I

Пешо (Петър Росенов Топузов, с превъзходно телосложение и красиво открито лице) беше сам в луксозната си вила. Слязал бе от лъснатата “Тойота”, придобила вече втора драскотина от поредния сблъсък с руските “Москвета” и бясно търсеше китайските си наложници, неопъвани от осем часа (преди да излезе, да даде своя принос за Организацията, винаги минаваше през приятно ухаещото дясно крило на огромната къща).
Охраната (рота армейци, лично предоставени от глвнокомандващия Организационната армия ген.-лейтенант Ивайло Тонев Любенов, сьс съгласието на вьрховния председател Александьр Валериев Александров) също я нямаше по постовете. Заминала бе с петте БТР-а.
Топузов се втурна разярен в обширното фоайе, голямо колкото тенис корт и там я намери. Гривната на любимата си наложница (24 карата, златна, с 12 диаманта). Тогава се увери в това което вече знаеше – Тонката е бил тук.
Силен трясък на ламарини, последван от звука на трошащи се съкла, откъсна Пешо от мислите му за отмъщение и го прати тичащ кьм предверието.
Черния “Баварец” на Тонката, с двойно затьмнените стькла, специално пригоден за бутане на досадните бабички, беше усмирен от носещата колона на къщата, след опустошаването на част от двора, три “Тойоти” и двете стъклени врати на вилата.
- Да му *** мамата! – псуваше Тонката, докато прибираше черните очила за каране във вътрешния джоб на сакото си – Знаех си, че трябваше да завия на ляво а не на дясно, ама в тая тъмница дори и на фарове не се виждаше добре (всьщност беше обед, но двойно затьмнените стькла оказваха влияние).
- Къде са?! Наложниците!? – освирепял допълнително от гледката на изпотрошените си “Тойоти”, викна Пешо с кървясали очи, стискайки ръце в юмруци.
Все пак гласьт му бързо бе заглушен от воя на приближаващи се коли откъм пътя. Няколко “БМВ”-та влетяха пред стьлбището на вилата и от тях изскочиха 12 мутри, които бързо заеха ключови позиции за кръстосан огън по предверието. В отговор Петър залегна веднага по навик, обръщайки тежката желязна маса, за да се прикрие зад нея от свистящите куршуми, които разтрошаваха мраморните плочки по стените.
- Сто-о-ой! – с провлачен крясък Тонката надвика шумотевицата, вдигнал дясната си ръка напред с разперена длан.
Изстрелите секнаха и ясно се открои извънтяването на последните гилзи по пода. След това – тишина, в която Тонката, останал прав и непокрит по време на стрелбата, пристъпи уверено напред (към мутрите).
- По шефа ли стреляте да ви *** мамата! – сърдито говореше Тонката на “почетната си стража” – Кой ще отговаря, а?! И защо не карате зад мен?!
Мутрите наведоха глави (нещо изключително трудно като се имат предвид дебелите им вратове) и се отказаха от досегашните си опити да се оправдаят. Тонката обаче, напсувайки ги на майка, любезно подканваше. Накрая почнаха:
- Гоше бутна...
- Я стига! – контрира ги Тонката – Сега с Пешо излизаме. До сутринта тука да сте оправили, иначе…
- Дължиш обяснение, Евлогиев. – излязъл от лекото прикритие уверено вече пристъпваше Пешо.
- Какво обяснение! Нали ги виждаш.
- Имам предвид наложниците! – леко повиши глас.
- А-а! Взехме ги за “beach party” на крайморското ти имение. Останалите (има се предвид ген.-лейтенант Любенов и вьрховния председател Алексндров) вече чакат там, а аз дойдох да ти напомня да отидеш. Тръгвай сам.
- Да не е изникнало нещо засягащо сигурността?
- Не. Да кажем лични работи. На път към имението се врязах в обора на Петьо, а както знаеш той е под опеката на ГЮБРЕ-то. Трябва да потуля работата преди да са разбрали.
- Той е горе-долу наш човек. – Пешо направи малка пауза – Ще отскоча до гаража за поредната “Тойота” и ще дойда с теб.
Петър се отдалечи.
- Да, поредната. – иронично прошепна Тонката – И аз за ден два “Бавареца”, а може и трети да ударя. Все пак е само обед…
Топузов дойде почти веднага и след като съобщи, че е изкарал колата до входа, се загледа да прецени щетите. Лека усмивка се разнесе по лицето му при мисълта: “Нормално за посещение на Тонката.” И се завъртя на 180° тръгвайки към “Тойотата”. Междувременно наблюдаваше как А. К. Евлогиев се разпореждаше заобиколен от мутрите си. Говореше им нещо относно “Бавареца” и от време на време повишаваше глас. В крайна сметка мина покрай Пешо в едно от четирите “БМВ”-та сложил тъмните очила за каране и подвикна през отворения прозорец:
- Готово. Да тръгваме. Момчетата ги оставям тук. Твоите мъжаги гледам ги няма. Най-вероятно са ги викнали в поделението. Датата на преврата наближава, а ген. Любенов още не разполага с достатъчно надеждни хора.
- Все пак можеше да изпрати други. – спомена Пешо и отегчено махна с ръка.
Това настроение го облада и Пешо не можа да се отърве от него докато не се случи нещо неочаквано. Всъщност – докато не чу нещо неочаквано от предавателя в купето на Тонката:
“…известие до П. Р. Топузов, почетен член на Организацията и ген. А. К. Евлогиев, началник на сигурността. Моля веднага след получаването на настоящото известие да се свържете с ген. Любенов. Засягащо сигурността извънредно положение. Председател Александров беше пленен от ГЮБРЕ-то. Ген. Любенов подготвя спасителна акция…”

II

В главната квартира на Организацията се надигна шумотевица, предизвикана от известието за залавянето на върховния председател. Различни хора се подбягваха по коридорите (добре осветени и достатъчно широки, за да премине рота строена в девет колони). Само един човек не изглеждаше да е забързан. Ходеше спокойно и отмерено с големи крачки. Генералската му униформа караше тълпата хора да се разпръсква и оформя празно пространство пред и около него. В резултат на това понякога задоволство и едва доловима усмивка се изписваха на изключително добре оформеното му с остри черти лице.
- Намери ми ген.-лейтенант Евлогиев и събери върховния съвет.
- Слушам. Ще изпратим известия…
- Това не ме интересува. Намери Евлогиев!
Офицерът, който беше спрян от ген. Любенов, прехапа устни и след като отдаде стегнато чест, се отдалечи, сливайки се с тълпата, която го погълна и завлече към подземните комплекси.
Заседателната зала – голямо и почти празно помещение, изпълняващо все пак отлично своето предназначение – се намираше в най-добре защитените и обезопасени части на главната квартира. Въпреки, че достъпът до него бе ограничен (само 33-ма имаха позволение да влизат неограничено, без да броим върховното началство, а именно – върховния председател Александров, който в този момент нямаше възможност да присъства поради познати вече причини, ген. Евлогиев, началник сигурност на Организацията, ген. Любенов, началник въоръжените сили и П. Р. Топузов) сега в залата опитваха да се прокраднат и неупълномощени лица, разправяйки се със солидната охрана да бъдат допуснати…
- Всеуважавани членове на Организацията, - заседанието започваше като говореше замесник върховния председател (проблемът със суматохата беше разрешен малко преди изричането на тези думи) – като заместник на върховния председател се чувствам длъжен да поема всичките му задължения и власт за благото на Организацията. Всички да се подчиняват от сега на…
- Мълчи, гаден предател! – гласът на ген. Любенов прокънтя в помещението – Дори върховния председател не притежаваше неограничена власт над Организацията.
- Аз се заемам с неговите работи до завръщането му. Не се стремя към узорпация като вас. Военните тук няма да се разпореждат!
От различни части на залата се чуха и няколко плахи, но одобрителни възгласи.
- До завръщането му!? Нима ще оставиш той отново да се завърне и да заеме поста си, към който именно се стремиш. – ген. Любенов започна да възвръща самообладанието си – Господа, нима не осъзнавате за какво в действителност се бори тази отрепка. Нима ще оставим Организацията да попадне в ръцете на такъв…
- Така смятате вие, но за разлика от вас аз имам идеал, за който да се боря и той не може в никакъв случай да се приравнява на вашите егоистични подбуди. Няма да позволя да разрушите започнатото от председателя.
- Ако не знаех, че говорехте за мен, щях дори да помисля, че говорите за себе си. Изложеното от вас отговаря отлично на вашата личност.
- Обидите ви са непристойни и неподходящи за такива кръгове.
- А вашите думи, предател такъв!?
- Ето, пак ме обиждате! Аз само отбелязвах действителността.
- Не ме интересува какво сте…
В залата се надигна неодобрителен шепот насочен към ген. Любенов, който губеше контрол както над положението така и над себе си.
- Господин генерал, уважаеми зам. председателю Павлов…
Отчаяният опит на един от присъстващите да успокои надигащото се напрежение и шум в залата, за момент накара всички да млъкнат. Всъщност това нямаше особено голямо значение като се имат предвид следващите думи на ген. Любенов, които отново накараха присъстващите да зашумят при това още по силно от преди малко.
- Ходeте се шибайте и двамата! – гласяха дословно думите отправени към обадилия се и зам. председателя Павлов.
Иван Г. Павлов, съзрял моментално удобната възможност да спечели допълнителна подкрепа от присъстващите, моментално взе думата и със силен вик надвика всички присъстващи:
- Уважаеми членове на върховният съвет! Такова поведение не бива и няма да бъде търпяно! Генерал Любенов все повече и повече ни доказва своите некомпетентност и невъзпитание! В ръцете на такъв човек ли ще оставим съдбата на Организацията!? Ще позволим ли да потъпкват нашите идеали!? Да оскверняват нашите ценности!? Братя, сега е момента да се опомним и да поставим на място предателите! Така ни учеше върховния председател! Да не го разочероваме! Не трябва да…
Острите думи на зам.-председателя се посрещнаха със силен шум в залата. Шум на одобрение, приятно дразнещ слуха на нисичкия Павлов. Зъбата усмивка плавно се разнесе по плоското му не особено привлекателно брадясало лице на човек на средна възраст. Ген. Любенов отчаяно се опитваше да вземе инициативата на разговора и да укроти лесно манипулираната от зам.-председателя тълпа, която въодушевена като неуправляема маса хора завика ритмично името на върховния председател Александров. Тези именно викове имаха неочаквано въздействие върху ген. Любенов.Те му напомниха нещо важно, което помогна да възвърне самаобладанието си, а именно начинът по който председателя Александров печелеше безрезервното доверие на хората си.
Сега, отново възвърнал самообладанието си, той се изправи (до сега бе останал седнал в удобния стол, въпреки че почти всички се бяха изправили много преди това).
- Като един от основателите на Организацията ви призовавам вас – невежите към уважение. – плътния глас на генерала се извиси над шумотевицата, карайки тълпата да млъкне, или поне да запази относителна тишина.
Зам.-председателя Павлов моментално усети промяната в положението още преди тя да се е обособила напълно. Изпитателния и груб поглед на Любенов се кръстоса с неговия и го накара да изгуби по раншната си увереност в благоприятния изход. Все пак големия му опит в пропагандата (там той прекара три години на служба под прякото командването на председателя Александров и чак сле това премина към зам.-председателство на Върховния съвет) се оказа решаващ за правилното оценяване на положението, което доведе до моментална промяна в насоката на провежданата агитация. До момента се опитваше да подчини тълпата като използва втълпените в нея идеали за чест, дълг и достойнство. Сега най-ефикасна се явяваше пряката вербална агресия към осланящия се на високия си авторитет и положение ген.-лейтенант Любенов.
- Миналото е изгубено и не виждам причина да го отнасяме към сегашния момент. Това, че сте участвали в основаването на Организацията не означава, че сте достоен да я ръководите. Вие мърсите чистото и име, поставяйки личния ви интерес на преден план. Ген. Любенов вашето време изтече. Поне се оттеглете с чест и достойнство.
- Аз искам уважение и възможност да се изкажа. – гласът на ген. Любенов прозвуча твърдо и настоятелно с някакъв странен неопределим оттенък.
- Не се безпокойте, ген. Любенов. – спокоен и мелодичен глас се чу някъде от шумящата тълпа, която с един знак от страна на говарещия бе накарана да запази мълчание – Вашата личност е всеуважавана и долните обиди на зам.-председателя Павлов не са способни да убият това уважение сред нас. Не мислете, че сме забравили поетия дълг да се подчиняваме безусловно на основателите. Забравили ли сме, братя!?…
Настроението на събралите се започна постепенно да се променя следствие думите на високия застарял, но все още с късо подстригана черна коса мъж. Едва постигнатата от Павлов безрезервна подкрепа към него рухна и той изгуби тънката фина нишка, с която до този момент успяваше да държи положението под свой контрол. В резултат ясно изразено безпокойство се изписа на плоското му лице. Тъмните дълбоки очи просветнаха за момент и отново се помрачиха, втренчвайки се в чернокосия, който на този поглед отговори с леко, но забележимо отрицателно поклащане на глава. В резултат зам.-председателя осъзна, че предварителните му опасения бяха станали реалност, въпреки целия стремеж те да бъдат избегнати. Беше предаден!
Уговорката за неутралитет с “Осемте” изглежда не успя да ги задържи настрана (“Осемте” наричаха състава на първия Върховен съвет от възникването на Организацията. След разширението му не успяха да получат материално повишение в длъжност, но все пак това не попречи да се сдобият с особен тип власт и почитание сред редиците на заседателите, чието мнение лесно контролираха. Тези фактори ги правеха изключително полезни за върховния председател, за който те се явяваха универсален отдел за специални поръчки).
- Благодаря ви, господин Михайлов. Държа да прекъсна сегашният безсмислен спор и да се заемем с важните и неотлжни проблеми, пред които сме изправени. Както всички вече знаете председателят Александров изчезна. Имам основание да смятам, че ГЮБРЕ-то е замесено в неговото изчезване и поради това моля настоящото заседание да гласува мобилизацията на специалните части на Организационната войска.
- Много добре знаете, че за такъв тип решения правилника на Организацията изисква присъствието на всички членове на съвета, а освен това ...
- Млъкнете, Павлов! Всички присъстващи видяха колко сте загрижен за председателя и за бъдещето на Организацията. Няма да ви позволя да ми губите времето! – този път ефектът върху заседателите беше постигнат и одобрителен шепот се разнесе из залата. – Господа, призовавам ви да гласувате за да мога да се посветя на разрешаването на тази криза.
Гласуването премина както трябваше и заседанието беше закрито. Ген. Любенов се отправи към командият щаб на Организационните войски, където се надяваше, че ген. Евлогиев и П.Топузов го очакват.

После светът избухна…