StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,572
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,685
   Точки: 2,639,094
   Съобщения: 138,006
   Лексикони: 4,483
   Снимки: 10,761

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Чудо - четвърта и пета част

             Годините се изнизаха и нищо ново не се случи под това слънце. Никой не ме потърси, за да ми покаже знака на звездата, нито аз я видях у някого. Не се случи нищо интересно или аз не съм забелязала. Сменяха се правителства, партии, хората бягаха по чужди държави да търсят насъщния си, но никой не обърна внимание нито на науката, нито на образованието. Аз чаках търпеливо. От време на време се превръщах в гарван и летях до онова място между четирите планини. Търсех нещо или някого и аз не разбирах, а може би го правех по навик. После се връщах, изморена и тъжна. Животът ми изтичаше и преди да си отида от този свят, помолих приятелите си да ме погребат с оня пентаграм на тънка кожена връвчица… Не знаех къде отивам.
            След това се родих отново, но живях само няколко месеца. Явно нещо се беше объркало  или просто така бях програмирана, никой не ми казваше, но около мен хората шушукаха, че съм имала гарванска опашка и зачатъци на крила. Тогава ми идеше да изкрещя от радост, че проклятието вече е изчезнало, но кой ти разбира от бебешки смях и бръщолевене, та да ми обърне внимание?  Хората не познаваха и телепатията... Така си отидох, без нищо...
            Дойде и поредното ми прераждане. Появих се в малко село, но с белег на гърдите, представляваш пентаграм.  Децата ми се смееха и ме сочеха с пръст. Дори ми измислиха прякор ”Белязаната”.  Когато пораснах се преместих в един голям град, прикривах белега с козметични средства и се заех с науката, която ме влечеше.
            Бях на тридесет и пет години и вече професор, когато от Института по химия и биология, където работех, ме изпратиха на двудневен симпозиум. Темата беше много интересна – “Влияние на времето върху човешкия организъм” и даваше големи възможности за израстване.  Всичко течеше по график. Имах доклад и чаках с нетърпение реда си. Като свърших, помолих  за въпроси и мнения. От първия ред на залата се надигна строен, около четиридесетгодишен мъж и се представи, но аз така и не запомних името му. Трепнах първо от погледа му. Очите му бяха някак чисти, светли и с невероятен блясък. Нещо ме привличаше, но нямах представа какво. Трепнах още веднъж при думите му:
            - Извинете, какво мислите за влиянието на времето при телепортиране?
            Всички зашумяха в голямата зала. Досега никой не беше се занимавал с това. Да не кажа, че темата беше табу. Телепортирането се срещаше само във фантастичните филми и романи. Бях длъжна да опитам, поех въздух и започнах:
            - Имате предвид времето не като топло и студено, нали? Всъщност и то би оказало някакво влияние, защото при рязката температура, би се получило внезапно замръзване на организма и той да се натроши на парчета. Ако се оцелее от студа, при пътуването към горещите планети, тялото може да се разтопи…
            Всички ме гледаха с широко отворени очи. Имах чувството, че ме смятат за луда. Не се смутих, а продължих, сякаш бях вряла и кипяла в това, което говорех. Дори аз не знаех какво точно казвам:
            - Ако говорим за времето като измерение и адаптирането през вековете, то има опасност от стареене на организма при връщане в миналото или от подмладяване на клетките при пътуване в бъдещето. При построяване на машина за времето или гривни за телепортиране, трябва да се има предвид скоростта на пътуване, гравитацията на планети... Друг е въпросът при междугалактическото преминаване. Космосът все още се изследва и преминаването през тунелите на отделните слънчеви системи може също да окаже влияние и то да е фатално. Необходими са температурите на планетите, звездните гравитации, както и откриването на сплав, устойчива на всички атмосферни влияния, за да не се получи взрив при триенето или допира с непознати материи… Не забравяйте и това, че Вселената може да се окаже затворен многостен, а извън него не се знае какво може да е…
            Чуха се единични ръкопляскания, но повечето делегати станаха  и напуснаха залата. Това беше непонятно, а аз се чудех  откъде го знам. Имах още един ден и ако се наложи да отговарям за думите си, бях сигурна, че ще се защитя достойно…
            Вечерта беше тиха и дълга. Скучаех и реших да сляза до бара на хотела, в който бях отседнала. Надявах се да обменя опит с колеги. Нещо сякаш ме теглеше натам  като магнит и ме буташе едновременно. Осветлението беше някак си дискретно, а обстановката предразполагаща към авантюри. Ама, че съм и аз! Какви ги мисля? Нямах никаква връзка, вниманието ми беше все в книгите, но сега? Защо? Защо го правех? Седнах на свободното място отпред на високо столче и си поръчах безалкохолна мента с лед и лимон.
            - Добър вечер, госпожице! Чаках ви с нетърпение.
            Гласът беше плътен, топъл и до болка познат. Извърнах се и потънах в очите му. Беше оня мъж  с въпроса за телепортирането.
            - Случайно или нарочно?
            Не обичах такива свалки, но се изненадах.
            - По необходимост. Мнението ви ме заинтригува. Правя някакви проучвания и не стигам доникъде.
            .- Журналист ли сте? За кое научно-популярно списание  пишете? – задавах аз въпросите си, но той мълчеше.
            Огледах го добре. На врата му висеше тънка кожена връвчица, а на нея…
            - Извинете, откъде имате този медальон? – попитах и се разтреперих цялата. После не помня… Пустият ми навик от рождения да припадам, когато се вълнувам! Така и не го преодолях…


Пета част - финал

            Когато отворих очи, бях в непознато легло. До мен на колене стоеше мъжът и целуваше ръцете ми.
            - О, мила моя! Събуди ли се? Толкова те търсех!... Толкова те исках в живота си!
            Не разбирах. Откога минахме на “ти”?
            - Всичко е наред. Припадна. Когато те понесох на ръце, видях белега и едва не те изпуснах. Краката ми омекнаха, а ръцете омаляха… Така се радвам, че си тук! Знаех си, знаех си…
            Сънувах ли ? Какво искаше той от мен? Какво знае? Какво за белега?...
            - Ех, гарванече! – обади се той – Нали ти казах, че ще те открия по пентаграмата? Спомни си, моля те! Аз съм антикварят. Бях и монаха с бели дрехи и звезда, а преди това командир на кораб, с който долетяхме от далечния Космос... Ти беше моя жена.
            Нещо се замъгли пред погледа ми и аз започнах да връщам паметта си. Миналото беше като на лента пред мен и този мъж присъстваше по един или друг начин във всеки мой живот. Познавах го по дълбоките като езера очи и бляскавия поглед. Винаги потъвах в тях и... припадах.
            - О! – успях да кажа и се усмихнах.
            Той ме гушна и започна да ме целува от пръстите на  ръцете до ушите, а нежността му ме опияняваше. Една тръпка, а после и топла вълна преминаха по цялото ми тяло. Кожата ми настръхна и се отпуснах в ръцете му, които не спираха да ме галят и жадно да разсъбличат. Ласките му се насочиха към пръстите на краката и бавно продължиха нагоре, а аз отстъпвах с всяка секунда. Моята заветна крепост не можа да устои пред страстта и тая вековна обич. Исках този мъж с цялото си съзнание и душа, с всяка  частица от тялото си… Стенех, извивах се и се гърчех от всичко, което правеше с мен и молех за още. Не! Не издържах вече, не можех повече… Просто се предадох. Разтворих се и се сляхме в едно,  отдавайки  цялата си същност един на друг… Беше красиво, опияняващо, диво, страстно, побъркващо, силно, незабравимо, неповторимо!... Шепнехме само: ”Обичам те!”- „Обичам те!” и потъвахме някъде дълбоко, дълбоко, и се издигахме някъде високо, високо. Бяхме родени един за друг. Боже, на кое небе бяхме?...
            А после?... После, отпуснати един до друг, той каза:
            - Миличка, с твоя помощ ще решим въпроса. Имаме заветните координати, знаем сеченията и центъра. Остава ни да изберем само начина на телепортиране. Нужни са ми още малко изчисления и съм готов. Ти ще ми помогнеш с биологичните и химичните процеси. За предпочитане е уред, който да предпази телата ни от атмосферното влияние. Заедно ще се справим, нали?… И ще се бъде направо чудо, като се върнем у нас...
            - Чакай, чакай! – простичко отвърнах аз – Какво по-голямо чудо от това, че след толкова векове сме отново заедно? Представи си, че се върнем на нашата далечна планета, ако още я има... Минало е толкова време... Кой ще ни помни? Не сме сигурни в нищо. Ще бъдем ли герои или ще ни смятат за луди?... Може да е имало и други експедиции след нас и то успешни... Какво ще правим всъщност там? Та ние сме се откъснали от развитието си, а те сигурно са хиляди пъти над нас... Моля те, скъпи, нека останем тук! Това е нашето място. Ще предадем знанията си на земляните, защото сме  вече част от тях и заедно градихме историята си... Ще градим и бъдещето... Сигурна съм, че когато постигнем тук съвършенството си, душите ни сами ще отлетят там, където са корените ни... Моля те!
             И той ме послуша. Сега двамата работим по един общ проект – създаване на нашето собствено поколение, което да продължи рода ни...


Рая Вид, 11. 11. 2013


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2013-11-13
прочитания: 307
точки: 25 (виж далите точки)
коментари: 17 (виж коментарите)
препоръчано от: 16 (виж препоръчалите)

Вход