uFeel.me
Дисекция на една душа
Автор: sandraaleksieva,  6 април 2012 г. в 00:05 ч.
прочити: 402
Доста жаби съм целунала в този живот, но нито една не се превърна в принц. Някои от тях бяха изключително симпатични същества, в действителност като извадени от приказка, но рано или късно си проличаваше, че и те са произлезли от някое дълбоко блато. Признавам, че е имало моменти, в които ми се искаше да направя дисекция на въпросните жаби, но далеч по-ценно ми се стори да приложа това на емоциите си.

В началото започнах само да ги наблюдавам. Гледах ги жадно, знаейки, че скорошната им смърт наближава и тя е единствено в моите ръце. Отчасти ми беше мъчно, че планирам да убия собствените си емоции, от друга страна ми беше любопитно да ги изследвам и да разбера какво представлява болката...

Не е лесно да убеш емоциите си, особено онези, които изпитваш след тежка раздяла. Бях въоръжена с всички инструменти за дисекцията, но самата смърт настъпи бавно, мъчително и отне ужасно дълго време.

Започнах с внимателно разрязване на душата си - беше лесно, личеше си, че е порязана няколко пъти и раните все още стояха отворени. Отвътре започнаха да се стичат последните моменти на раздялата. Сред тях имаше думи с миризма на гняв, причиняващи хипертония ситуациии и постъпки с форма на червеи – слузести и мръсни. Доста гнусна работа - наложи се старателно да почистя тези отпадъци.

След това преминах към органите – емоциите на моята душа. Повечето бяха светли и макар душата вече да си отиваше на операционната маса, те все още пулсираха в нея и се опитваха да я поддържат жива. Позитивните емоции бяха силни и трудни за умъртвяване. Очевидно бяха изживели много и напук на медицината, това ги беше направило още по-издръжливи. Срещаха се и отрицателни емоции – видимо по-малко, но пък отровни и с форма на спаружени малки плодове. Отвън с твърда обвивка, а вътре пълни с лоши спомени. Това са туморите в душата ми – малки, опасни и разяждащи. Започнах да ги вадя. Беше трудно, почти невъзможно – бяха се слели с позитивните емоции и всичко беше така объркано. И едните, и другите емоции бяха част от една и съща душа и нямаше как да се разделят. Извадих ги всичките – стъпка по стъпка, една по една. Беше трудно, инструментите ми не достатъчно надеждни и като че ли медицината на любовта е все още в зародиша си, защото не само, че няма лекарства за нея, но и една най-обикновена дисекция е истинско предизвикателство в тази така необятна наука.

След като отстраних и последната емоция от душата си, обвивката й се отпусна на операционната маса като мокра хартия. Беше празна, а пред мен стояха само остатъците от нея. Внимателно ги разгърнах и измежду тях открих още нещо съвсем малко. Имаше форма на детско юмруче. За моя изненада все още пулсираше, но как - нали умъртвих душата, защо все още нещо мърда сред отпадъците? Това май е сърцето ми... Хванах го внимателно, разгледах го от всички страни и го оставих пред себе си. Единствено него не срязах на две – нямаше смисъл. Знаех какво има вътре – пълно е с хора, всеки от които заемa огромна част в иначе мъничкото сърце. За какво ми е да ги гледам? Душата ми е мъртва. Хванах сърцето отново и с всичка сила го стиснах. Смачках го, така че да спре да бие завинаги и да се научи да не се раздава повече.

В този момент разбрах, че съм приключила с дисекцията и не съм оставила нищо неразрязано и неанализирано в детайл. Изпитах облекчение. За пръв път в живота ми се чувствах някак по-лека, по-свободна и по-безразлична. Сякаш нещо се освободи от мен. Свалих ръкавиците, изцапани с кръв, измих ръцете си и излязох от залата. Тръгнах си спокойна, апатична към случилото се и без капка жал за стореното, защото знаех, че макар да унищожих и най-ценното в себе си, дисекцията си струваше – повече никой няма да може да раздроби душата ми на части

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me