точки на противника. Нямаха планове за взаимодействие с останалите сили на ООН. И участваха прекалено много хора и техника. Което за него означаваше, че ако нещо може да се обърка, то непременно ще се обърка. Разбира се, никой не го послуша. На всеки от доводите отговаряха, че решението ще зависи от ситуацията. Вечерта преди операцията реши да звънне на Елен. Като офицер имаше право на три обаждания седмично до Щатите по военния комуникационен сателит. Телефонът даде няколко свободни сигнала, след което електронен глас му съобщи, че в момента абоната не може да бъде избран. Остави съобщение на телефонния секретар, че ще звънне по-късно. Опита отново след два часа. Нямаше отговор. Само електронни пукания по линията, следвани от равномерен сигнал за свободна линия. Отсреща младата свързочничка го изгледа съжалително. Беше свикнала да познава по лицата на хората какви новини са получили по телефона. Сутринта се събуди от тропането на кубинки и металния звън на заредено оръжие. Ротите „Алфа\" и „Браво\" на корпуса морски пехотинци се строяваха на плаца. Недалече на изток бавно изгряваше новия ден. Равномерно бучаха двигателите на „ Блекхок\". Отиде към отряд „ Делта\" - там отговаряше за координацията на отряда с другите сили. Всеки един командос си имаше собствен военен псевдоним. Неговият бе „Самурай\". Денят изглеждаше чудесен. Нямаше облаци, пясъчни бури, мълнии които да провалят комуникациите. Изобщо- чудесен ден за война. Вгледа се в лицата на командосите. С няколко от тях бе участвал в мисии. Пълна измама е, че войникът се бие за идеали, като родина, демокрация и др. Войникът се бие защото това е професията му. Защото за това му се плаща и защото това той умее най-добре. Войникът се бие не за свободата на нещо си, а за приятеля от взвода си, за другарите от ротата си. Другото е лозунги. Вече от няколко минути операция „ Орлов нокът\" бе в начална фаза. Всички части действаха като добре смазана военна машина. Това което не знаеха, бе, че са загубили елемента на изненада. Още с първите излизащи Хамъри на хълмовете около базата няколко деца запалиха купчина гуми. Димът бе видян от когото трябва и в лагера на противника бе подаден сигнал за тревога. Десет минути по-късно бе докладвано на ген. Айдид. Той прецени правилно тази активност на американския контингент. И не потегли за срещата. Този късмет обаче нямаха неговите „министри\".  От хеликоптерите над сградата се спуснаха по тройки черните фигури от „ Делта\". Само във филмите нападателите атакуват стреляйки и ги води смел офицер размахващ пистолет към победата. В действителност черните силуети се спуснаха за секунди и се покриха по покрива зад различни предмети. Сляха се с оклоната среда. Прикривайки се един друг, те безшумно се понесоха към долните етажи. Червени точки на лазарни мерници се появиха по телата на охраняващите „ гвардейци\".  Безшумна стрелба проправи път на командосите до залата. Етап едно  на операцията завърши със залавянето на „ министрите\".  „Самурай\" докладва до командването. И ...после всичко се обърка. Хеликоптерите „ Блекхоук\" бяха обстреляни от РПГ-та.  Руската версия на ракетния противотанков гранатомет успешно се справяше с нисколетящи въздушни цели. В резултат от обстрела, единия хеликоптер падна, а други два бяха извадени от строя и се прибраха в Базата. По радиоканала пилотите от падналия „Блекхоук\" молеха за помощ. Част от морските пехотинци бяха изпратени натам, но спряха защото срещнаха ожесточена съпротива. Колоните на рейнджърите бяха допуснати до центъра на града и тук срещнаха засади. Стреляха от околните сгради. Вече няколко часа се водеха престрелки. Едва успяха да изведат с бронетранспортьори част от ранените и заловените „ министри\".  А „ Делта\" получи нова задача. Трябваше да спаси падналите пилоти и да помогне на попаднали в засада пехотинци. Помогна им това, че бяха тренирани за бой в населени места. Движеха се от сграда в сграда, като тръгваха от високите към ниските етажи и прочистваха секторите. На няколко пъти попадаха в „огнени чували\" - места с висока плътност на огъня, но професионалистът за това е професионалист- стреля от всяко положение. И по правило -улучваха, което потвърди високата класа на поделението. Денят вече бе преминал в нощ, а морската пехота и рейнджърите не носеха уреди за нощно виждане. Техните командири казаха, че до вечерта операцията ще е приключила и не е необходимо да се взимат. Такива имаха само групата на „ Делта\" защото знаеха, че заедно с тях няма как да не дойде и „Мистър Мърфи\" - и се бяха подготвили. От няколко часа по радиовръзката „ Самурай\" настояваше да се изтеглят пехотата и рейнджърите, а той със „ Делта\" да прикриват изтеглянето. От Щаба настояваха са продължи операцията до арестуването на ген. Айдид.  Все още не разбираха, че бяха загубили мача с генерала.  И когато накрая решиха да изтеглят контингента- се оказа не съсвсем възможно. Използвайки сателитния телефон, „ Самурай\" се свърза с началник-щаба на пакистанския контингент към ООН, които разполагаха с танкове и тежко въоръжение. И можеха да приемат в базата си част от ранените и изтеглящи се американски войници. Пакистанският контигент размаза барикадите на сомалийците, осигури коридор за изтегляне и последни командосите от „Делта\" напуснаха пеша под обстрел столицата Могадишу. На следващия ден „ Самурай\" получи „Сребърна звезда\" и на пагоните му кацнаха „орли\" - знак, че е подполковник в армията на Съединените американски щати. Този ден загубиха живота си много достойни мъже.

  Когато се завърна от мисията, в База Макдил - военен окръг Флорида го чакаше изненада. Писмо от любимата Елен. Всъщност вече бившата любима. Така и не разбра какво се бе счупило между тях. Не прочете писмото до края. Не я потърси повече. Колкото и да не го показваше-нещо празно остана в гърдите му. Нещо студено което не го напусна никога. И така до днешния ден на една случайна среща на една случайна улица. Отиде да купи цветя. Минавайки улицата в него се събуди онова чувство което му бе спасявало живота няколко пъти. Нещо около него не бе наред. До тротоара бе паркирана една черна кола, чиито двигател работеше, а на волана седеше човек. Вдясно от него прозвучаха няколко изстрела, които той безпогрешно разпозна като АК-47. Инстинктивно се хвърли на земята. Сградата бе на една търговска банка. Съжали, че е без оръжие, но нямаше избор. Бе попаднал на обир в най-неподходящия момент. Държеше само букет цветя. В този момент от банката излязоха двама души с маски и с автомати, стреляйки напосоки. Минавайки над него, той хвана единия за крака. Изви го по посока на часовниковата стрелка, докато чу характерното пукане от късането на ставните връзки. Бандитът падна по гръб ревейки неистово. Генералът хвана ръката с пистолета, изви я обратно на часовниковата стрелка. Пистолета вече сочеше гърдите на бандита. Генералът натисна пръста на спусъка и пистолета изпрати девет грамово съобщение в сърцето на маскирания. Някои казват, че последна в очите на умиращия умирала надеждата. Напротив. От опит знаеше, че последна умира омразата. Това генералът прочете в очите на бандита. Объркан, другия бандит се опита да стреля, но Генерала вече контролираше с лявата ръка автомата, а с дясната нанесе саблен удар в адамовата ябълка на терориста. Подкоси го с подсечка и още един маскиран лежеше по гръб виеики от болка. В този момент в стената на сградата се забиха няколко куршума. От колата стреляше шофьора. Куршумите се забиваха на сантиметри от главата на приклекнала млада жена, стиснала плик с продукти. Разширените и от ужас зеници срещнаха погледа на Генерала и в тях той прочете безмълвен вик за помощ. С два скока се добра до жената. Закри я с тялото си и с професионален захват я хвърли на земята. В последните секунди усети остра болка в кръста и в гърба. Над него се чуха няколко изстрела. Млад охранител от банката простреля шофьора в главата. Очите на Генерала се замъглиха. Вече не усещаше острата болка, но не усещаше и краката си. Усети вкуса на кръвта по устните си. На собствената си кръв.  „ Дааа, струва ми се, че всичко свърши\". -помисли си той. До сега винаги е бил от другата страна на автомата. Използва останалата му малко сила и се изправи на коляно. Видя, че с момичето всичко е наред. И тогава силите му го напуснаха. Падна по лице и тънка струя кръв потече по тротоара. Последното което чу, бе как някой  плачеше и крещеше за помощ. Усмихна се наум и ...умря.

  Още един войн отиде да пази небесната врата. Отиваше при момчетата и мъжете загинали изпълнявайки неговите заповеди. Те го чакаха при светлината...