StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 167,166
   Потребители: 12,430
   Автори: 4,038
   Коментари: 325,140
   Точки: 2,670,184
   Съобщения: 184,210
   Лексикони: 4,509
   Снимки: 10,722

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Драконовата легенда (част 3)

     Акане стоеше вцепенена, съвсем забравила, че бе завързана и сама там, сякаш ако посмееше да помръдне адският демон щеше да се нахвърли върху нея и да я погълне с горящата си паст. Може би сега щеше да се позабави?
Да бъде погълната и да изгори в търбуха на Дракона бе по- добрият вариант, отколкото той да я разкъса със зъби, докато тя все още бе прикована за този стълб на смъртта. Сега вече не искаше да умре, идваше й да изкрещи и да започне да се моли, но драконите нямаха уши, за да чуят, те бяха създадени от огън, а огънят не се смиляваше над нищо.
     Акане стисна зъби и се приготви да бъде изпепелена, цялата трепереше, по лицето й избиха капчици пот. Небето вече бе станало тъмно синьо, но тук не бе тъмно, някаква светлина идваше зад нея, тревожна, страшна червена светлина. Може би това бяха очите му? Може би те светеха в мрака?
     Като на забавено действие в светлината се очерта силует и той падна над нея, рогата глава се изписа като кошмарно привидение по засипаната със сива вулканична пепел земя.  Жегата, която я блъсна в гърба не можеше да се сбърка, това бе жега от огън. Младата жена не издържа и изпищя, привеждайки се колкото може напред, колкото проклетите въжета които я държаха изправена и прикована за стълба й позволяваха. Успя само да наведе главата си, преди огънят да я погълне.
     Но огън не последва.
 
Вместо това тих като повей глас каза в ухото й: „Защо не молиш за живота си?”
Тя толкова се сепна, че отвори очи и се втренчи в сянката пред себе си.
- Какво? – изрече на глас. Осъзна колко е абсурдно това, никой нямаше да й отговори.
- Не молиш за живота си – този път ясно каза гласът, и тя би подскочила, ако можеше да се движи. – Всички те викаха и се молеха да не ги изяждам. Защо ти не го правиш?
Нима Драконът й говореше? Драконите говореха? Тя стоеше скована от ужас и не можеше да осъзнае напълно случващото се, нито да види нещо друго освен сянката на рогатата глава, която бе хвърляна върху нея и се издължаваше от светлината на пламъците.
- Дойдох тук по свой избор – отвърна на този странен глас Акане. Все още бе убедена, че говори сама на себе си.
- Поискала си да дойдеш сама?
- Това някаква шега ли е? – извика тя. – Някой от селото ли е? Какво означава това?
В следващият момент сянката зад гърба й се стопи и онова, което застана пред нея я накара да изкрещи отново.
 
     Мъж, блед висок мъж, но нищо от описанието му не го свързваше с реален мъж, не приличаше на нито един от мъжете от селото. Не приличаше на човек.
     Стабилната му осанка бе както крехка, тъй и жилава, подобна на тяло на диво животно. Акане не можеше да види много заради тъмнината, вниманието й бе привлечено от чифт червени извити заострени рога, които излизаха изпод дългата му черна коса, погледът й падна на очите му и тя се разтрепери. Огън гореше в тези очи, толкова червени, че сами по себе си осветяваха падналата над Кюшу нощ. Изобщо не бе мъж, той беше Дракона.
     Момичето се разтрепери и отвори уста да извика, но от нея не излезе глас. Стоеше срещу него и не можеше да продума, никога в живота си преди не бе чувала или виждала нещо подобно, никога не бе мислела, че ще застане лице в лице с подобно създание – онова, което избиваше хората й година след година.
     Тази нощ бе дошъл нейният ред. Хората се заблуждаваха, че най- големите страдания ще ги подминат, че онези злини от приказките и легендите няма да се случат на тях. Младата жена си пое въздух и се приготви да бъде съсечена, изпепелена или каквото това чудовище щеше да направи с нея. Гледаше втрещена как Дракона направи крачка към нея и вдигна човешката си ръка, от която израснаха черни дълги криви нокти, кожата му се нащърби и почерня, от нея поникнаха люспи като на гущер. Той посегна към нея и Акане затвори очи, може би така щеше да боли по- малко?
Изненадата й беше двойна обаче, когато ноктите на звяра достигнаха вместо нея въжетата, които я държаха изправена до стълба,и ги преряза с едно движение. Тя се люшна и едва съумя да остане на краката си. Опомни се и вдигна очи, той стоеше там, гледаше я, червените като кръв очи се взираха в нея.
- Пускаш ме? – попита задавена жената. – Оставяш ме да си отида?
- Това зависи изцяло от теб – чу го да казва и отново не можа да оприличи този глас на човешки, не бе нещо, което изобщо беше чувала в живота си.
Акане не се двоуми, спусна се надолу и сандалите й затракаха по сивите вулканични камъни, полите на кимоното й прошумоляха в мрака, сърцето й блъскаше като лудо.
     Нещо обаче я накара да спре и да се обърне. Онзи мъж, дракон, или каквото и да беше, той стоеше по средата пред стълба, където десетки жени бяха намерили смъртта си, ръцете му сочеха встрани и бавно се издигаха към тъмносиньото небе, очите му пламтяха в мрака и на гърба му бавно започнаха да се отварят оребрени огромни криле, които скриха светлината, идваща от отвора на пещерата от поглед.
- Защо – не издържа тя и извика. – Защо не ме уби? Те ме принесоха в жертва за теб!
Акане осъзна, че стоеше скрита в сянката на сивите скали, сякаш за да се скрие, ако той решеше да бълва огън срещу нея.
- Никога не съм искал жертвите ви.
 
 
 
 
 
     Акане стеше замръзнала и осъзна, че вече минута бе стиснала в ръка предницата на кимоното си и не можеше да диша нормално.
- Какво? – промълви.
- Никога не съм молил за нищо от вас, хората – прозвуча пак този глас. Съскане, пеене, ромолене на чиста вода и плъзгане на острие по плът. – Всяка декада мъжете ви идват тук и водят по една девица. Вие така сте отсъдили, жертвате собствените си деца за да изкупите нечестивият си живот.
Акане мълчеше, все още стиснала с всичка сила кимоното си, но излезе напред така, че да може ясно да вижда черният му силует на фона на огъня.
- Селяните от години пренасят в жертва дъщерите си за да спреш да избиваш хората, да изгаряш посевите, ние просто искаме да живеем!
За части от секундата Дракона разпери крилете си и се намери до нея, Акане нямаше време дори да отскочи назад, когато той се появи пред нея и я накара да се приведе под огненият му поглед.
- Какво знаеш ти за мен – изсъска. – Аз съм тук много преди хората ти да си направят село на земите ми, да пишат песни за мен и да ме винят за всичките ви смъртни несгоди!
Акане трепереше.
- Върви си, момиче! – той се извърна и заметна черната си наметка, крилата му бяха изчезнали. – Разкажи им как си се измъкнала и се върни в дома си. Ако те приемат и не те нарочат за вещица.
      Младата жена не усети как се свлече на колене и остана да стои така минути, може би цял час. Огънят от пещерата все още осветяваше празното пространство и металният стълб. Когато тя разтреперана вдигна очи, Драконът го нямаше там.
     Трябваше да се върне в селото веднага, да каже, че се беше спасила, че той я беше пуснал, че не искаше жертвите им. Колко десетки момичета бяха изпратени тук.
Нещо обаче я накара да остане на мястото си. Появявайки се там, след като на първата нощ от десетата година те я бяха довели тук за да омилостивят Дракона, тя сама бе пожелала да дойде, ако се върнеше там всички щяха да се запитат защо е още жива. Можеше ли, щяха ли да й повярват? Никоя от другите жени не се беше върнала. Вещица, прозвуча в съзнанието й.
Акане се изправи и направи няколко крачки по пътя към гората, каквото и да мислеше, нейните хора, нейният род щяха да я приемат по- добре от огнения демон.
     Нейните хора, мислеше си, докато вървеше. Онези, които бяха нахълтали в замъка на Ямамамото и отведоха Ерико да я пожертват. Същите, които бяха помъкнали нея и дори не й позволиха да се сбогува с близките си хора, не й дадоха възможност да се помоли за душата си, не се сбогуваха с нея. При кого се връщаше?
     Народът на Япония още от древни времена бе праволинеен, стриктен, подреден. Но вътре зад белите лица, черните коси и топлата си кръв, бяха празни кокеши*, студени. Не пожалиха Ерико, нито девойките от предишните години, нямаше да пожалят и нея.
Акане се обърна и тръгна обратно нагоре към отвора на пещерата.

     От тук, ако се надигнеше на пръсти, се виждаше цялото село. Пропадналите ниви с ориз, които селяните бяха изравнили и отново заблатили, нищо, че техните събратя лежаха отдолу в тинята и оризът растеше над техните трупове. Виждаха се къщичките с фенерите отпред, никой не бе запалил фенер за нея, за да я спомене, тя беше вече мъртва за тях.
Подминавайки стълба, Акане достигна пукнатината в скалите и пристъпи.    
     Температурата веднага се повиши, докато момичето вървеше по осеян с камъни и навяти от вятъра листа коридор. До една от стените изцърка мишка и колкото повече вървеше, толкова по- светло ставаше. Онова мъждукане като от свещ прерасна в ярък огън, докато младата жена се луташе из тунелите на пещерата, където никой човек все още не бе влизал, и не се бе връщал жив.
     Вдясно на стената с въглен бе изрисуван голям триглав дракон, Акане продължаваше да върви, по земята започваха да личат разпръснати кости, брони, човешки оръжия, черепи… явно все пак той ги беше убил, както легендите разказваха. Драконът, който пируваше с човешка плът.
Беше твърде късно да се откаже вече, достигнала почти в сърцето на пещерата, Акане забави ход. Пред нея се откри голямо кръгло пространство, светло и просторно, покрай стените гореше огън, димът се разнасяше през малки пукнатини в стените и изчезваше нагоре към тъмният таван. Тя видя, че още от тези рисунки чернееха по сивите скали, а вдясно бяха струпани човешки вещи, захвърлени там. Оръжия, наметки, шлемове, притежание на онези, идвали тук да се изправят срещу Дракона.
А самият Дракон, той седеше на висок черен стол, напомнящ трон, облегалката бе увенчана с две разперени драконови криле, намираше се по- високо от центъра на помещението. Той я гледаше откак бе пристигнала, с интерес, може би, или преценяше коя част от нея да си опече първо.
     Акане понечи да каже нещо, когато той се изправи, заметна дългото си наметало и бавно слезе по издяланият като стълби камък. Червеният му взор не се откъсваше от нея.
- Какво искаш, човеко? – застана пред нея. – Пуснах те да си вървиш.
- Аз… - заекна момичето.
- И ти ли ще се опиташ да ме убиеш?
Както стоеше, младата жена рязко хвана полите на кимоното си и се поклони толкова ниско, че главата й почти опря в коленете му.
- Никога не бих вдигнала ръка срещу някой, който е пожалил живота ми. Дори и да можех да те убия.
Гледайки я безизразно, Драконът кимна.
- Защо тогава си тук?
Той се извърна, качи се обратно до тронът си и седна в него, кръстосвайки крака, облечени в черна кожа.
- Ти беше прав – каза на сандалите си жената без да смее да го погледне, повече от срам заради собственият й род, отколкото към себе си. – Те няма да ме приемат обратно. Вече за изписали името ми на стената на мъртвите, за мен повече няма място при тях.
Гледайки я от високо, Дракона бавно кимна. Черната коса трепна покрай лицето му, той започна мъничко да напомня на човек.
- Сам ли живееш тук? – огледа се тя. – Нима никой друг не е идвал от векове?
- Защо си мислиш, че някой би искал да дойде при мен?
Светлината рефлектира по червените му извити рога, той подпря ръка под брадичката си, сякаш очакваше отговор.
Акане се насили да вдигне очи и да погледне право в неговите. Странна тръпка премина по тялото й, сякаш току що бе прекрачила в мрака.
- Не ме уби – отговори му тя.




*кокеши са традиционни японски кукли, подобни на руските матрьошки

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-08-01
прочитания: 19
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход