StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,933
   Потребители: 12,426
   Автори: 4,036
   Коментари: 324,229
   Точки: 2,668,171
   Съобщения: 171,280
   Лексикони: 4,507
   Снимки: 10,721

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Домината и страхливецът

     В апартаментът на Уил и Саманта:
Отпърво жената на Уил колкото и да беше съсипана, че почти го беше изгубила, започна да крачи напред назад на елегантните си ботуши, докато той седеше пред нея и я гледаше като малко дете, което се беше провинило в нещо. На Уил не му липсваше мъжество, но сега мълчеше пред нея, виждайки я толкова наранена. Той не би трябвало да я наранява, не и той, ожени се за нея за да я предпазва, не да я излага на риск.
- Знам, че оплесках всичко, аз… Съжалявам – той сведе рамене и не посмя да срещне погледът й. – Не можех да не дойда, Алекс ми е приятел.
- Мислиш, че ти се сърдя ли? – извика Саманта и той трепна. – Винс, обичам те повече от всичко, искам да си жив, да си добре! – тя коленичи и обви ръце около него. – Мислех, че никога няма да те видя повече, това, което той разказа… Измъкнали сте се като по чудо, не мога да преживея това още веднъж!
     Саманта започна да плаче и Уил се постара да я успокои, имаше чувството, че е твърде некадърен в опитите си да прави каквото и да било друго освен музика и да се бие. А тази прекрасна жена, която беше казала „да” на сватбата им, очакваше той да я поведе напред в един живот, по- добър от предишния им.
- Винс, разбери, не ти се сърдя – тя седна направо на земята и сега го гледаше от ниско, прокара ръка по неговата наранена и вътрешно потрепери. – Да се жертваш за приятел е чест, аз съм горда с теб, че имаш смелостта да направиш това, само че не искам да те загубя – тя отново заплака.
- Ела тук – Уил я придърпа и я изправи, оставяйки я да седне на здравият му крак. – Сигурно съм изтеглил печелившият билет с теб, ти си най- невероятната жена на света.
Прегърна я и стисна зъби, докато тя не гледаше, рамото го изболя.
- Нека да си починем, после ще му мислим, ще съставим план за действие и каквото още там трябва.
- Спал ли си изобщо миналата нощ? – тя побърза да оправи възглавниците за да му е по- удобно да легне.
- С отворени очи – рече той, което не беше лъжа.
Далеч от малката им къща, далеч от имението, заобиколено от декари гори, Уил цяла нощ бе лежал на лявата си страна заради наранените ръка и крак, тези страшни светли прозорци бяха зейнали срещу него. Той не спираше да си преповтаря предишният ден, битката, писъците, звукът с който ножът му излизаше от плътта на един или друг от обкръжилата ги тълпа… Това той едва ли някога щеше да забрави, принуден да убива за да не бъде убит.
 
     През няколко стени от тях Честър и Емили водеха лаконичен спор.
- Ще останем само няколко седмици, не е нужно да правиш такава драма – тъкмо казваше Честър.
- Знаеш, че не е заради оставането.
- Имаме достатъчно пари да покрием нуждите си, твоите и на кучето… За какво тогава? – прекъсна сам себе си той.
Емили изглеждаше заинатена, засегната и убедително мълчеше. Той обаче познаваше дъщеря си, и когато отвори уста, тя си изля всичко.
- Ти нямаш грам уважение към мен – кимна свъсена към него и шътна на хъскито, което душеше около крака на високият бял скрин и имаше намерение да изпробва зъбите си на него. – Не ме попита дали искам да дойдем тук.
- Емили, на тринайсет години си – напомни й баща й. – Все още аз взимам решенията в това семейство.
- Дори не спомена за всичко това – тя вдигна ръце и тръсна сърдито рамене. – Влезе в къщата, заяви, че отиваш да си трошите главите и замина. Чудесна постъпка, баща ми, наистина зряло!
- Не сме го планували – вече се ядоса и Честър. – Дойдоха за него, нима си мислиш, че трябваше да стоя със скръстени ръце докато убиват един от най- близките ми приятели?!
Тя се свъси още повече, но нямаше какво да каже.
     Не, не го мислеше, дори след целият този кошмар, стресът, бягството им, а и всички неща, които се случиха преди това, тя не съдеше Алекс или баща си. Просто беше вбесена, че не е имала време да реагира, че е била безсилна да промени каквото и да било.
- Ще си взема душ, не ми пускай водата – рече и вирна глава, поставяйки го пред свършен факт. У дома винаги тя използваше банята първа, а когато се преместиха в новата къща и имаше цяла отделна баня и тоалетна само за нея, не му позволяваше да навлиза в нейната територия. Емили растеше момиче с характер и всекидневните им спречквания изобщо не бяха на път да се уталожат и разрешат.
     Честър седна на идентичен бял диван като този в апартамента на Майк, прокара ръка по лицето си и се огледа. Чак сега обърна внимание, че мебелите бяха от бял лак с инсталирано неоново осветление, килимът беше светъл, завесите - скъпи и тежки, на тавана се искреше полилей от стотици прозрачни стъклени призми. Запита се какво правеха тук. Беше изложил живота на собственото си дете на риск и продължаваше да го прави, Емили беше права, той беше ужасен родител.
    Честър нахрани Мая и я остави да проучва новата територия, надяваше се тя де не изподъвче всичко още първия ден. Отиде в спалнята и се зае да сортира малкото багаж, който имаше: няколко горнища, чифт чисти панталони, малко принадлежности за лична хигиена. Точно тогава входната врата тракна отворена и той реши, че някой от момчетата идваше да ги види, Емили страшно щеше да се подразни, ако я хванеха по хавлия докато излизаше от банята.
     Вратата на спалнята бавно зейна и се отвори, стройна фигура се приплъзна вътре, чифт тъмночервени токчета тропнаха на полираните дъски.
- Безвкусно, безвкусно. И твърде светло – снагата на Арания се полюшна, когато младата вампирка спря пред него и вдигна ръка с чупка в китката. – Бих те посъветвала да си намериш дизайнер, това на нищо не прилича – тя кимна към някаква бяла абстрактна скулптура на шкафа.
- Какво правиш тук?! – Честър посегна към леглото, където в старите му панталони все още трябваше да се намира един от ножовете, тя се озова светкавично до него и стисна ръката му в непреодолима хватка.
- Не се и опитвай – изсъска тя в лицето му. – Знаеш, че не си от моята категория.
Двамата се гледаха от упор няколко секунди, преди Честър да попита:
- Какво искаш?
Цинична усмивка се появи на начервените й устни, тя прокара език по тях твърде показно и го погледна предизвикателно.
- Дойдох да оставя на Алекс каквото ми поиска – закима и премести тежестта на другия си крак. Косата й оформена в едри чупки и фиксирана на ляво потрепна.
- Алекс не е тук – счете за редно да я уведоми светлокосият. – Дъщеря ми е в съседната стая, само ако посмееш…
- О – Арания размърда рамене, и налятият й изложен на показ бюст в разкопчаното рокерското кожено яке трепна – не съм тук за хлапето ти. Дойдох за нещо друго.
     Вампирката сега достигаше негов ръст, почекната на тези невъзможни остри токове, усмихваше му се цинично, от бялата й кожа лъхаше непознат примамващ аромат. Тя без предупреждение се надигна, фиксира с пръсти лицето му от двете страни на брадичката и вкара език в устата му, и без много да му мисли обходи неговия, както и цялото му небце. На Честър му отне няколко секунди, преди да се осъзнае и да се отдръпне.
- Превъртя ли?! – изшътка й вбесен, смутен и засрамен. Без да се усеща лицето му беше пламнало.
- О, стига, миличък, хлапето ти в момента си пълни вана, едва ли ще се върне през следващият един час.
 
     Арания не доизчака протестът му, бутна го и го събори на голямото двойно легло, надкрачи го и се наведе над него, и без много да му мисли отърка тялото си в неговото. Гърдите й се люшнаха пред очите му, дясното й коляно опря в слабините му, всичко стана толкова бързо, че той не можа да реагира. Тялото му обаче веднага откликна и той не можа да спре кръвта, която нахлу в члена му, ръката й там долу изобщо не помагаше.
- Вярно е – усмивката се върна на лицето й, докато пръстите й си проправяха път под колана на панталоните му – харесва ти да доминират над теб. Бягаш от отговорност, оставяш всичко на другите.
- Така ли сваляш мъжете? – Честър съумя да си поеме въздух. – Изненадан съм, че някой ти пуска.
- О, миличък – червенокосата се притисна още по- плътно в него и почти му докара оргазъм – и представа си нямаш!
    Не отне много време да се отърват от дрехите си, светлокосият лежеше в същото положение, Арания прокарваше устни по незащитената му шия и същевременно дразнеше с пръсти главичката му. Остави зърната на гърдите й да се отъркат в неговите, плъзна пръсти в устата му, тазът й пасна на неговия и тя стегна мускулите на влагалището си докато го поемаше в себе си. Между телата им се образува влага, матракът под тях се уведе, Арания изметна тяло назад и проникването стана дори по- интензивно.
Когато приключиха тя събра дрехите си и с известно усилие се намърда обратно в тях, Честър лежеше и се опитваше да нормализира дишането си.
- Ще се видим – тя вдигна ципа на коженото си яке, с което допълнително пристегна бюста си, смигна му и излезе.
- Мамка му – измърмори той и се огледа за своите дрехи.
     Добре, това беше неочаквано, трябваше да признае, до сега бе останал с впечатлението, че вампирката го презираше и го смяташе за кретен. Явно въпреки бракът си, той все пак не разбираше нищо от жени. Или от кръвосмучещи такива.
     Честър се надигна от леглото и навлече дънките и горнището си, реши, че е добра идея незабелязано да се шмугне в банята, но по коридора се сблъска с Емили.
- Аз ще… – посочи към вратата на банята. – Ако си приключила.
- Аха – изсумтя тя, косата й все още беше мокра. – Приятелката ти си замина. Мая не я харесва.
Честър се стъписа от коментара, пак не му остана време да реагира, Емили се върна в стаята си и той по някаква причина реши, че трябва да се скрие в банята.
     Членът му все още си спомняше тези лъстиви устни, острите като игли нокти, които лазеха по кожата му, издължените кучешки зъби в опасна близост до шията му, никога не си бе представял какъв би бил сексът с вампир. Дали заради това, че го хвана неподготвен, или заради свръхестественият й произход, Арания определено бе вдигнала градуса.
Не така Честър си бе представял края на седмицата.
 
 
     През още четири стени атмосферата бе тиха, почти мъртва. Алекс стоеше с гръб към прозореца в тъмната стая, въпреки това силуетът му се виждаше ясно, всички пердета бяха спуснати. Приведен над настолната маса, подпрял с ръка главата си, вампира изглеждаше замислен.
Остана така  с часове докато слънцето не залезе, а той като че ли не забелязваше, не изпитваше нужда да се движи, умора или желание да се изправи.
- Хей – прекъсна мълчанието му познат глас, той вдигна очи.
Беше Уил, който още накуцваше и придържаше дясната си ръка свита към тялото. Не светна лампата и не приближи.
- Събрали сме се всички в другата стая, исках да съм сигурен, че…
Той млъкна насред изречението и кимна рязко, сякаш за да проясни мислите си.
- Знам, че ни се насъбра много напоследък, всички се опитваме да продължим. Като се криеш тук няма да поправиш или отмениш нищо.
Той направи още една крачка и мимолетната светлина, паднала на лицето на вампира разкри изражение на страх, агония, такова, каквото Уил за всичките си години не бе виждал.
- Искам да забравя какво се случи – каза той в мрака, все без да поглежда нагоре към гостът си. – Наръгаха ме с нож, простреляха ме, прекършиха гръбнака ми и аз не можех нищо да направя… Това, че се възстанових не означава, че не го почувствах, всяка една игла, забита в самата основа на нервните влакна… Преживял съм много неща, но това беше…
Той скри лице в шепите си, за да не се налага да го гледа.
- Не съм готов да се върна там.
- Ние сме семейството ти, човече, от нас ли се криеш? – Уил облегна гръб на стената, разочарование и безсилие  се загнездиха у него.
- Не мога да го направя, не и в момента – чу той гласът на Алекс в тъмното.
- Трябва просто да се опиташ…
- Моля те, остави ме – беше единственото, което чернокосият каза.
Уил постоя така, сетне се изправи и тръгна към вратата, излезе и затвори зад себе си.
     Алекс остана няколко мига да се взира в ръцете си, сетне от стола се премести до стената под прозореца, сви колене към тялото си и подпря глава на тях, оставяйки косата му да образува водопад от двете страни на лицето му, скривайки го от останалия свят. Той и мракът си другаруваха от дълго време, сега само с него можеха да се гледат и понасят.
 
     В съседната стая смъртното му семейство се беше събрало и празнуваше оцеляването си. Можеха да са в много по- лошо състояние, и той го знаеше. Можеше да са захвърлени на пътя, без подслон, бездомни и преследвани. Можеха да са мъртви.
Това не променяше факта, че именно той едва не беше умрял. Сигурен бе, когато тръгнаха, че имаше някакъв контрол над ситуацията. Че каквото и да се обърка, съдбата все ще намери начин да отблъсне атаката, да го спаси, та той беше древен, безсмъртен и почти притежаваше способностите на божество – отнемаше и даваше живот.
     Но ето, че собственото му главозамайване го подтикна към глупав ход, който едва не му струва живота. Вече не беше забавно да рискува, нямаше нищо привлекателно в това да крачи по ръба.
 
     Той помнеше как бе вклещен в непреодолима хватка, такава, която не му носеше удоволствие или тръпка, а само страх, беше безпомощен. Помнеше онези изстрели, помнеше смесващите се викове на навалицата около него, гаденето, което се надигаше в стомаха му заради чуждата мъртва кръв. Помнеше как кръвта на събратята му го опръска, когато те бяха застанали на пътя на куршумите, как сърцето му, почти угаснало заради отровата прескочи един удар, или бяха повече? Как можеше да забрави подобно нещо?
 
     След известно време вратата пак се отвори, беше вече привечер. Този път Майк влезе в стаята.
     Той не говори. Не дойде да му повдига духа или да го пита как е. Не се пресегна да го потупа по рамото, не го извика да се присъедини към тях. Майкъл отиде и седна на известно разстояние от лявата му страна на пода, запази мълчание.
Алекс също не проговори, усещаше присъствието му, не му каза нищо, но кръвопиецът оценяваше подкрепата.
     Стояха така в тъмното може би цяла вечер, а може би повече, Майк изпитваше същите съмнения и страхове, но в момента ги прикриваше повече от умело. Алекс от своя страна беше погълнат от онова попарващо чувство на разкаяние и вина, той бе подвел приятелите си да рискуват живота си. Смяташе, че това го прави недостоен, че го превръща в страхливец. Това бе повече, отколкото можеше да понесе.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-03-01
прочитания: 46
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход