StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,705
   Потребители: 12,416
   Автори: 4,033
   Коментари: 322,436
   Точки: 2,663,103
   Съобщения: 167,789
   Лексикони: 4,503
   Снимки: 10,708

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Deathly jorney - част 2 "Амулетът"

     Стоях на напукалият се път, хората около мен се щураха в паниката си, пътят беше задръстен от бързащи да се измъкнат, от североизток се носеше задушаващ пушек на изгорелите плантации, огънят беше обхванал една от ленените фабрики. Небето беше добило зловонен сиво червен оттенък, а наред с него Смъртта стоеше пред мен от плът и кръв, и ако не си въобразих преди миг ми каза нещо.
Нещо, което не разбирах.
- Какво? – беше единственото, което успя да се изплъзне от устата ми.
     Бях заета да се взирам в това мощно страховито тяло, имаше чудовищно здрави рамене, а коланът му съдържаше истински череп на същество, което не бях виждала преди. Това кости ли бяха по обратната част на ръцете му?
Гарванът долетя и с грозно грачене кацна на рамото му, хищните му очи ни огледаха, хората в близост се разкрещяха и се разбягаха.
- Нямам много време – отново зааговори с този си подобен на шепот глас бледият конник. – Скоро всичко тук ще е в пламъци. Не си длъжна да го правиш, но можеш да помогнеш на хората.
- Да помогна? – не разбрах. Двама души през пътя сложиха още едно тяло на камарата с мъртви.
- Това не са естествени пожари, човеко – огромната му ръка се вдигна, колкото да покаже на запад, от където отново се чуваше тътен. – Демони нападат Земята, ще изпепелят всичко. Имам нужда от този амулет.
- Защо си мислиш, че е у мен, какво…
- Трябва да се върнем за него. Сега!
Имаше нетърпение в тези червени очи, Майка ми продължаваше да стиска раменете ми, хората около нас не смееха да шукнат.
- Добре – рекох, излизайки напред, и нещо се преобърна в гърдите ми. Какво ли си въобразявах, казах „да” на смъртта.
- Следвай ме.
     Майка ми се разкрещя след мен, страховитият кон изцвили като предизвестие за краят ни, а огромният войн тръгна обратно по пътя, от където бяхме пристигнали, тълпата се разцепи за да го пропусне.
- Чакай, родителите ми…
- Брат ми ще се погрижи за тях, трябва да вървим.
- Брат ти? – повторих.
Не можех да видя лицето му, сега се скриваше зад тези мощни рамене, главата ми достигаше някъде малко над кръста му, толкова грамаден беше.
- Война идва насам.
     Като по команда нов взрив проехтя точно пред нас, и до първият кратер се отвори втори. Парчета откъртен асфалт, дори цели автомобили литнаха във въздуха, Смърт вдигна ръка пред очите си, аз инстинктивно отстъпих зад него. Стори ли ми се, или в далечината прозвуча зловещо цвилене, на което неговият собствен кон, останал зад нас отговори?
 
     Разбутвайки изпадналите в ужас ранени, онези, бързащи да се спасят, Смърт ме водеше по обратният път, въобще не разбирах какво ставаше, беше ме страх, но ако искаше да ме убие, защо му беше да ме води обратно? Отстъпих вляво, през една от пукнатините в асфалта пръскаше канализационна вода.
     Къщата, която видях от далече, и която преди около половин час бяхме напуснали, сега стърчеше самотно с напукана предна стена и сякаш те подканяше да се измиташ, преди да ти се е сринала на главата. Прекарах детството си тук, а ми бяха казали да напусна.
- Някъде тук е – Смърт се спря и гласът му доби някаква увереност, от която ми се подкосиха краката. – Усещам го.
- Какво точно търсим? – посмях да попитам.
В следващият момент изпищях, когато той замахна и отхвърли един от хаотично наспрелите автомобили от пътя си като да беше картонена кутия, за да може да мине. Втрещих се и замръзнах на мястото си.    
     Тътенът от далечината се усилваше, писъците, огньовете, паниката, сякаш всичко се бе концентрирало, земята потрепери под краката ми.
- Нека те питам – казах, докато той прескачаше сриналата се ограда и увелата се рамка на входната порта – наистина ли има демони? И те идват насам?
- Да – каза ми и се извърна към мен.
     Колкото и да беше страшен, нещо ме привличаше да го гледам, опитвах да разбера това чуждо присъствие, неестественият му ръст, оръжията, закачени на бронята му, червеното на очите му зад тази маска… Може би любопитството ми щеше да ме убие.
Не можех да ги разбера, той беше Конникът Смърт, краят на всички, стоящ от плът и кръв пред вратата на старата ни къща. Тук се случваше нещо много по голямо от мен, от живота на всички тези хора, нещо с древна сила и размери идваше насам.
- Да намерим този амулет – казах аз, изкатерих се през зида и се преметнах вътре. Друг път щях да си задавам въпроси за произхода му.
 
     Бяхме заключили входната врата с надеждата след като всичко свърши, да се върнем отново тук. Събрахме най- важните и ценни вещи в един сак, ревеше ми се като си помислех, че изоставях цялата си колекция дискове, която бях събирала с години. Любимата ми рокля, книгите и папките с всички скици и рисунки…
Когато излязох навън обаче осъзнах, че апокалипсис идваше насам, ако исках да живея, трябваше да бягам. А сега отново стоях тук, пред вратата, сякаш навън не ми харесваше и се връщах вкъщи да си почина.
     Още докато посягах да извадя ключовете, конникът замахна и разби вратата на трески, подскочих и останах с отворена уста да гледам как парчета дърво се поклащат на пантата.
- Това беше входната ни врата – рекох. – Не е възпитано да разбиваш вратите на хората!
Смърт като че ли не ме чу, наведе се и огледа предверието, малката арка към антрето пред кухнята, някак си ми стана приятно понеже бе видимо, че нямаше да успее да мине през нея.
     А сетне той направи крачка и мощните му рамене изкъртиха дървото и оставиха ронеща се мазилка по земята, стоях и гледах възмутена.
- Кажи ми какво търсим, престани да разрушаваш домът ми – проврях се покрай него и се намерих във всекидневната, която сега той почти изцяло изпълваше. Беше комично как се беше навел, за да не се удря главата му в тавана.
- Още не знам, но е тук – той се извъртя смръщен и се огледа, при което една от косите му закачи кръглата трапезна маса, и тя се сгромоляса с отсечен крак на земята.
- Добре, само не мърдай – вдигнах ръце. – Ще срутиш подпорната греда и ще ни погребеш живи. Насочи ме, аз ще го намеря. Направо не е за вярване – измърморих, гледайки как ботушите му с размерите на пънове оставят вдлъбнатини в полираните дъски на пода.
     Амулет, мърморех си, докато вървях по коридора към стаята ми. При други обстоятелства бих си събула обувките, но едва ли щеше да има значение точно сега. Защо пък аз трябваше да пазя този амулет?
      Имаше нещо тъмно и необяснимо у Конника, не го разбирах, но можех да го почувствам, стиснах зъби, когато още нещо изхрущя в дневната.
- Какво трябва да е това нещо? – извиках, влизайки в подредената си спалня, средно голяма стая с килим в кафяво и бяло, модерни бели шкафове и кресло в магента.
- Медальон, пръстен, не знам, нещо, което би останало скрито пред другите – чух го от другата стая. – Хайде по- бързо!
През прозорците ми се виждаха горящите фабрики на северозапад, грабнах кутията си с бижута и се върнах във всекидневната. Понеже току що беше строшил масата ни, я изсипах на плота.
     Пръстенчета, верижки, медалиони… всичко беше тук, и нищо не ми изглеждаше магическо или специално. Залегнах, когато рамото му закачи абажура, и той заплашително се залюля над главата ми.
- Нещо? – попитах. Все още имах усещането, че е сбъркал, и след като аз не му предоставех каквото му беше нужно, щеше да ме съсече още тук и сега.
- Не е тук, това са куп дрънкулки – с видим раздразнение рече Конникът.
- Нямам друго, това са всички…
Той не ме доизслуша, извъртя се на една страна и се провря с усилие през рамката на вратата, прилоша ми, когато нахълта в стаята ми, хукнах след него.
     Бих помолила да е по- внимателен, масата на колелца за компютъра ми го отнесе и стана на трески, разпадайки се пред леглото ми. Смърт се беше привел и се оглеждаше в тясното за него пространство, сетне в яда си сви ръка в юмрук и разби витрината на секцията ми. Свих се в коридора и вдигнах ръце пред себе си.
     Не се изненадах, когато се обърна и се насочи към мен, щеше да ме убие, знаех го. Вместо това той ме подмина и с усилие стигна обратно до всекидневната, къртейки още мазилка от рамката на вратата.
- Смърт… - рекох с треперещ глас. – Аз съжалявам, не знам какво…
- Това е – чух го да казва, и чак сега видях малък кръгъл медальон, който висеше в ръката му. Беше почти незабележим между пръстите му, всеки с дебелината на китката ми. Съвсем забравих, че имах още няколко, закачени ка вратичката на витрината.
- Това? – ококорих се.
Вече на светлото можех да видя мъничкото бижу в цвят стар бронз, беше на кръгла плоска основа със стъкло и синьо изображение на дървото на живота.
- Това е просто дрънкулка – започнах. – Купих го от една арт разпродажба.
 Беше стъкло с принтирана снимка зад него, дори металът не беше автентичен, боядисан никел.
     Смърт не ме слушаше, пръстите му, облечени в черна кожа, по обратната страна на които като броня бяха разпънати кости на ръцете на някакъв звяр, вдигна медальонът и започна да шепти нещо на неразбираем език, стоях и гледах шокирана, когато от него започна да се процежда бледо синьо сияние, докато не стана толкова ярко и заслепяващо, че се наложи да стисна очи за да не ослепея.
- Брадата на Мерилин – изругах.
    
     Тътенът отвън продължаваше, останалите униформени упътваха хората да вървят, земята от време на време потреперваше.
А аз се намирах в малката ни всекидневна, в която древно като самият произход на света същество, отговорно за смъртта на цели цивилизации, държеше както се оказа магически премет, който бях имала дори без да знам.
     Облечените в кожа и кости пръсти държаха верижката, на която незначително дребният медальон се поклащаше, от него продължаваше да струи синя светлина.
     Тъкмо щях да попитам какво следва, когато към прозореца полетя огнена топка и още докато залягах можех да се закълна, че кълбото от пламъци представляваше зинала паст.
- Наведи се! – жътварят вдигна ръка и в следващият момент огнената топка пръсна прозореца и навсякъде се разлетяха стъкла и парчета от разбитата дограма, а всекидневната ни бе обхваната от пламъци. Огънят се приплъзна по бронята на огромната му ръка и се раздели в две посоки, чух как свисти по откритата му кожа.
     С един мощен удар Смърт изкърти останалото от арката, сграбчи раницата, която още носех на гърба си, повдигна ме и буквално ме изхвърли навън, преди огънят да ме беше достигнал, строполих се по очи на циментовата пътечка пред вратата. Когато вдигнах очи пламъците бяха започнали да излизат през избитият прозорец, а след първият залп, към нас летяха още.
     Още в шок се опитах да се изправя, когато Конникът излезе в целият си ръст пред мен, осъзнах, че ако не ме беше изхвърлил навън, щях да изгоря жива вътре.
- Хайде! – нареди ми.
- Какво? Къде?
Той вдигна ръка и след няколко секунди огромният му мустанг се появи като привидение пред него, изцвили тревожно и започна да рие с копита в земята, оставяйки пукнатини в плочките до малката ни чешмичка. Повторно без никакво предупреждение Смърт ме сграбчи и се намерих във въздуха, или по- точно върху гърба на огромният кон. Той се качи пред мен, извика ми да се държа и пришпори коня.
- Какво става, моля те обясни ми, какво се случи току що?
- Те вече знаят, че сме взели амулета, опитаха се да те убият. Дръж се! – повтори.
     И после почувствах как вътрешностите ми се разместват, когато конят прескочи оградата без никакво усилие и се понесе по пътя със скорост, от която ми се зави свят. Исках или не се вкопчих в колана, опасващ неестествено огромният му кръст, беше от кафява кожа и обрамчен с нещо като кости, точно като протекторите на ръцете му. И чак сега забелязах, че в средата имаше жълт кристал с формата на око и рязка през средата си. Загледах се в него и в следващият момент той също ме загледа, изпищях и отдръпнах ръцете си, когато немигащото око се взря в мен.
     Напълно пропуснах какафонията около себе си, преди той да спре коня на мястото, от където бяхме тръгнали и да ме свали. Родителите ми се спуснаха към мен, няколко униформени се скупчиха около нас, част от пътя беше отцепен, нещо гореше.
- Имаш око на гърба си – посочих с треперещи ръце. – То е… То е истинско, гледа ме!
- Разбира се, че е истинско – почти се засегна Смърт. – Така знам ако някой ме нападне вгръб.
- Извадил си нечие око? – потръпнах от отвращение.
     Смърт не ми обърна внимание, и чак сега разбрах защо. Същество огромно като него, обвито в червен плащ и с очи, които светеха толкова ярко в бяло, че не си личеше да има ириси, се приближи и заговори с човешки глас.
- Ордите на Страга бяха избити, Страйф се погрижи.
- Не се и съмнявам, че му е доставило голямо удоволствие – отвърна на свой ред Смърт. Смръщих се, опитвайки се да разбера.
- На тяхно място идват още, на север открих цяла армия на Белия град, избита от демони.
    
     Не разбирах за какво говореха. Опитвах се да огледам другият войн, който не изоставаше по ръст от Смърт. Беше висок, много висок, и силен, предполагах, че това бе броня, покрила мощните му гърди, защото беше чисто черна и на места нащърбена. Имаше бяло лице и чисто бяла дълга коса, която излизаше изпод обшита в златно червена качулка. Очите му, хвърлени в сянка бяха бели, чисто бели, а лицето му беше изключително красиво, човек не можеше да има такова лице, той приличаше на ангел.
С изключение, че носеше гримаса на отвращение и толкова суров поглед, че можеше да се разтрепериш. Имаше нисък и чист глас, говореше бавно, сякаш за да осъзнаят присъстващите силата на всяка една негова дума.
     На гърба си носеше меч, който почти достигаше неговият ръст, не разбирах как бе възможно да устоява на тежестта му. По цялата дължина на острието бяха врязани крещящи лица, напомнящи много на неговото собствено. Раменете му бяха увенчани с два големи протектора, единият от чисто злато с гравирани древни символи, другият от някакъв бял метал, който също изобразяваше свирепо лице. Ръцете на червеният войн бяха облечени в тежки ръкавици, направени от метал, коланът на бронята му представляваше изрязано в злато око.
- Какво означава всичко това? – направих крачка напред.
Смърт се извърна, сякаш го бях разсеяла, и червените му очи ме пронизаха, другият ме изгледа с нещо подобно на отвращение, свих се на мястото си.
- Отговори на жената – приближи се единият от полицаите, цялото му лице беше в сажди. – Какви сте вие? Какво въобще търсите тук?
Още няколко служители на реда се събраха, сякаш щяха да ги нападнат, ако посмееха да не отговорят.
- Нямаме време за въпросите ви, човеко – презрително отвърна белокосият.
- Не, ще ни отговорите! – рече друг. – Това е нашият град. Вие ли започнахте пожара?!
Хората се насъбраха и започнаха да си шепнат, усетих как нещата щяха да излязат от контрол.
- Не са те – казах аз. – Той е Смърт, единият от четиримата конника на Апокалипсиса.
Събраните около нас ахнаха.
- Значи това е краят ни – изплака някаква жена зад мен.
- Не сме дошли за вас – кимна червеният войн.
- Кой си ти? – посочи го полицаят.
- Името ми е Война.
 
     Признавам, не бях подготвена за това. Предполагах, че имаше някаква връзка с бледият конник, но виждайки двама от ездачите заедно, наистина си помислих, че нямаше да живеем още дълго.
- Това е човека – чух някъде над главата си Смърт да казва, и се извърна към мен, коленете ми се подкосиха. – Трябва да вървя, погрижи се армиите да не достигнат Убежището.
- Нямаш грижи, братко.
Белокосият свали меча си и ни обърна гръб, насочвайки се към източникът на боботенето зад гърба ни.
Братко?
- Спри за момент спри! – извиках към Смърт, който беше поел към коня си точно в обратна посока. – Какво е всичко това? Кои сте вие и какво се опитвате да спрете? Искам да знам, преди да тръгнеш, имам право, след като ти помогнах с този амулет!
Събралите се около нас не разбираха, но също чакаха отговори. Съзнавах, че той ме беше спасил от огнените кълба, които изобщо не бяха никакви пожари, някой ги изпращаше. Домът ми гореше, пътят беше заринат с телата на загинали, а две същества, за които и в приказките не бях чела, току що си дадоха инструкции един на друг да пазят периметъра.
- Моля те – казах, взирайки се в този страховит и необясним образ. – Имам право да знам.
- Нещата са много по- сложни, отколкото можеш да разбереш, човеко – с нотка на умора се обърна Смърт, вече към мен. – Това е краят на света, на вашият свят. Война ще задържи демоните докато е възможно, но това не може да бъде отменено.
Нещо ме парна отвътре, хората се разбунтуваха.
- Искаш да кажеш, че всички ще умрат? – сниших глас и направих още една крачка към него, както осъзнах бях само аз, всички други стояха на разстояние. – Дошли сте за да приберете хората, това ли е?
     Някъде виеше куче, черните кълба пушек се носеха от едно или друго място в града, сега по- ясно от всякога можех да чуя писъците на същества, които не идваха от този свят.
- Каза ми, че мога да помогна, защо ти е този медальон, какво ще правиш с него?
Червените очи гледаха някъде другаде, не в мен, сетне той действително ме погледна.
- Трябва да знам, ако си готова на това. Има нещо, което може да предотврати войната, но до сега не са били замесвани хора.
Осъзнавайки думите на бледият конник, майка ми излезе напред и се вкопчи в мен.
- Говори – настоях.
- Знай, че ако дойдеш с мен, няма връщане – каза ми, надвиснал над мен като черна поличба. – Никой от нас може да не се върне.
- От тук нататък ще става само по- лошо, нали? – прошепнах. – Демоните ще дойдат за нас и ще ни избият. Земята гори, хората умират…
Той кимна, черната коса трепна покрай лицето му.
- Ще дойда с теб – казах. – Ако нещо може да се направи, длъжни сме да опитаме.
     Прегърнах майка си и огледах за последно обхванатата от паника улица, тази, на която бях израстнала и играех като дете, сега зарината от труповете на хора, които бях свикнала да наричам по име. Протегнах ръка и Смърт ме издигна на седлото на призрачният си кон. И в момента, в който препусна, вече се намирахме някъде другаде, градът, моят дом, Земята, останаха далеч.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-01-11
прочитания: 30
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход