StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,236
   Потребители: 12,319
   Автори: 3,977
   Коментари: 304,861
   Точки: 2,631,278
   Съобщения: 126,042
   Лексикони: 4,471
   Снимки: 10,747

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Човек и добре да живее, накрая може да се влюби

Обичам да наблюдавам хората. И да ги изучавам. Това не е някакво болно любопитство. Художник съм. Обичам да рисувам живи модели. Все по-трудно е, но не невъзможно. Понякога излизам със скицник и молив да рисувам в парка, друг път само да наблюдавам. Сякаш когато рисувам, хората  приемат погледа ми по-лесно. Има и някои постоянни посетители в парка, които са свикнали с мен и дори се поздравяваме. Понякога, дори надничат да видят какво съм нарисувала. Обичам това място заради многото рози, езерото и лебедите в него.

Харесвам слънчевите, усмихнати хора. И непрекъснато се опитвам тях да рисувам,  макар че усмивка се рисува значително по-трудно от тъга. Слънчевите хора, които се радват на живота, слънцето, децата, дърветата. И това няма нищо общо с това дали са заможни, дали имат дом, дали имат добра работа. Това е умението да се радваш на всеки един ден, в който животът ти се усмихва.

Събота е. Аз отново съм със скицника в парка. Тук са и част от моите „познати“. Една мама с дъщеричката си. Никога няма татко с тях.  Не знам дали е много ангажиран или няма такъв. Но все ми се струва, че таткото го няма, защото в очите на мамата винаги има тъга. Понякога има с тях дядо. И днес е тук. Той пък винаги разсмива, не само детето , а други посетители.  Разказва вицове. Чудя се, как ги помни.  Мъж и жена, възрастна двойка. Често са тук и те. Едвам вървят, но  се разхождат тук прикрепяйки един друг. И влюбените – момче и момиче. По-често са тук през работни дни, може би учат наблизо. Другите  днес са „непознати“ за мен и ще се възползвам вероятно на тях да направя някоя скица. Разглеждам ги , не твърде втренчено, драскайки по скицника си за да не правя „лошо впечатление“. Но някак не са характерни, нито като лица, нито като стойка и движение. Направих няколко бързи общи скици и продължих да ги наблюдавам рисувайки си нещо.  Може би аз не съм форма днес. Заглеждам се в момиченцето, което от нещо се е разплакало. Майка му го гушка да го успокои, говори му, гали го. Заприличва ми на малко котенце.  И както съм почнала да го рисувам, решавам, че половината личице ще нарисувам, като котешка муцунка. Не че е  оригинално , но  вътрешно нещо ме кара да го направя. Съсредоточавам се в рисунката и забравям за всичко наоколо. Почти съм към края, когато един  глас малко ме стряска:

- Здравей, мога ли да седна до теб?

Вдигам глава. До мен стои усмихнат Дядото не детенцето. Усмихвам се  и аз. И отговарям:

- Заповядай – без официалното „Вие“, защото не за пръв път ме заговаря. Макар че не прекъснато снова между „ти“ и „Вие“ заради разликата във възрастта, когато разговаряме.

- Кой е жертвата днес? – и наднича в рисунката ми – Ооо, май е моето момиче?

- Така е – отговарям – днес нещо или не съм във форма или някак не усещам хората тук. Не можах нищо свястно да нарисувам.

- Ама гледам моето момиче днес си го изтипосала, като коте?

- Така е! Заприлича ми на котенце. Когато се гушкаше в майка си. Котенце, чието съзнание сякаш цялото крещеше "Гушкай ме докато плача, гушкай ме и се радвай с мен, докато се смея" .

- Яяяя, и какво друго ти говори моето момиче, като го гледаш? Сега вече не плаче и не се гушка.

- Сега ли? – поглеждам в посока на детето. То е на пясъчника с другите деца. И сякаш там буквално свети. Оглеждам го още известно време за да намеря думите, които според мен го описват. Детето за разлика от другите деца на тази възраст,  сякаш има много по – мека, грациозна и котешка походка. Но не е, като женско преиграване. Тя е още дете. Просто естествено и непринудено сякаш кокетничи и излъчва някакво превъзходство.  Споделям това с дядо ѝ. Той се смее непринудено и ми отговаря:

- Я, как нацели нашето котенце! Ама не е котенце, а е Лъвица. Е, още е малко лъвче, но… Ще стане прекрасна Царица.

Поглеждам го с интерес, а той с гордост наблюдава внучката си.

-      Зодия лъв ли е малката?

-      Да, отговаря. Лъвче. А ти как я „надуши“? От астрология ли се интересуваш?

- Не - отговарям – Даже и хороскопи не чета. Хората не са разделени на дванадесет типа според датата на раждането.  Струва ми се, че това са глупости.

- Не са, вярно е!  Но не се и глупости. Объркани са!  Освен зодиите влияят и … - и започва да ми говори за асцендент, десцендент,  слънце, луна, архитипове, Венера, Марс, други планети  и все неща, от които нищо не разбирам.

- А Вие?

- На мен ми е интересно –  и допълва – И ми е интересна една, жена, която се интересува и доста разбира от тези неща.

Усмихвам се и го поглеждам.  Усмихва се и той. Някак замечтано.

- Не е идвала тук с вас?

- Още не е. Но все някога ще дойде.  – отвръща ми някак загадъчно. И сменя темата – а я кажи, как би нарисувала другото ми момиче? Майка ѝ ?

- Ами, не знам.

- Е, хайде де, помисли? Не е изпит! Просто си говорим.

Оглеждам жената, но се опитвам да си я спомня и в минало време. Какво друго ми е направило впечатление, освен че са и тъжни очите?  Винаги ниски обувки, почти винаги облечена в светли пастелни тонове, въпреки, че е с малко дете и вероятността да се изцапат дрехите е огромна. Както се държи с детето ми изглежда спокойна, нежна и строга едновременно, търпелива и стабилна.

-      Не бих я сравнила с животно – отговарям – Не знам защо или не се сещам в момента. Бих си я нарисувала като красива жена, каквато всъщност е. И споделям това, какви впечатления имам за нея.

Смее ми се.

- Страхливка. Но пък се справи много добре. Дева е щерката. Само да я видиш, спокойната и търпелива жена обаче у дома – клати глава и се смее.

След този ден, често се случваше да сяда при мен и да обсъждаме хората по този си наш начин. Говорихме и за много други неща. За бившата му съпруга. За това, как е загубил нея и битката с алкохолната и зависимост. Подпитваше и за моя „любовен“ или по-скоро „партньорен живот“. Тема, която аз се опитвах непрекъснато да отбягвам. Точно в момента бях сама. Сама, с една любов, която си беше отишла от мен и ми беше взела всичко. Всичко освен рисуването и спомените. А точно от спомените боли… Бях допуснала някого  до себе си толкова близко,  открита напълно, споделяйки с него всяко едно чувство - радост, тъга, любов, гняв, разочарование.  И бях повярвала.  Може би… Не знам… Вероятно е трудно да се живее с такъв човек, като мен.  Вероятно вярата ми, че може с някой да си напълно откровен и да се обичате е погрешна. Има други хора.  Има хора, които цял живот си мълчат. Преглъщат сухо емоциите си. Не казват никога кое ги притеснява, дразни, ядосва. Не повдигат тон, а вътрешно кипят. Усмихват се, дори когато страдат. Не осъждат. Оставят се да ги мачкат. Остават добри, напук на лошотията в този свят. И тези хора, сякаш са някакви светци.   А на  мен ми е мъчно, че си го причиняват и че  смятат, че е правилно. Смирение? Толкова ли е добро то?  Няма ли „злото“ да е по-силно , ако  доброто е  "твърде добро", за да му се опълчи? Едва ли някога ще стана така смирена, но в момента се бях прибрала в черупката си смятах, че никога повече няма да изляза от нея. По-безопасно е. Излизането ми от черупката  беше заради  човека, когото обичах. По-вярно би било да кажа – обичам, въпреки, че не е до мен. Останахме „приятели“. Понякога се чуваме. Обикновено завършва разговора с 

- Ще се чуем някой ден.

- А на мен ми идва да му кресна.

- „Някой ден“ не е ден от седмицата!

Но си мълча. Това, че го обичам, не е негов проблем. Мой си е. Това, че ми се  иска да стана  силна, независима, да не ми пука за никой мъж, да не пускам повече никого в сърцето си, също си е мой проблем. Но се старая. Силно се старая да се променя.

Лошото е, че понякога цялото желание и активни действия в дадена насока не могат да ме променят.   Защото в очите на другите все още съм си  същата. Аз съм си част от някакво общество, а не самотно движеща се  в пространството частица. Идентичността ми   е обвързана със света, с града, с обществото, със семейството. Каквато и да съм сега или да се мисля, за бившия съм такава, каквато ме е видял тогава. За  бившите си съученици, аз все още си „ревлата“. Ревлата, която плачеше, когато някой и се подиграе за смешната шапка, която майка ѝ държеше да носи, за това, че не ме пускаха на екскурзия в събота и неделя, за това, че баба ми ме прибираше от училище, докато другите си ходеха по-двойки и тройки в една посока сами.  Може да съм вече успяла жена,  художник,  да ме уважават в работата, но в техните очи си все още онази ревла.  За бившия съм натоварващата с емоциите си жена. За компанията съм - „бившата на…“ И може би ми се иска да се срещам с тези хора, защото всеки от тях има някакво място в сърцето ми, но след всяка среща се отказвам. Защото там се чувствам малка, дребна  и незначителна.   А всички бивши партньори,  ще ме запомнят, както искат да ме запомнят, за да може споменът за мен,  да им създава най-малко проблеми. Ще си спомнят всичко лошо, ако искат да не си мислят за това, че понякога им липсвам, ще запомнят всичко добро, ако искат да излязат много свестни пред другите, и ще запомнят и двете ми страни, ако  се опитат да останат обективни. Учителката ми по рисуване ще ме смята за талант, а тази по математика, че съм  почти единственото съвестно и прилежно дете от този клас, а тази по физика, като мрънкало опитващо се да се прави на „големия борец за правда и свобода“  ученик.  И аз нямаш контрол върху това, което хората искат да видят у мен. И ако искам да ме приемат по друг начин, трябва да намеря нови хора, защото старите винаги ще ме връщат назад в миналото, защото те кореспондират най-често с първото  впечатление. Запечатали са една моя форма и я повтарят като зациклила грамофонна плоча, отказвайки да видят всичко друго, което вече съм развила у себе си.

А  пък ние, хората, се опитваме да нямаме много такива негативни емоции, просто защото трудно се понасят. И не знаем как да ги изразим, как да реагираме, без да се самосъжаляваме и без да обвиняваме.  А аз  просто искам да попитам тези, които са ме наранили  – „Защо ми го причини?“  Но никой не ми отговаря.  Знам, че аз самата  съм позволила това да се случи, знам и все пак…  Остава въпросът: “След като знаеше, че ще ме заболи, защо ми го причини?“

Станаха интересни скици на зодии. Този човек, някак ме вдъхнови  да поработя в тази посока. Почнах освен „по усет“ малко и да чета по тези теми. Не за друго, а защото с вдъхновението почнах освен скиците, да рисувам и някоя друга картина. Реших това да е темата на следващата ми изложба.

(следва продължение)


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-01-27
прочитания: 120
точки: 16 (виж далите точки)
коментари: 8 (виж коментарите)
препоръчано от: 8 (виж препоръчалите)

Вход