Нека ви разкажа една истинска история за едно дете, което никога няма да забрави онова свое пътуване в големия град...

Адриана и баба и пътуваха за София, и двете се вълнуваха за своята почивка в големия град. Момиченцето никога не бе ходило на толкова оживено място. Тя беше на 6 години, но мислеше и говореше като по-голяма. Баба и се гордееше с нея, че надраства връстниците си. Момиченцето бeшe много любознателно и се интересуваше от всичко заобикалящо я.

В един от първите дни от престоя си в София двете решиха да обиколят квартала, в който се намираха, като начало на маршрута им. Детето беше захласнато от големите магазини и интересните постройки. Адриана се отдалечи от баба си - нещо бе привлякло вниманието и. Беше една жена в инвалидна количка, коятo просеше милостиня. Жената беше в окаяно състояние личеше си болката в очите и. Детето стоеше и се взираше в жената, когато баба и я забеляза отиде при нея. Момичето помоли баба си да даде малко пари на страдащата жена. След като двете си тръгваха по пътя, Ади се обърна за последно към жената в инвалидния стол и изпита тъга - сърцето и се бе свило от тъга, когато видя бедната жена и мъката в очите и... Не, тя никога не забрави този ден. Често се сещаше за нея и се питаше как е? Жива ли е?Още ли е там? и най-важното - Каква беше нейната неразказана история...

Адриана порасна и отново се бе сетила за нещастната жена, нещо беше събудило спомена. Тя се закле пред cебе си че никога не ще подмине бездомник дори и да го дари само с усмивка. Нямаше да съди тези нещастни хора, че кой имаше правото да ги съди?! За нея това не беше единствения и последен път, в който се сблъсква с нещастието и болката на тези отхвърлени хора. Момичето искаше да помогне на всички тях, да, тя усещаше мъката и душевната им болка в сърцето си... Чуваше другите хора как с отвращение ги подминаваха. Адриана погледна към небето и си помисли:  \"Колко болка и нищета има в света в който живеем...\"