StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,703
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 306,077
   Точки: 2,627,173
   Съобщения: 142,435
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,757

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Човек и добре да живее, накрая може да се влюби (2)

Помолих някои от старите познайници в парка да ми позират. Използвах лицата им, създадох своите картини. Подарих им скиците. Поканих ги на откриването на изложбата. Беше време, в което те сякаш заеха мястото на „бившите“ ми, на „компанията“. Бяха станали мои приятели и семейство. Харесваха ме.  Аз тях също.

Работейки усилено за изложбата, четейки астрология и каква ли не друга литература, която можеше да ми е полезна  за да се потопя в темата, не само на платното ми , в мен бушуваха всички стихии. Открих, че Водата ( стихията на чувствата), така или иначе си е непрекъснато в мен. Когато ме залее онова усещане, сякаш някой ме е метнал по средата на морето, се опитвах да се възползвам от всички останали , за да „изплувам“. Използвах огъня, трескаво плувайки в посока земя, давайки си зор да напредвам по-бързо с картините. В моменти,  в които се чувствах безсилна и жалка да се справя, се опитвах да се присмея на положението и да избягам от идеята, че може и да потъна отново. И впрягах въздуха на работа. Понеже четох „какво ли не“, което може да ми бъде полезно,  започнах да си повтарям някакви „утвърждения“, прочетени в статиите за личностно и духовно израстване. Да  си пускам някой релаксиращ клип  за почивка, да ме успокоява. И сядам да дишам. И дишам. Дишам дълбоко. Друг път отивам в парка да търся компания, за да си говоря с хората, които са наясно с работата ми. Не само за рисуване. Да говорим за каквото и да е било, докато търся решение за поредната картина. Решение. И успокоение. Повтарям си утвърждения , мозъкът ми се пръска по шевовете... И точно съм решила, че съм „прибрала“ водата на сигурно място и изведнъж се оказва, че емоциите отново напират в мен… И тогава, един ден, си зададох въпроса – „ А защо ме е страх от водата?“ Та тя е най-голямата ми слабост и в същото време най-голямата ми сила. Не са слабост чувствата ми. Слабост е нуждата ми да се отърва  от тях. Кой е казал, че е  "хубаво и правилно" да не ти пука ? Всъщност на мен мястото ми е на дъното на океана, давеща се в собствените си емоции. Без да мога нищо да направя. Без да търся решение, без да се опитвам да изплувам. С мир да приема случващото се и моята пълна липса на контрол. Не с радост, не със сила, не с очакване за нещо по-добро, което ще дойде, защото си бил толкова смел, добър и „правилен“.  С мир. С разбиране. И да си поплача. Защо винаги ни учат да не плачем. Или че не си струва да се плаче , или че не бива да показваме слабост, или за да не ни нарекат „ревли“. Нима не е правилно човек да плаче и чувства? Толкова сме се разграничили от водата в нас, че когато някой плаче го питаме : „Какво мога да направя за теб?“. Нищо. Да ме прегърнеш, а ако можеш и да поплачеш с мен. Да, аз съм ревла, но вече не искам да се променям!

Открих докато работих, че макар в мен Водата да е най-силната стихия, в мен има от всичко. И че мога да се радвам на живота, и да се ядосвам мога, и да уча, да се свързвам с хора, да се развивам, да работя и да… И да! Понякога да бъда и меланхолична. Кой казва, че нещо от нас е грешно и ненужно?

Нарисувах картините с много любов.  Поканих моя Вдъхновител на чай в ателието. Искаше ми се пръв да ги види, а и имах желанието… Не, грешка!  Не желанието, имах нуждата да му се отблагодаря, като му подаря една от картините. Исках той да си я избере. Дали ще бъде внучката-лъвче, мама-дева или някоя друга. Исках изборът да бъде негов.

Дойде в уречения час. Разгледа, похвали. Пихме чай. Споделих, с него решението си и го помолих, да я избере още сега, за да мога да обява, че не се продава.

- Оооо, много мил жест от твоя страна – ми отговори. – Жест, който приемам с удоволствие и благодарност. Но няма аз да избера картината. Ти ще я избереш. Ще ми подариш картината, на която си нарисувала моята бъдеща съпруга.

- ??? - Изпаднах в недоумение

- Е, нали сме говорили, че има една жена, която много ми харесва. Тази, която интересува и от астрология. Познаваме се от години. Аз разведен и тя сама. Събрахме се. За сега живеем заедно, но смятам да и предложа и брак.

- Това е чудесна новина, - отговорих - но аз не я познавам. Как бих могла да избера картината, която да е подходяща за нея?

- Със сърцето си, момиче. Тя ще дойде с мен на откриването на изложбата ти.

И така. Настъпи дългоочаквания ден. Едновременно въодушевена, притеснена, несигурна. Готова да плача и да се смея едновременно. Дванадесет картини. Дванадесет образа любими за мен. Във всяка една от тях - мои познати, близки. Във всяка от тях частица от мен. В едната от тях – самата аз. Дванадесет мои рожби готови за своята публика. Постепенно се появи и публиката. На по чаша вино говоря с разни хора, а погледа ми все се лута и търси един човек. Човекът, на който дължа вдъхновението си. С радост установявам, че моята лична докторка от детските години е тук. Прекрасна жена. Винаги съм я харесвала. С удоволствие бих я поканила и самата аз,  но бях загубила връзка с нея. Жена, която винаги е будила респект у мен. Едновременно блага и твърда, поемаща отговорност, но и рискове. Човек с ботата култура, остър ум, чувство за хумор. Лекар при който влизаш в кабинета, не като при „служебно лице“, а като при добър семеен приятел. Разменяме „здравей/здрасти“ , прегръща ме. Пожелава ми успех. И тъкмо да ѝ кажа, че се радвам да я видя и да я питам кой я е поканил, чувам зад мен:

- Виждам, че вече сте се запознали – и една ръка ме прегръща. – ясно кой е.  Моят Вдъхновител.

- Всъщност ние се познаваме отдавна. Мисля, че тази жена ме познава от раждането ми, както и аз нея – му отговарям, а докторката се смее и ми приглася:

- Така е. Знам я от мъничка. Много боледуваха със сестра ѝ, но това вече е минало. Я виж каква красива жена е станала. Ти не ми каза, че се срещаш с такава красива художничка. Каза ми само, че е много талантлива. – изговаря всичко това с доста забележимо кокетство.

Възрастния мъж я прегръща и целува, смеейки се:

-Хайде стига си ревнувала.

Разменяме някоя друга реплика и спомен. Каня ги на вечеря след данданията тук. Докторката поглежда към кавалера си питащо:

- Какво ще кажеш? Да изчакаме?

Той кимва утвърдително и се разделяме. Има и други гости. Картините май се харесват. Или поне от куртоазия, хората ме поздравяват и хвалят. Поглеждам честичко към моите „най-скъпи гости“ - Вдъхновителят и неговата Дама. И колкото повече гледам, виждам, че тази уверена жена, която познавам я няма. На нейно място виждам жена, която е влюбена. Която гледа с възхищение събеседника си. Изчезнал е сякаш и острия ѝ език, който помня. Сякаш виждам съвсем друг човек. Та аз я познавам от години! Освен като личен лекар, като дете, беше и съседка. Живееше в съседния блок. Съпругът ѝ почина млад.  Сама отгледа децата си. Справяше с всичко. Винаги намираща точните думи, с доза ирония, хумор, критика или самокритика.  Сякаш беше желязна. Умна, справяща се. Човек будещ, респект, уважение, възхищение.  А сега?  Въпреки високия ѝ ръст, виждам една крехка женица? Жена търсеща одобрение в човека до нея, с питащ поглед…

И тогава разбрах. Другото е било броня, черупка. Това което трябва да ни спаси от външния свят. Което ни помага да оцелеем. Хубава, красива, лъскава, но  черупка. А сега я е свалила. Оставила се е да бъде ранима и чувстваща… Сякаш гледах себе си отстрани… Избрах картината! Рак, разбира се. И водната стихия в нея. Помолих веднага да сложат табелка, че е продадена. Нямах търпение да споделя избора си.

Направих го още в галерията. Викнах го за да му я покажа, да споделя. Казах какво чувствах, включително и това, че тази прекрасна жена, го гледа така, сякаш той  е най-прекрасното нещо на в живота  ѝ.

- Този път не позна, дете. – ми отговори - Дамата ми не е зодия рак. Но картината е прекрасна. И как няма да е , когато ти е най-близко и си рисувала себе си. И ти благодарим много за прекрасния дар.

- Този път бъркаш ти, Дядо-многознайко. Не съм зодия рак – факт, но асцендентът ми е рак – репликира го докторката, която очевидно беше чула разговора ни. И допълни – Не се притеснявай, той ми е разказвал за вашите разговори и за теб. Просто не знаех, че това си ти. Картината е чудесна – благодаря ти. А морето е втората моя любов.

- Ние сега ще тръгваме, но ще се видим на вечеря, както се разбрахме – прекъсна я Дядо - многознайко.

Прегърна ме и ми прошепна:

- Човек и добре да живее, накрая може  да се влюби – и ми смигна.

Още една топла прегръдка получих. И  още нещо прошепнато на ушенце:

- Един ден някой ще те погледне така, сякаш си най-прекрасното същество на този свят. И ще бъдеш. За него.

И знаете ли? Аз ѝ повярвах и чакам…


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-01-30
прочитания: 115
точки: 13 (виж далите точки)
коментари: 6 (виж коментарите)
препоръчано от: 8 (виж препоръчалите)

Вход