Имало едно време... някога...
Така започват класическите приказки нали? Е може би не е най-класическата приказка на света – в нея няма дракони и рицари, няма и царе – има само едно хлапе и неговите детински представи и мечти и една невероятно грижовна жена – учителка.
Когато бях малък – на почти четири години по памет – страшно много обичах приказките. Дори всъщност и днес ги обичам, макар ми се иска да имам повече талант да си ги измислям сам.
Но тогава – единствения начин по който можех да си получа толкова желаната приказка беше свързан с мекия, обсебващ, грижовен глас на баба ми, който караше замъците, драконите, рицарите, царете и героите да оживяват пред очите ми.
Още помня как тази невероятна жена се прибираше вечер изкъртена от работа, свършваше си домашните задължения и лягаше до мен в легло, прелиствайки някоя книга. Помня как се губих в гласа и и в историите, докато той си сменяше интонациите, караше ме да се чувствам щастлив през хубавите моменти и да се страхувам и да бъда тъжен, когато героите минаваха през лошите сцени.
Спомням си как неведнъж умората и тежкия ден взимаха превес над баба ми и тя заспиваше докато четеше – често на най-страшните, мрачни моменти, през които минават героите и които правят приказките толкова интересни и вълнуващи и за съжаление... толкова зловещи за едно дете. Понякога се въртях изплашен в леглото с часове, опитвах си да си представя щастливия край на историята и героите и тяхното «И заживели те щастливо...».
Понякога успявах, понякога не...
Всъщност това беше истинската причина да се науча да чета и пиша на около 4 години – исках да зная, че след всички лоши моменти във всяка приказка, някъде там – накрая, на последните страници има едно «И заживели те щастливи».
Помня как стоях в скута на дядо ми – също невероятен човек, на който ми се иска някога, някъде, някого да ми каже, че приличам ужасно много – а той с престорен строг поглед държеше в едната си ръка буквара, а в другата колана.
Неее – никога дори и веднъж не ми е посягал с него – по-скоро той винаги стоеше в ръката му за авторитет, а като се замисля днес – може би дори тогава е искал да ми намекне, че някой ден грешките и залитанията ми ще се наказват с истински бич по истинския ми гръб :)
Та с желанието, което бях зареден тогава(и известна доза детско безсъние и страхове) бързичко успях да се науча да чета – разбира се първото нещо, което направих с това си знание беше да изнамеря всички книги с истории, да ги отворя на последните няколко страници и да прочета тяхното «И заживели те щастливо».
Не казах на баба ми(все пак – кое дете на света би се лишило от приказките си за лека нощ :) ), оставих я да продължава да ми чете приказки всяка вечер с хипнотичния си глас, а когато заспиваше на средата, аз с лукава усмивка отварях книгата на последните десетина страници и я дочитах по детински щастлив преди да се унеса.
И днес... ми е останал навика, когато хвана някакво четиво да го обръщам инстинктивно на последните страници – често съм се хващал да го правя и ме е карало да се усмихвам :)
И днес... понякога се питам(особено в тежките моменти), защо животът не може да бъде повече като една книга с приказки – да го обърнеш на последните няколко страници, само колкото да прочетеш своето «И заживели те щастливо...» и след това отново да се върнеш в разгара на мрачните моменти, изпитанията, капаните и препятствията?
Гаранции в живота няма.
Понякога е тъжно и болезнено, притеснително, понякога изглежда окончателно и стъписващо...
Но над всичко – такъв е живота и това е едно от нещата, които го правят толкова интересен и предизвикателен. Това е едно от нещата, което (може би) най-много ни извая и ошлайфа като хората, които сме били, сме и ще бъдем.
А дали приказките са реалност?
Шанса да се появим на този свят, такива, каквито сме, дори и чисто «биологично» е едно на няколко милиарда.
Това е шанса без всички възможности и шансове, които са събрали нашите родители.... които са събрали техните родители, които са събрали и техните родители...
Дори и само заради това, ние му дължим(на шанса) да направим най-доброто, на което сме способни с нас самите. Най-доброто.
Дължим му, да направим всичко по силите си да изживеем нашите приказки, през всички трудни, неизбежни и окончателни мигове, през мракът на тъгата, светлината на щастието и всички други малки радости, в които се крие целият смисъл на живота, за да стигнем до нашето «И заживели те щастливо...» като всеки един приказен герой.
Дали съществува магия?
Ако всички тези шансове не са магия...
Аз имам своя собствен отговор, дори и той да е в личните ми спомени за една стара женица и нейния магически глас, каращ цели светове да оживеят пред очите ми и да станат реалност.
А може би излъгах... може би в тази приказка има повече царе, рицари, замъци и дракони, отколкото има във всяка една класическа приказка? :)
И до днес, когато съм едно пораснало дете, ужасно много обичам приказките...

А ти?

(авторска бележка: праснах приказката с емоутиконите направо - мислил съм си понякога - защо пък читателите да не усещаш кога се усмихваш :), не е обработвана, малко е детинска, но се надявам да ви хареса - поне е нещо мое, естествено, писано за няколко минути.)