StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,100
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,508
   Точки: 2,649,640
   Съобщения: 153,445
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,760

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ЕДИН ТЪЖЕН РАДОСТЕН ДЕН

Четирима души сме в колата - аз, мама и нейната най-добра приятелка В., придружена от възрастната си майка. 
Приятелката на майка ми умира -убедени сме, че трябва да й осигурим една последна пълноценна почивка. Пътуваме към плажа Иракли. Мечтаем да й го покажем - да види необятната синева, да чуе чайките, да забрави за миг страшната диагноза, да спре да слуша вътрешния си уплашен глас, който крещи “Остава ти малко!”. 
Гледам през прозореца, дърветата се размиват пред очите ми, на 20 съм, но проумявам “Смъртни сме...”. От унеса ме изкарва спирачката. На паркинга сме. За съжаление от водата ни делят 30 метра. Има съоръжения, които възпират разбеснели се самозабравени мутрафони да паркират пред дискотеките на самия плаж луксозните си коли. Само че в случая тези ограничители възпират нашия обикновен автомобил, който вози една полу-парализирана жена. Защото освен, че умира, приятелката на майка ми от няколко месеца е с парализирана дясна половина - ръката й изцяло не функционира, но използва крака си все още, влачи го, мъчи се, но успява. Не го усеща обаче, всеки миг е възможно да стъпи накриво, да го счупи. Лято е. Жега е. Тя обаче е принудена за по-голяма стабилност да носи високи ботуши, чиито връзки са стегнати до краен предел, отбелязват се в плътта като менгеме, но само така тя се чувства по-сигурна, а ние - по-спокойни. Слизаме от колата. Аз се натоварвам с четири плажни торби. Съдържанието на нито една от тях няма да бъде използвано, плуването е последното, за което мислим, но тези чанти придават по-нормална атмосфера на случващото се. Сякаш нямаме грижи и просто отиваме да се забавляваме. Сакчетата са откъсване от действителността, доколкото е възможно това. 
Тръгваме по дървената скара, която се вие като змия през пясъка. Това е най-лесният път до шезлонгите на първа линия, където пръските от вълните  могат да целунат разголената плът, дори без да си се потопил. 
 
Ако отгоре ни снимаше дрон, щяхме да изглеждаме като участници в сцена от филм, заснет нейде в пустинята - три клатушкащи се жени и една камила. 
 
Майка ми и майката на приятелката я поддържат от двете страни, всяка нейна крачка изпълва със страх и четирима ни. Аз съм ту зад тях на скарата, ту залитнал от тежестта на сакчетата стъпвам по пясъка. Движим се адски бавно, като на някаква племенна церемония, сякаш сме в транс, сякаш танцуваме за боговете, сякаш превеждаме нашата болна близка към друго измерение. 
 
Единствените, които прекъсват този неизвестен и за нас ритуал, са изнервените плажуващи, които нахално се блъскат в трите оклюмали жени. Налага се или майка ми, или майката на отиващата си да правят път. Чудя се как тези хора не разбират какво вършим: подвиг. Копнеем нашата близка да зърне любимито си море преди да издъхне. Беше ни ужасно трудно да я убедим да дойде, не само заради физическите препятствия, а и заради срама да не я виждат другите в това състояние. И май има право - околните са лоши, гледат присмехулно, явно в несигурните стъпки на групата ни разчит пиянство, а не болест. И все пак инатът им, егото, липсата на емпатия ги карат да са нагли. Застават плътно зад трите и изискват път. Спокойно може да преминат по пясъка, но така няма да са велики...
 
Колкото и да сме внимателни по едно време кракът на В. се заклещва. Двете майки не успяват да я удържат, но инстинктът й за самосъхранение сработва и вместо да падне, успява да приклекне. Сядаме и останалите трима. Да не я притесняваме изправени и за да поеме дъх на спокойствие.
 
В. въздъхва докато погледът й следи две деца, които тичат и играят с куче. Убеден съм, че в спомените се връща към детството си.
 
Водим безсмислен разговор, колкото да не настъпи тягостно мълчание.
Нова въздишка от В. прекъсва бля-бля темата. Тя вижда смеещи се младежи, играещи плажен волейбол. Убеден съм, че сега мисли за младостта си, за първото гадже.
 
Минава продавач на царевица. Спира се до нас, лесни жертви сме. Купуваме 4 кочана, колкото да го прогоним.
В. гледа към изпопадалите жълти зърна, а миг по-късно неслучайно въздъхва тежко, когато преминават, хванати за ръка, мъж и бременна жена - знаем, че ще напусне този свят преди да е станала майка.
 
Замислям се колко силна е майката на В. - задържаните сълзи, безсънните нощи, чистата обич са истинското доказателство каква сила имат майките! 
Мислите ми прекъсва тичащ пушач. В. подхвърля иронично “Този е почитател на здравословния живот”. За първи път всички се смеем от сърце.
 
Три баби обсъждат атлетичната фигура на спортиста-комин. “И на тази възраст ни бива!” възкликва майката на В. - този път почти се задяваме от смях. Всички дружно. Чувстваме се обединени от смеха, най-искрената емоция. Постигнали сме първата задача - съумяли сме В. за малко да забрави за наближаващата смърт.
Остава ни втората цел - да потопи крака в солената вода.
 
Без сакатлъци я вдигаме. Отново потегляме. Стигаме водата. Майката на В. се навежда и грижовно отвързва връзките на дъщеря си, които са оставили дълбоки отпечатъци върху глезените. В. внимателно слиза от платформата и стъпва в морето. 
Върху лицето й се изписва лек спазъм от срещата на кожата със студената вода. След секунда лицето й засиява. Затваря очи. Тленно остава при нас, но душата й е на пътешествие. 
 
Аз се разплащам за шезлонгите и чадърите. Но между уговорките гледам към В. Възхищавам се и на нейната, и на моята майка. Държат я от двете страни под рамо. Здраво. Майчински. Но са и застанали леко назад, да не й пречат, да не навлизат в личното й пространство. Майките така правят - бутат децата напред, а след това бягат от прожекторите.
 
“В., добре ли си?” пита майка ми. Е, майка ми винаги се обажда в неподходящи моменти, но този път може би не е неподходящо.
“Повече от всякога” отговаря В. Думите са бързи, резки в пълен противовес с бавните, плахи крачки. 
В този момент майката на В. се усмихва, ще погребе дъщеря си щастлива.
 
По-късно сме се разположили на легалките. Говорим си за смисъла на живота. Аз съм най-малък, но взимам думата и изстрелвам “Да си щастлив!”. Майка ми добавя “Да си ценен!”. Майката на В. прибавя “Да си обичан!”. Самата В. мълчи дълго, накрая казва “Да си себе си от началото до края”. След това ни разказва за най-грешните си решения, свързани с опита да направи друг радостен, пренебрегвайки себе си. “В името на лицемерния колега се отказах от дългоочакван проект”; “Заради приятеля в кавички сложих край на истинско приятелство”; “Заради фалшивата любов не опознах чистите чувства” - занарежда тя. Накрая завърши с “Няма да си простя”.
 
Майка й я прегърна, целуна я, остави я да поплаче и накрая прошепна - “Обичам те”. Този ден съкратихме брега, но не застрашихме морските организми, защото сълзите също са солени.
 
В. си отиде неочаквано само 7 дни по-късно, но си отиде, усетила и истинското приятелство в лицето на майка ми, и истинската обич в лицето на майка си. Да, тя си отиде, непревърнала се в успешна бизнес дама. Да, тя си отиде млада. Да, тя си отиде без да е станала майка, но тя усети истинското щастие, дори в рамките на този един, единствен ден. Ако я бяхте срещнали в точно този ден, никога нямаше да предположите колко малко й остава - ние, а и тя също не допускахме. Точно в този ден тя бе изпълнена с цялата позитивност на света. Точно в този ден тя имаше план не за секунди, минути, часове, дни, седмици, месеци, години, а за векове напред. Точно в този ден тя изживя това, което искаше да притежава за цял живот - вечен спомен с любими хора. А не искаме ли и ние същото: да обичаме и да сме обичани?
 
Защо обаче чакаме предверието на края, за да направим първата стъпка към другия? Защо мислим, че ни чака и друг свят, където ще може да поправим тукашните грешки? Защо се срамуваме да показваме чувствата си? Чувстата са единственото доказателство, че ни е имало, има ни и ще ни има.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-11-26
прочитания: 25
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход