От мътното бяло небе валеше тих искрящ сняг, градът се събуждаше, в далечината се чу църковна камбана. Точно на върха на тежкият стоманен кръст бе седнало чернокосо създание на нощта, снежинките падаха и се топяха по раменете му или угасваха в косата му, празните му очи гледаха тълпата, бързаща за неделната литургия, сега те не го интересуваха. Трудно можеше да се каже, че нещо го интересуваше в този момент, няколко капки кръв полетяха към земята и се разбиха в куполът на църквата, оставяйки алена диря по вледененият покрив. Защо объркваше всичко по такъв начин? Знаеше, че тя нямаше да му прости, за това гледаше да стои далеч от нея, както и далеч от момчетата. За сега бе по-добре да не се навърта около тях, докато онези отрепки го търсеха.
Смразяващ северен вятър полъхна и се изви около старата църква, накара хората, бързащи към вратите да се загърнат в шаловете и палтата си, а вампирът - да се изправи и да се хвърли сякаш в поредният полет в търсене на нещо, което бе изгубил преди толкова години.
Напусна мястото, където тълпата вече оредяваше и пое към площада, а оттам - или към някоя кръчма, или към гората. Не беше изминал и двеста метра, когато чу свиреп рев и детски плач, обърна се и се затича, в глухата уличка огромен черен пес бе приклещил момиченце на не повече от пет-шест годинки, то плачеше и отстъпваше към стената.
Алекс се приведе, очите му пробляснаха в червено, от гърлото му се надигна свирепо ръмжене, засили се, хвана животното и го отхвърли настрани. Кучето се затъркаля и се блъсна в струпаните кофи за смет в началото на уличката, изскимтя и побягна по улицата.
- Кой си ти?
Детето вдигна очи.
- Да речем, че минавам случайно, днес имаш късмет.
Подаде й ръка и тя постави малките си пръсчета в дланта му. Носеше старо тъмночервено яке, кафяви ботушки и син клин, червена барета скриваше светлорусата й коса, бузите й бяха зачервени от студа, а очите - небесносини.
- Благодаря ти - каза детето, все още треперещо. - Мислех, че ще ме изяде.
- Защо си сама, къде са родителите ти? - попита Алекс и я поведе към края на площада, където имаше отворено малко кафене.
- Отидоха на църква, аз се заиграх в снега, тръгнали са без мен.
- Ще ги намерим по-късно, сега ще те черпя един горещ шоколад.
Седнаха в полу-празното заведение, тя свали ръкавиците си и обви с тънките си бели пръстчета горещата чаша.
- Аз съм Амелия, можеш да ми казваш Ами.
- Аз съм Алекс - усмихна се той.

- И ти ли отиваше на църква? - полюбопитства детето.
- Не точно. По скоро се връщах.
Амели отпи от чашата си и се загледа в него, Алекс усети как ръката й се плъзна през косата му за да открие лицето му. Инстинктивно тя му се доверяваше, а не трябваше.
- Защо си тъжен? - попита.
- Нараних едно момиче - реши да говори той.
- Ударил ли си я? - изведнъж тя се отдръпна назад. - Баща ми бие мама, много ме е страх.
- Не - поклати глава Алекс. - Казах й нещо, което я нарани, сега не мога да се върна при нея.
- Ако те обича ще ти прости.
Той се загледа в светлите й очи, защо ли в думите на това малко момиче имаше толкова истина? Тя не се замисляше как и какво да говори, още не се бе научила на лъжите и лицемерието, с които си служеха другите. Единственото, което го спираше да се върне беше, че осъзнаваше, че тя може би нямаше да му прости.
Тихата музика зад бара го накара да си спомни нещо, което до този момент бе подтискал в съзнанието си, неясни образи, поредният снежен ден, писъци и кръв.... Не искаше и с нея да се случи същото, а ако преследвачите му ги откриеха тя щеше да е поредната жертва.
- Църквата сигурно е свършила - каза Алекс. - Да отидем да намерим родителите ти.
Тръгнаха през снежнобелият площад, фонтанът на центъра бе замръзнал в прозрачни висулки, един черен гарван бе кацнал на върха.
- О, това е Мело.
Момиченцето се затича и огромната птица изграчи и кацна на ръката й.
- Отгледах го от бебе - вдигна очи тя. - После го пуснах на свобода, отлита, но всеки път се връща.
Амели извади от джоба си част от сандвич и птицата веднага го изкълва.
- Красив е - каза Алекс. - И аз имах гарван.
Протегна ръка и го погали, черните очи на птицата го огледаха, явно реши, че негов събрат не би го наранил.
- Какво стана с него? - попита момичето.
- Отлетя - само каза Алекс. Не искаше да я натоварва с миналото си. - Това не са ли родителите ти?
Висока русокоса жена хванала под ръка мъж с изпито и бледо лице прекосяваше площада вървейки към тях. Придружаваше ги по-голямо от Амели момиче, също русо и синеоко.
- Амели? Уплашихме се, къде беше? - приближи жената.
- Нападна ме едно куче, Алекс ме спаси.
- Боже мой, добре ли си? - уплаши се майка й.
- Добре съм, а и Мело се върна.
- Благодаря ви - жената стисна ръката на Алекс. - Тя все се губи, казах й да не се отделя...
Алекс се усмихна, после срещна погледът на мъжа, който гледаше неодобрително. Усети, че Амели щеше да пострада заради неподчинението си.
- Няма нищо, тя е прекрасно момиче - каза Алекс. Амели му помаха за довиждане, отнасяйки гарванът си.
- Благодаря, че си се грижил за малката, момче - каза мъжът, който беше изостанал, и извади от сивото си сако банкнота от петдесет долара. - Приеми го като благодарност, а аз ще се погрижа дъщеря ми да се държи подобаващо от тук нататък.
- Не ги искам - поклати глава Алекс.
- Какво искаш тогава?
Очите му присветнаха, хвана мъжът за врата, вдигна го във въздуха и го залепи за отсрещната стена.
- Искам да си сигурен, че ако пак посегнеш на някоя от жените ще ти е за последно! - зъбите му се оголиха и той изръмжа. - Чувстваш ли се повече мъж?
Пусна го на земята и го проследи с поглед как се отдалечи почти тичайки.
   Стъмни се, Алекс отвори прозорецът и скочи. Приземи се по- тежко отколкото очакваше, изправи се и хукна в нощта, никъде не се чуваше пулс, не се виждаше жив човек. Алекс пое по улицата и прибра ръцете си в джобовете, причерняваше му, луната допълнително изостряшe инстинктите му, сякаш отдалече чу детски плач, скърцане на врата, в съседната стая хлипаше жена.
- Недей, татко, съжалявам...
- Млъкни, Сара, достатъчно, върви си в стаята, аз ще си поговоря със сестра ти.
Вратата се затвори, стъпките по стълбите заглъхнаха. Русокосо момиченце се бе свило на пода до стената, стиснало мечето си, сянката на мъжът падна върху него, ръката му плъзна по токата на коланът му и той приближи.
- Беше много непослушно момиче, Амелия, татко е много недоволен.
Прозорецът излезе от рамката си и из цялата стая се посипаха стъкла, сякаш стенобойна машина се бе врязала във вторият етаж на къщата. На разбитият перваз кацна чернокоса фигура със светещи червени очи. Мъжът отстъпи, момиченцето започна да пищи и прегърна мечето си.
- Какво си ти, за Бога... - извика мъжът и потърси бравата на вратата.
- Аз съм чудовището от приказките, ловецът, който идва за големият лош вълк, ядящ малки момиченца.
Хвърли се напред със страховит рев и намери гърлото на мъжът, свито в официална сива вратовръзка. По бялата яка се стече кръв, викът му утихна в слабо гъргорене, тялото падна на полираните дъски. Алекс се обърна към детето, свило се в ъгъла и треперещо.
- Не се страхувай - каза. - Аз съм.
Хвана я и я изправи.
- Алекс... Какво му направи, той...
- Той те нараняваше, всяка нощ, нали така?
От големите й сини очи започнаха да се стичат сълзи, Амелия облегна глава на рамото му и сякаш остави целият страх да се излее. По стълбите вече се чуваха стъпки.
- Сега - той я остави в леглото й - ще заспиш, няма да се страхуваш повече, нито ще помниш какво се е случило.
Погледът й се премрежи, той плъзна студена ръка по рамото й и я зави.
- Ще знаеш само, че чудовищата биват наказвани.
Обърна се, засили се и скочи от разбитият прозорец.
- От по-големи чудовища.