StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,040
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,396
   Точки: 2,649,058
   Съобщения: 153,238
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Две реалности

- Проклетият вампир – мърмореше си Уил, докато се качваше в колата за да се прибере вкъщи при годеницата си.
Винаги всичко се въртеше около него. Къде отиваха на турнета, за да не му е твърде светло, времето, по което правеха концертите си, залите, конструкцията на джипа и турбуса, дори обзавеждането на къщата. Сякаш не беше древно чудовище а малко дете, което Майк обгрижваше с всички средства.
     Уил беше бесен докато караше надолу по алеята и черните порти се отвориха, за да излезе. Сега какво се очакваше от него, да скъса със Саманта, защото онова проклето чудовище можеше някой ден да я уплаши или нападне? Той извика в яростта си и удари по таблото.
 
     А сетне му стана съвестно. Алекс умря онзи ден, когато те бяха закъсняли да се появят в Малката Хавана, за да защити Майк. Беше застанал сам срещу вампирите в България за да защити тях, рискувайки живота си. Навсякъде, винаги, той първо се грижеше за тях, като огромен абсурден прилеп, разтворил кокалестите си крила за да ги предпази от света. Неговият свят, онзи с чудовищата и рисуваните зъбати привидения.
     Уил помнеше колко непоносимо го ядеше съвестта му, когато той бе изчезнал преди година, обвиняваше се задето не е бил добър приятел а ето, че в момента, в който се върна, той отново започна да го съди.
- Как се справя Майк с това? – запита се механично и се нареди на светофара.
     Майк изглежда имаше някакви особени способности, що се отнасяше за кръвопиеца. Умееше да го поставя на мястото му, да го контролира в най- тежките му моменти, разбираше го, сякаш природата им беше еднаква. Една част от Уил бе във възторг от появата му, той винаги се бе възхищавал на свръхестественото, на необяснимото. За него този свят бе твърде скучен и еднообразен.
     Но той така и не бе успял да установи истинска връзка с Алекс през годините. Той, Тони и Честър бяха приятели, за който вампира би пожертвал живота си, Майк обаче беше нещо повече, с него се разбираха дори без да си комуникират, без значение, че в по- голямата част от времето се караха. Сякаш мислеха с един ум. Беше толкова странно.
 
     Завиждаше ли му? Уил винаги бе оставял Майкъл да ръководи, дори в началото да бе имал излъчването на неопитно кльощаво хлапе, дошло от богато семейство и с високомерно отношение към другите, сякаш никой не бе твърде добър да се върти около него.
     Той въздъхна, гневът му малко по малко се бе изпарил. Уил не искаше да оставя Саманта, самата мисъл да е далеч от нея, да не я види на края на деня го изпълваше с паника. Когато не бяха заедно си пишеха, и тя не смяташе това за твърде превзето. Предложи й брак, защото искаше винаги да бъде с нея, вероятно беше полудял, но имаше право на това, след смъртта на сестра му и всички останали трагедии, които беше преживял.
 
     Тя нямаше нужда да знае, мислеше си, докато караше към домът й, където сега заедно живееха, а след сватбата щяха да купят жилище за тях двамата. Това не я засягаше, Алекс беше тяхна тайна, тяхна тежест, която носеха. Саманта щеше да живее с него и да се чувства добре и закриляна, вампира нямаше място в живота им.
     Но после се запита, наистина ли тя никога нямаше дори да се усъмни, че имаше поне малко истина във всичките им песни? Алекс не беше вчерашен, той носеше древна сила, в момента, в който се появеше някъде, обстановката се променяше. Хората биваха привлечени от тъмното му присъствие, веднага ставаше ясно, че имаше нещо нечовешко в него.
     Появите му късно вечер, мистериозните му изчезвания, отрицателното време, за което се появяваше от едно място на друго, инцидентите около него… А онзи начин, по който сякаш четеше мислите ти и обсебваше умът ти, сякаш си дребно животно насред тъмна гора, и хищник дебнеше около теб.
     Точно така, той беше хищник в самата си основа. Дори като човек му бе харесвало това дебнене на жените, с които излизаше, манипулирането на тези около себе си, вампира само засливаше всичко това след смъртта му.
 
- Какво има, Винс, умислен си.
Той се „събуди” на масата докато вечеряха, беше пристигнал в апартаментът на Саманта, не беше скъп, но тя го бе обзавела с вкус и имаше онзи фин стил в детайла, който те кара да се чувстваш у дома си в изисканата обстановка.
     Хранеха се в трапезарията, която беше едно помещение с кухнята. Бар плотът бе от бял акрил, но тялото му и кухненските шкафове бяха черни. Захабени на места, все още изглеждаха привлекателно, Саманта бе отлична домакиня и с желание отделяше часове в приготвянето на храна за него.
     Сега на бялото й лице, обрамчено от естествено тъмноруса чуплива коса се бе изписала загриженост. Сам имаше триъгълна брадичка и леко издадени скули, малък чип нос и нежни устни. Очите й бяха големи и обрамчени с тъмни ресници, тя бе по- ниска от него, със слабо телосложение, и все пак толкова грациозна и изящна.
Уил се върна в реалността и осъзна, че тя го гледаше вече минута, а той мълчеше като пън на мястото си, ядящ от храната й без да й проговори цяла вечер.
- Съжалявам, беше дълъг ден, имахме неразбирателство с момчетата.
Той реши, че „уморен съм” е твърде клиширано и очевидно оправдание.
- Кой този път? – тя раздигна празните чинии от салата и донесе задушени картофи към пилето, наля му още сок.
- Алекс – отвърна Уил и преглътна с услие, храната се спря на гърлото му.
- Пак той ли – топло се усмихна Сам. – Струва ми се голям размирник.
Гласът й леко измърка на края на изречението. Това бе рядък тембър при жените, не всяка го имаше. Правеше я още по- чаровна в очите му.
- За какво не се разбрахте?
- Музика – поклати глава Уил. – Имаме да издаваме албум…
     Лъжеше. Как безцеремонно я лъжеше още в началото. Майк беше прав, това нямаше да проработи, той трябваше да говори с нея.
- Ще ме извиниш ли за момент, сега се връщам.
     Уил стана и излезе от кухнята, минавайки по облицованият с мозайка и камък коридор. По черните прагчета горе и долу имаше вградени малки кръгли лампи, които образуваха тунел от приглушена светлина. Той мина покрай стенният гардероб, на вратата висеше черното палто на Саманта, с което излизаше. Той се мушна в банята и се заключи.
     Плиска очите си с вода докато не се зачервиха, гледаше собственото си тъповато изражение в огледалото на шкафчето над мивката, и му идваше да го цапардоса. Знаеше обаче, че юмрукът му щеше да разбие паянтовата вратичка и да пръсне всичката козметика на Саманта, а не искаше да го прави. Дори в нещо просто като подреждането на тоалетните си принадлежности тя бе изключителна.
     Да й каже, че отглеждаха вампир в къщата, това ли трябваше да направи? Тя щеше мило да се засмее и да реши, че той се шегува с нея. Харесваше мрачната им визия и тежката музика, но за нея това бе само сценично поведение, заболя го корема при мисълта как тя би реагирала, ако разбереше истината.
Не можеше, не искаше да си представя сълзите по лицето й, затръшването на вратата, обвиненията от нейна страна, че е полудял и защитава чудовище. Не можеше да й причини това, нито на себе си.
- Съжалявам – каза, когато се върна в кухнята, тя вече бе прибрала всичко от масата и върнала бялата ромбовидна покривка, в средата постави обичайната малка стъклена ваза с първите пролетни нарциси. – Изморен съм, загрявам бавно днес.
Тя се усмихна и стана, стигна до него и го прегърна.
- Ако искаш може да си лягаме.
- Не, не, ще гледаме онзи филм, отлагаме вече трети път.
- Сигурен ли си? Ако заспиш на любимата ми част, няма да ти го простя – подкачи го Саманта.
- Няма да заспя, ще си подпра клепачите с клечки.
     Той си взе бира и двамата се излегнаха на сивият ъгловат диван с отделни модули, които го превръщаха в шезлонг за лягане. Саманта се сгуши в него и пусна плазменият телевизор, поставен на нисък венге шкаф с бели вратички, намали осветлението и пусна филмът. Уил я обгърна с ръка през раменете и отпи от бирата си.
     Не заспа, както беше обещал, но не поради липса на умора, онзи разговор не го оставяше на мира, имаше слон в стаята, който заплашваше да направи всичко между тях на парчета. Не можеше да си позволи да загуби това прекрасно същество, което сияеше като самото слънце всеки път, когато го видеше. Трябваше да направи нещо.
     Да напусне бандата.
Уил я погледна с крайчеца на окото си, тя се бе съсредоточила във филма и изражението й бе леко напрегнато, единият крак свит в коляното, ръцете скръстени на корема й.
     Беше си казвал, че заради нея бе готов на всичко, но да остави приятелите си, групата, с която бяха заедно толкова отдавна и всъщност само тя му даваше свобода? Музиката, която беше неговото призвание и той никога не си бе задавал въпроса дали е трябвало да стане нещо друго. Мястото му беше в B.L.O.O.D., той беше част от тях, изпитваше го с всяка горяща от вълнение клетка на тялото си, когато излезеше на сцената. Не можеше да се откаже от тях, те бяха семейството му, винаги там за него, дори когато беше непоносим и бе правил непростими грешки.
     Увиснал по средата между две реалности, светът му започваше да се разпада.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-30
прочитания: 61
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход