Разказва ми, че някъде към хиляда седемстотин и някоя година (когато моят пара-, пара- пара-дядо се криел някъде из Балкана, заради отмъщение на поругана чест), неговият пара-пара-пра-дядо лежал на палубата на кораб, пропит от миризмата на развалена риба, катрана с който промазвали дъските и страха процеждащ се от напоената му с пот риза. Всеки тласък на кораба го отдалечавал от родната Персия и го отнасял към един нов свят, където му обещавали спасение и опрощение на греховете към Аллах, и най-вече, забвение на всяко минало, настояще и бъдеще. След месеци плаване, се озовал в Каяо, пристанище на брега на Тихия океан, където морската вода била ледено студена, въздухът горещ, а небето без хоризонт имало неизменния белезникав  цвят на магарешки търбух.

Намерил подслон в една скована от дъски барака, сред много други дъсчени колиби даващи облика на това шумно пристанище, обичайно убежище на авантюристи, проститутки, крадци и хамали, където миазмите на отходните води, течащи направо на улицата, се смесвали с мириса на екзотични плодове и необуздана плът. Там, от други като негo, научил, че по-на юг, съществувал пустинен рай с палми, раждащи фурми, лагуни с тюркoазения цвят на женски хиджаб, ясно, синьо небе и толкова ярко слънце, което мoжело да го излекува завинаги от носталгията, започнала да разяжда душата му, едва що напуснал родна земя.

Скоро след като пристигнал в Ика, открил, че подобните на планини дюни, не го лекуват а напротив, и за да не се повехне съвсем, си взел за жена Ерминия, индианка с лъскава като конски косъм коса, малки гърди с тъмни черничеви зърна, едри бедра и лек аромат на плодове, които Даир усещал всеки път щом наклонял глава към ямката на шията и. Ерминия се оказала с необуздан характер и имала навика да изкарва яда си на грънците в скромния им дом, като ги удряла безпощадно със Сан Мартин – сноп от кожени каиши за бичуване на непокорната и грешна католическа плът, които висяли на стената в дома им, но така или иначе,  никога не бил използван по предназначение. В резултат на тези необуздани пориви, които неизменно завършвали със запъхтените им, потни тела, вкопчени едно в друго сред парчета строшена глина, се родил синът им Давид.

 Давид наследил изящните стъпала на баща си и плодовия аромат и необуздан нрав на майка си. Едва що навършил петнадесет, камшикът преминал в негово владение и с него всявал страх сред връстниците си, дръзнали да се присмеят на огромните му очи със сънлив поглед и тежки ресници, издаващи чуждоземска кръв. За учудване на неговите приятели, сънливият му поглед привличал неустоимо женските. Може би по вина на родовата памет, но след няколко години Давид живеел вече с пет жени в скован набързо дъсчен дом сред дюните, горд господар на камшика си, няколко палми, група от дървета гуаранго и малка лагуна в която обичал да прекарва следобедите, сред бъбренето и смеховете на петте си жени. Този райски живот бил нарушаван само от силните летни ветрове паракас, които пълнели храната с пясък, а жените с неразумни мисли.

 Католическата общност, силно потресена от този нездравословен пример на разгул, безгрижие и пълна липса на страх от Бог, станала не по-малко досадна от паракасите. След като местните изчерпали всички разумни доводи, неизменно посрещани от Давид с безгрижен висок смях и плющенето на Сан-Мартина му, се стигнало до не много католическо, но категорично и окончателно решение.  Една душна неделна утрин, намерили Давид да лежи в локва кръв и собствената му урина до най-високата палма в двора му. Писъците на петте му жени дълго раздирали до болка синьото и жежко небе…единствената бремена от него, дребно, смугло създание с уплашени очи, пометнала седмаче, което с неотрязана още пъпна връв, било захвърлено в една канавка, като дете на дявола.

Прибрала го баба му, Ерминия. Връчила на Даир един изцапан с кръв, скимтящ вързоп с думите “Твое е” и от този ден, Даир станал некръвен баща на своето внуче, давайки му името Салвадор – спасител, както и цялата си обич, която до онзи момент, била познала само Ерминия. Салвадор растял мургав, висок и мълчалив младеж, не притежаващ  притегателната сила на баща си Давид. Обичал да прекарва дълги следобеди заедно с Даир и стадото им кози, и двамата умеели да мълчат часове наред, без това да пречи с нещо на разговора им. Даир не се променил с времето, ходел с изправена и лека походка, само  посребрените нишки в косата му напомняли колко време се било минало от онзи ден, когато лежал на палубата на кораба. Годините не били толкова милостиви към Ерминия, леко прегърбена, с отпуснати бедра и тромава походка, почнала постепенно да губи  зрението си от онзи ден когато видяла сина си мъртъв, и се принудила да изостави  заниманията си с грънците. Въпреки това,  Даир продължавал да я желае все така страстно, пазейки го в тайна и засрамен от тези смътни мераци.

За голямо учудване на Ерминия, Салвадор се появил една привечер водейки за ръка 17 годишно момиче, с бяла ленена пола и смъкната на раменете блуза на едри, пъстри цветя.  Даир не казал нищо, но погледът му бил пълен със съмнение - някак Салвадор изглеждал още по-мрачен до зеленоокото, весело създание със златиста кожа  и волно разпилени коси. Луиса била дошла от селвата да слугува в по-заможните къщи от крайбрежието. Даир познавал славата на тези красиви и леки като пеперуди жени от вътрешността на страната. Позволиш ли им да влезнат в сърцето ти, отлитат в едно с него.  Но Салвадор я гледал по начин, който пречел на Даир да каже каквото и да било. Пристроили още едно помещение от адобе до къщата, с малко прозорче, ниска врата и мирис на прясна неопечена глина.

Луиса живеела като прехвърчала през дните с неизменната си усмивка и разпиляна коса, забравяйки домакинските си задължения, сред мърморенето на недоволната Ерминия и станалия още по-мълчалив Даир, танцувала сама докато тропическият мрак внезапно паднел над пустинята, а Салвадор едва дочаквал тези мигове на уединение в малката им стаичка, където я любел диво, без свян и със страст непозната му до тогава…Обичал я до без дъх, боляло го, когато сутрин тръгвал с козите и цял ден стенел от страх, че ще се върне и тя ще е отлетяла, досущ нощна пеперуда. Нощем я притискал в прегръдките си, измъчван от усещането, че продължава да му липсва, въпреки че спи до него с леко отворени устни.

Даир разбрал, че ще се случи нещо недобро, в годината, когато в Ика завалял проливен дъжд. Валяло два дена и нощи, той мълчал мрачен, а Ерминия говорела за  бученето на наводнените улици и стените на къщите, които се размеквали от толкова вода наведнъж…Луиса не говорела, с изгубен поглед, душела въздуха с аромат на дъжд, различавайки в шумоленото на капките, звуците на селвата помитащи ненавистната пустиня, с праха, безмилостното слънце и сивотата на хоризонта. Салвадор трябвало да се върне от пазара на кожи в Лима следващата неделя. Когато се появил на вратата, още по-тъмен от наслоената по пътя прах, с бяла усмивка на лицето, само погледнал Даир и разбрал всичко. Без да каже дума, разрушил кирпичената пристройка, събрал всички пари от продажбата и заминал за селвата.

Върнали се след няколко месеца. Салвадор вървял напред, мрачен, някак прегърбен, носел вързопа с дрехите на Луиса…Луиса гледала отвъд пясъчните дюни, била оставила завинаги в джунглата изумрудения блясък на очите си. След няколко месеца, се разбрало, че чака дете, дали било от Салвадор или от мъжа с който живяла по време на краткото си бягство, за Даир било без значение…Знаел само, че ще нарече детето Даир…Привечер, точно преди да падне лилавия тропически мрак, сядал до Луиса и галел непокорната и коса, докато тя, с изгубени очи напявала тихо, на шипибо, песен на неродения Даир.

Салвадор се затворил в себе си, не поглеждал Луиса, връщал се все по-късно всяка вечер, миришещ на пиското, което поглъщал в огромни количества в кръчмата на завоя. Една вечер, заварил Луиса да говори на своя си диалект на нероденото дете като тихичко се смеела…Задушен от алкохол, ревност, и от ферментиралата любов която пръскала слепоочията му, Салвадор с все сили блъснал Луиса в стената, замаяна и все още с лека усмивка тя се строполила върху огромния си корем. На разсъмване, Луиса показала на Ерминия моравия си корем, в които заглъхвало постепенно пулсирането на малкото сърце…Ерминия разцепила небето с вика си…не могла да спаси нито Луиса, нито детето…

След погребението на Луиса, Салвадор заминал за селвата….повече никога не го видели по тези места…разбрали само, че се бил оженил за една племенница на Луиса, бледо, мудно девойче, което търкало подовете при монахините в Света Тереза. Казват още, че никога повече не изпитал обич, дори към петте сина, които жена му родила, чак докато най-големият от тях…но това е вече друга история.

Даир починал точно една година след смъртта на Луиса и детето, не успял да се споразумее с Аллах за своята и на сина си Салвадор душа. Погребали го по католически, от ляво на нейния гроб, на три крачки от неродения Даир, с лице към родните земи, които приживе не успял да види отново. Ерминия, напълно изгубила зрението си, добила навика да седи в лилавия мрак, на прага на къщата и само когато паракасите свирели с гласа на Даир, вдигала невиждащ поглед и се усмихвала.

Та такива ми ти работи се случвали по тези географски ширини…