StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,915
   Потребители: 12,423
   Автори: 4,036
   Коментари: 324,089
   Точки: 2,668,045
   Съобщения: 170,714
   Лексикони: 4,507
   Снимки: 10,713

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Deathly jorney - част 1 "Пожар"

     Библията казва: "Земята се пази за огъня", без потопи повече. Не можех да не се съглася, гледайки горящата пред мен земя, пищящите хора, хукнали да се спасяват.
Колко декари гора изгоря само през това лято, заедно с обитателите им?
     Беше страшно да гледаш тела на хора и животни, носени по повърхността на придошлите реки, но по- страшно беше да видиш овъглените трупове на забравени животни, хванати в капан хора под руините на сградите, да усетиш тази миризма на хаос и смърт.
    
     Казано ни беше да опаковаме само най- важното и да напуснем домовете си, аз и семейството ми бързахме към спасителният център, насочвани от огнеборци, които бяха отрязали второстепенните отсечки на пътя. Майка ми и баща ми вървяха след мен, можех да почувствам колко гореща беше земята под краката ми, сякаш щеше да се възпламени и да се разтопи всеки момент.
     Писъците, паниката и сгорещилият се въздух, виждах хеликоптер над главите ни, който заливаше с вода една от горящите къщи, жена пищеше в далечината.
- По- бързо, от тук! – един от полицаите крещеше и избутваше хората да вървят, усетих ръката на баща ми на рамото си, опитах се да не изоставам.
     От лявата ми страна някакъв мъж викаше и искаше да прибере каквото може от колата си, мъж в синя униформа се опитваше да го убеди да си сложи маска и да напусне рисковата територия. От мое дясно възрастна жена плачеше над убитата си котка, видях, че ръцете й бяха превързани, явно до последно се бе опитвала да спаси животното. Майка ми се кръстеше и редеше молитви, аз вървях, натикала ръце в джобовете си и гледах вяло блъсканицата. Беше ужасно, но нима ние не предизвикахме всичко това?
 
     Още един тътен като предишния, чуха се викове и тълпата забърза, явно някоя тръба с газ се бе спукала. Земята под краката ни се разтресе и без да се усетя се намерих по гръб на асфалта, който започна да се нацепва. Сега осъзнах, че на около километър от нас нещо се бе стоварило със страшна сила и разбило главния път.
Цистерна, мислех си, докато се изправях, пътят беше затворен за коли, а от тук можех да видя огънят и надигналата се настилка.
     Но грешах.
 
     Червената задушаваща мараня бе заменена от студен повей, покварен и някак неестествен. Боботенето на перките на хеликоптера над главите ни заглъхна, когато чаткането на гигантски копита разсече въздуха. Пътят под нас започна да трепери и се нацепи на грозни тъмни ивици, всички вдигнахме очи към хоризонта, хората се дърпаха встрани, крещяха, чуха се заповеди да се изтеглим и обявяване на тревога трета степен.
 
     Да, предполагам бих могла да кажа, че мозъкът ми се беше изпържил. Ръцете ми се потяха, докато стисках презрамките на раницата си, ходилата ми горяха, а подметките на ботите ми сигурно вече се бяха отлепили. От горещината ми се привиждаха разни неща.
     Огромен блед силует, например, размазан в греещо зелено сияние, който приближаваше. Бях отворила уста и стоях като вцепенена, гледайки как нещо с размерите на камион приближава, но не се движеше на гуми, а на конски подкови. Когато приближи достатъчно, че да мога да го видя, звукът от чаткането стана непоносим и запуших уши. Сигурно превъртах, какво щеше да прави кон тук?
 
     Има моменти в живота, когато преосмисляш всичко, когато си задаваш въпроса дали не си прекалил с алкохола по купоните, и мозъкът ти не се е увредил. Гледах как зеленото сияние приближава и започна все повече да ми прилича на кон, но не обикновен такъв, а като скелет, и под него спокойно можеше да мине автомобил, толкова огромен бе.
     Чудовищният кон, както установих насред трясъците и човешката суетня, излъчваше тази болнава зеленикава светлина, сякаш безплътни пламъчета се виеха около него. Очите му… Нямаше очи, главата му бе изцяло от кости, с проядени меса на тук – таме личащото под огромното седло гръб. Вдигнах очи нагоре и се задавих.
Това беше Смърт. Конникът Смърт.
 
     Стоях вцепенена, опитвайки се да асимилирам видяното, но не можех. За миг писъците, бягащите да се спасяват хора, родителите ми, стоейки зад мен, крещящите униформени и цялата дандания изчезна. Бях сама насред разрастващите се пожари, а този страшен образ се взираше в мен.
     Беше човек, и не беше. Имаше човешко тяло и нищо друго не напомняше на смъртен. Очите му грееха в сянката на страховита подобна на череп бяла маска, същи с цвета на пламъците, които ставаха все по- неудържими и лакоми. Имаше изписани релефни символи по раменете си, вдълбани в сивкавата прилична на камък кожа, грамадно тяло и ръце, с които можеше да помете който и да е човек без усилия. Ботушите му, запрени на стремената приличаха на скелети, разпънати да го предпазват. Чак сега забелязах гарван, който кръжеше над главата му.
     Страховитият ездач се хвана за седлото и се преметна, скачайки на земята, при което дългата му черна като нощ коса се заметна. Той се извърна, оглеждайки навалицата около себе си, сетне тръгна към мен.
 
    
     Помня, че хората се разделиха, крещейки в ужас, някои стояха вцепенени също като мен, аз не можех да помръдна, кълна се, опитах, но краката ми бяха залепнали на горещият асфалт и отказваха да се движат. 
     При всяка негова стъпка, която вземаше по пет човешки, две закривени страшни коси се поклащаха на кръста му, обърнати с остриета назад. Никога не си бях мислила, че така щях да срещна Смъртта, може би трябваше да бягам? Къде щях да се скрия?
     Малко по малко осъзнах ситуацията и опитах да отстъпя назад, хората вече се бяха скупчили в срутените огради, в наспрените автомобили, всичко около мен бе блокирано, нямах път за бягство. Понечих да кажа нещо, може би да му се моля да ни пощади, когато Смъртта заговори с човешки глас, такъв, който разбирах.
- Човеко, трябва да поговорим.
Изминаха няколко секунди преди да осъзная, че говореше на мен. Майка ми се вкопчи в раменете ми и ме издърпа назад.
- Ти си Смърт – промълвих, след като все пак си спомних как се говореше. – Един от четиримата Конника.
- Познаваш ме?
     Този глас беше необясним, нисък, почти съскащ, но можех да чуя всяка една дума, да я почувствам със всяка клетка, сякаш шепотът се промъкваше през мен. Започнах да треперя под яркият взор на червените ириси, очите му наистина бяха червени, свирепо червени, и сякаш можеха да видят отвъд плътта ми.
- Всички те познават – отвърнах. – „И ето, аз видях блед кон, и името на ездача му беше Смърт, и адът вървеше подире му…” Време ли е? – попитах, въпреки да не исках да го изричам. – Дошло ли ми е времето?
- Не – след известно колебание отвърна Конникът. – Дойдох тук за да ти поискам услуга.
- Услуга? – повторих. – От мен?
- Ти притежаваш много рядък и могъщ амулет, и аз имам нужда от него.
 
 



Замислях да започна това от доста време, всъщност, върти ми се из главата от предишният път, в който бях вдъхновена от Darksiders 2, която връткам за 13ти път, и няма такъв персонаж като Конникът Смърт, във всяко едно отношение е гениален, обсебващ и страховит - неща, към които имам странно влечение откакто се помня (:
Понеже следваща игра с него очевидно няма да има, наред са другите конници, въображението ми само си спретва различни развръзки.

П.С. Започнах тази част на английски, но в един момент реших да я пусна в този й вид.

Вдъхновено от Darksiders 2.
И да, "Deathly" не е граматическа грешка ;)

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-01-07
прочитания: 43
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход