StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 167,167
   Потребители: 12,430
   Автори: 4,038
   Коментари: 325,141
   Точки: 2,670,184
   Съобщения: 184,212
   Лексикони: 4,509
   Снимки: 10,722

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Драконовата легенда (част 2)

     Групата от седем мъже, които водеха Акане към хълма все още държаха оръжията си извадени, нищо, че Ямамато отдавна бе отзовал хората си. Без нужда те дърпаха и блъскаха младата жена, сякаш не именно Ерико, а тя се съпротивляваше и дърпаше.
     Акане вървеше мълчаливо и съзерцаваше величествените акациеви гори, където успееше да ги зърне от голите сиви скали или раменете на високите мъже, които я съпровоцдаха. Помисли си, че да гледа природата на родната си земя бе достатъчна благословия, преди да умре.
Дървените й прости сандали караха камъчетата да хрущят, докато вървеше, краката й се хлъзгаха и кривяха по вулканичните скали, скоро наоколо не се виждаше нищо друго освен сив пейзаж.
     И ето възвишението се ширна пред тях, стръмно и мрачно, забулено в мъглите на Сакураджима, вулканът бе изригнал само преди три години, Акане си спомняше това изригване.

     Бяха на полето с другите жени и сееха ориз. Работата беше неприятна, времето бе горещо и нямаше сенчица, под която да се скрият. Заради изпаренията от наводнените блата въздухът лепнеше, а на всичко отгоре имаше и комари. Имаше обаче и трева, а тревата никнеше само при дъжд. Тази година бе благосклонна към тях и реколтата щеше да поникне бързо.
Точно една от възрастните жени предложи да поспрат за обяд, краката вече не я държаха, когато от североизток проехтя тътен.
- Не е нищо, сигурна съм, че иде още дъжд... – рече старата, когато земята буквално се разтвори под краката им и полетата с ориз се превърнаха в кални възвишения и ями, в които хората нападаха и затънаха в калта, някои от тях и не излязоха повече.
- Акане!
Здравата загрубяла ръка на Минори я подхвана и я издърпа, пълната ниска жена бе останала на непропадналата част земя и изтегли момичето.
За нула време небето почерня от облаци и огън пръсна от гърлото на вулкана. Хората се разтичаха да приберат покъщнина и животни, готови отново да се изнесат. Тътенът, идващ от планината бе толкова непоносим, че селяните се замайваха и се объркваха.
- Ела!
Минори все още стискаше момичето за ръката, поведе я към къщата си, която беше далеч от нивите и построена на скали, и двете се скриха в единствената стаичка – и кухня, и спалня, отвън в незаграденото дворче имаше нужник.
- Моли се на Създателя да ни отмине – запъхтяно рече Минори и двете жени коленичиха на изтърканите, на места с липсващи парчета дъски, и зашептяха молитви към Буда да ги избави от надигналата се ярост на Сакураджима.
     След петнайсетина минути земята се поуспокои и те излязоха, селяните бяха живи, повечето от тях, освен онези, удавили се в тинята при полето, кълняха вулкана и се вайкаха.
Въздухът беше наситен със сажди, температурите бяха се покачили до нетърпими, тревожен тътен, въпреки и глух, все още се чуваше от вулкана.
Господарските замъци не бяха засегнати, въпреки да се издигаха дву и три етажни на равното. Богатите им собственици бяха купили много земя, която обезопасиха и изравниха, преди да строят.
- Акане, Минори, вие сте добре! – Кийоко, дребничко момиче едва на шеснайсет се втурна към тях и направо прегърна Акане.
- Добре сме, благодаря на създателя – избълва възрастната жена, закрила устата си с робата си заради саждите. – Ами вие, Кийоко чан?
- Къщата ни пропадна – заклати глава момичето. – С майка успяхме да спасим малко неща, но не можем да останем, покривът ще ни се срути на главите нощес!
- Съжалявам, че не мога да ви прибера – вдигна ръце Минори. – Моята колиба едва ще събере мен и Акане.
- Ако до утре няма нов трус – обеща по- голямото момиче – ще дойдете при мен.
- Благодаря ти, Акане сан – поклони се няколко пъти Кийоко, сетне хукна по кривата пътечка да посрещне майка си.
     Акане си спомняше с умиление за този момент. Милата Кийоко, тя се бе борила за нея срещу селяните да не я отведат. Беше страшно умна, но не умееше да владее емоциите си. Акане се молеше тя да се промени когато порасне, хората не толерираха своенравните жени, така никога нямаше да си намери и мъж.
Унесена в мисли, Акане не забеляза как почти бяха стигнали. Никога не бе идвала тук, но честно. Очакваше пътят да е по- дълъг.
     Мъжете не я оставиха да се подготви. Не й позволиха дори да се помоли. Изблъскаха я към забитият и затрупан с камъни в основата си метален стълб точно по средата на отвора на пещерата на двеста метра от тях, извиха ръцете й зад гърба и я завързаха там, а сетне тръгнаха обратно без дори да кажат дума. Бяха си свършили работата, нощес започваше десетата година, Драконът трябваше да получи своята жертвеница.
     Драконът, мислеше си Акане, докато ръцете я боляха от стегнатите въжета и тя очакваше всеки миг звярът да я връхлети и да я разкъса на части. Последният от мъжете, които я доведоха до тук се обърна и я изгледа със съжаление, но не се извини.
- Нека боговете са милостиви към теб – прошепна само и побягна надолу по хълма, сякаш за да не го чуят.
     Жената помнеше второто изригване преди три години, от същият този вулкан. Тъкмо селяните се бяха успокоили, когато нов тътен, два пъти по- силен разтресе Кюшу и този път всички изпопадаха по земята. Вулканът изстреля залп от лава толкова надалече, че дори на километри от него някои от къщите и гората около тях биваха запалени. Небето стана от оловно черно до пурпурно червено, толкова тъмно, че нищо не можеше да се види.
Нищо, освен огънят, пламнал в почернялото небе. Две ясно различими огнени кълба, които сякаш се извърнаха към тях.
- Драконът! – изкрещя някой. –Това е огненият демон! Спасявайте се!
     Тази вечер хората избягаха далеч, почти до самият бряг в опит да се спасят. Явно Дракона не бе харесал последното момиче, което му принесоха, за това следващият път щеше да е някоя благородничка, решиха селяните.
- Дано хареса мен – тихо каза Акане, докато чакаше. – И да остави хората на мира за десет години.
 
     Акане Анари, самотница и рядко биеща на очи. Беше само на двайсет и три, повече не бе успяла да доживее. Родителите й починаха когато тя бе само на девет, нямаше кой друг да наследи семейната къща, тя нямаше други роднини. От селото изпращаха хора да й помагат, но никой не пожела да поеме нейното бреме на гърба си. Миори се отбиваше, Кийоко искрено й се възхищаваше за търпението, което проявяваше към наглеци като Ямамато.
     Сега семейната къща щеше да остане празна. Селяните щяха да се сбият за нея и по- нахалните да се намъкнат вътре. Може би Ямамато щяха да я конфискуват, да я съборят и да построят там още един палат за някоя от дъщерите си.
Градинката, голямата тигрова котка Чиеко, недовършеното кимоно, което шиеше… Акане осъзна колко малко е постигнала в живота си и как доброволно се бе отказала от него. Майка й би плакала за нея, ако можеше да я види сега, би се разочаровала.
- Простете ми, майко и татко – през сълзи продума Акане. – Учили сте ме да помагам на другите, мислех, че правя най- доброто. За всички. Исках просто да бъда…
Тя не довърши. С голата кожа на тилът си, със всяко едно свое сетиво усети топлината, присъствието зад себе си. Не можеше да се извърне да го види, но вече знаеше, Драконът бе дошъл за нея.



Акане - означава "блестящо червено"
Анари - "твърдоглав но мирен"
Миори - "истина"
Кийоко - "дете на народа"







vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-08-01
прочитания: 24
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход