StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 161,689
   Потребители: 12,331
   Автори: 3,987
   Коментари: 305,985
   Точки: 2,626,833
   Съобщения: 143,457
   Лексикони: 4,478
   Снимки: 10,755

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Червива ябълка

     Не знаех какво да очаквам, когато бутнах вратата и тя се отвори пред мен. Още отдалеч усетих някакво напрежение у момчетата, беше осезаемо, витаеше във въздуха около тях.

Приближих се, Тони, Уил и Чаз бяха застанали до дивана, и тримата вперили поглед в Майк. Когато дойдох достатъчно близо можех да видя Майкъл, седнал в същото положение, трябваше да застана пред него за да видя как той вдигна поглед и ме откри веднага.

Можех да видя избистреният му ясен поглед, адекватната реакция. Най- сетне от седмици насам той се усмихна.

- Виждаш ли? – попитах го направо, сякаш това, което беше пред очите ми не бе очевидно.

Той закима и се изправи, по навик посягайки да се хване за облегалката без нужда. Мигаше често, сякаш за да се увери, че следващият път, когато отвори очи зрението му щеше да си е там.

     Нямаше нужда да прониквам в главата му или да питам повторно за да видя ентусиазма му, изумлението, никога не го бях виждал толкова щастлив. Малко по малко вдигна отново очи към мен, беше зает да оглежда обстановката, знаех, че се въздържаше да ме прегърне, да извика, да изрази по някакъв начин чувствата си, той винаги спазваше благоприличие, за него това бе въпрос на чест.

Но другите нямаха този проблем, Чаз и Тони се запрегръщаха един друг, Уил хвана чашата от минибара и я запрати към земята с победоносен рев, аз просто стоях там и ги гледах.

- Благодаря ти – най- сетне проговори Майкъл, лицето му беше неузнаваемо. Както когато човек стане свидетел на чудо, когато последният шанс да се спаси е дал резултат, след като той е преминал през ада. – Подейства.

Знаех, че не искаше да уточни. Възможно бе магията на вещицата да беше върнала зрението му, но дълбоко в себе си той се надяваше на друго, надяваше се вярата му да не го бе предала, както той я беше предал в последно време.

Аз? Също не исках да коментирам, вече не знаех кое от двете бе.

- Ще празнуваме! – крещеше Тони и тичаше в кръг махайки с ръце. – Уил, донеси пиенето! – провикна се.

- Предполагам сега някой трябва да каже на медиите, че групата продължава – реших най- накрая да разчупя мълчанието помежду ни.

- Не – поклати глава Майк. – Остави го за утре.

- Няма да ни юрнеш на работа? – Честър се облегна на рамото му, гледайки го въпросително. – Алекс, какво точно имаше в тая отвара?

- Медиите и феновете ще почакат – каза Майкъл и видът му доби онази увереност, която толкова добре познавах. – Семейството е на първо място.


     Няколко месеца по- късно стартирахме турне, нарекохме го „Прераждане”. Започнахме работа по изцяло нов албум и много от музиката написа лично Майк. Все още се проверяваше сутрин когато станеше и се оглеждаше в огледалото, но вече не носеше очилата си.

     Честър се върна като наш китарист, но това доведе до срив в личния му живот. Жена му не искаше той да отсъства от къщи за дълго време, настояваше да се грижи за семейството си, да й обръща повече внимание. Той пък от малък бе мечтал за свири в рок банда и беше се пробвал на  много места, преди Майк да го покани в B.L.O.O.D. По собствените му думи, тук бе открил истинското си място и бе изживял мечтата си.

     Чаз беше твърде свободолюбив за да остане вкъщи, да дундурка бебето и да работи на смени в офис, жена му пък бе твърде безкомпромисна и взискателна по този въпрос, двамата не издържаха дълго.

- Какво да правя с нея? – седяхме зад къщата, следобедното жарко слънце огряваше тревата между дърветата, правейки косата му от пясъчно руса – златиста. – Разбрахме се когато малката се роди да прекъсна, тя също направи компромиси, премести се, купихме жилище... Чувствам се като затворник, мислех, че ще откача! А после и този проблем се яви – махна с ръка той.
Някаква птица пееше в клоните на смърча, вляво дърветата се разреждаха. Аз мълчах.

- Поговори с нея – предложи Тони, пишейки по палките си с маркер.

- Говорих – рече той отчаяно и извади цигарите си. – Каза ми да избирам, нея или групата.

- Извинявай, ама жена ти е кучка. Как може да ти поставя условие да избираш? Сякаш нищо, преживяно до сега няма значение.

- Сякаш не е същата жена, на която предложих – той клатеше глава огорчено и запали.

Пресегнах е, издърпах я от устата му, стиснах огънчето между пръстите си и я хвърлих на земята.

- Хей! – викна той.

- Ще си съсипеш дробовете – отвърнах хладно.

- Благодаря за съвета, изхаби ми една цигара.

Когато пак понечи да запали, измъкнах и нея.

-  Има два варианта – реагирах на протеста му с ледено безразличие. – Или се опитва да те манипулира и чака да се вържеш, или просто е имала нужда от теб да й направиш дете.

Тони изплю бирата си и тя закапа по предницата на тениската му, Чаз ме погледна смаян и вбесен едновременно.

- Казваш, че жена ми ме е лъгала?

- Казвам, че е възможно да те е използвала – пренаредих изречението му.

- Защо да го прави... Защо просто не спа с мен?

Задавайки ми тези въпроси вместо да отрече говореше, че той допускаше тази възможност.

- Защото хората са такива – рекох. – От край време.

Честър захлупи глава в шепите си, Тони беше изрисувал едната си палка и започнал втората, направи ми знак да не продължавам.

- Ще я попитам, ако искаш.

- Какво... Няма нужда, аз ще се оправя – той понечи да запали отново, но се спря.

- Мен не може да ме излъже – казах му.

Без да отговори Чаз стана и влезе вътре, може би той просто не искаше да научава отговорът.

     Връзки... Бях в етап от живота си, в който не исках да виждам жена, не и за нещо повече от секс. Не и след последната. При Честър нещата стояха по- различно, тя имаше дете от него, поразията вече бе сторена.

     Когато влязохме обратно вътре, Уил седеше пред компютъра и мърмореше, отмятайки пощата. Имаше няколко писма от мениджъра ни, канеха ни за концерт в Сиатъл през есента. Няколко реклами, десетина спам съобщения, както и около триста писма от фенове, Уил ги триеше автоматично.

- Защо не си направиш собствена поща? – изгледа ме недоволно когато влязох и разроши косата си с нервен жест. – Почти всички са адресирани до теб.

- За да избегна именно това – рекох и го подминах.

     Майк настояваше да свирим следобед, аз се извиних и се изнизах преди да бе успял да ме засипе с въпроси.

 

     Апартаментът, който Ейми и Чаз бяха купили, беше на центъра в нова сграда с градина, паркинг и всички екстри. Фасадата бе бяла, модерна, извивките на терасите и вторият цвят под тях подчертаваше формата. Входната врата се заключваше автоматично, всичко бе изрядно и чисто. Доядя ме, Честър може и да се съмняваше, но за мен всичко беше очевидно, кучката го използваше и сега живееше за негова сметка в луксозният апартамент, а той се бе върнал при нас. Не, че имението отстъпваше по нещо на това място, той винаги се бе чувствал у дома си там, но не това бе проблема.

     Качен на покрива на съседната сграда, наблюдавах третият етаж от западната страна. Слънцето прижуляше, бях се скрил под един сенник и чаках.

Беше пет и половина, когато разпознах русолявата глава на жена му, тя водеше за ръка три годишно хлапе, русо като нея, отключиха си и понечиха да влязат. За отрицателно време се намерих долу и запрях вратата.

- Здравей – рекох. – Нека поговорим.

Кълна се, щях да я убия още там, но ми беше жал за хлапето. Изчаках я да го заведе в апартамента и я измъкнах на стълбището почти насила.

- Какво правиш тук? – гледаше ме тя с неодобрение и беше ясно, че не й се говори с мен.

- Използваш ли Честър?

- Какво? – тя се дръпна и в големите й очи се появи неприязън. – Той ли те изпрати да ме провокираш?

     Гледах я, малка беззащитна жена, застанала срещу мен в нападателна поза. Широкият й бледожълт потник с дантела на гърдите очертаваше формите й, късата й руса коса падаше пред очите й, беше хубава. И абсолютно прозрачна.

- Ще го кажа така – ръката ми се вдигна на стената за да й попреча да се отдръпне, очите ми присветнаха – не се занасяй с приятелите ми, никой не е оживял за да разказва.

Тя ме изгледа надменно и се изсмя, направи крачка към мен и пръстът й се забучи в гърдите ми.

- Заплашваш ли ме, Алекс? Значи Честър няма гръбнак да дойде да ми го каже лично, и изпраща теб? Колко предсказуемо.

     Признавам си, опитах. Стоях срещу нея пред тежката дървена врата с позлатена брава, направена по поръчка, гледах как тази жена ми се присмива, на мен и на момчето, което в момента се пропиваше някъде в къщата и късаше в яда си струните на китарата, не издържах, сграбчих я и захапах ярата й направо тук, на стълбището.

     Ейми беше твърде изненадана за да направи нещо, да извика или да се опита да ме отблъсне. Пръстите й се сключиха на рамото ми в опит да се отскубне, аз я бях захапал със сила и смучех така, че да й причиня болка. Изблъсках я от себе си, тя се удари в стената и вдигна очи към мен в ужас, устата й бе отворена, по потника й капеше кръв.

- Не се наричаме B.L.O.O.D. по случайност – казах й само. – Внимавай в картинката.

Обърнах се и заслизах по стълбите. Щях да изтърпя още веднъж да ми крещят, не ми пукаше. Хората и тяхното човешко съзнание, което ги караше да понасят незаслужени удари, да отстъпват, да мълчат и да скланят глави. Аз не бях такъв, вече не.

     Прибрах се, вървейки под сенките и когато стигнах, прекарах в студиото няколко часа, свирейки с Уил, имах някакви нахвърляни текстове, но не бях в настроение да пея, нито да ги преработвам.

Свирехме вече почти два часа, когато вратата на репетиционната се отвори с трясък, Чаз нахълта, следван от Майк, който се опитваше да го усмири.

- Как си позволяваш! – викна ми той. – Какво те прихвана?! Ейми ми се обади, каза, че ше звънне в полицията. Ухапал си я!

Настъпи тишина. Майк местеше поглед от Честър към мен, Уил беше застинал с ръка на китарата, Чаз мяташе мълнии с очи и дишаше тежко.

- Полицията никога не е могла да ни навреди – рекох само и отметнах косата от рамото си, за да не ми пречи докато свиря.

- Значи е вярно, дори не отричаш – посочи ме той. – Какъв ти е проблема, за бога! Тя не трябваше да знае за теб... Сега ще ми забранят да виждам детето си!

- Вината не е твоя – отвърнах.

Чаз беше извън нерви, а моето спокойствие го вбесяваше допълнително.

- Алекс, истина ли е това? – намеси се Майкъл. – Знаеш, че не бива да излагаш на показ истинската си същност.

- Само за това ли се притеснявате всички? – викна Чаз. – За него? Тоя идиот помогна последният шанс брака ми да оцелее, да се срине със земята!

Оставих китарата и станах от мястото си.

- Тя нямаше да се върне при теб – казах вече и той млъкна, канеше се да продължи да крещи срещу мен.

- Тя ли ти го каза? – попита, една вена тупкаше на слепоочието му. Кимнах.

- Не вярвам  - рече и отстъпи назад.

- Чаз, ако тя му го е казала... – опита да успокои положението Уил, беше прекъснат.

- Не се меси!

- Не ми го каза директно – отвърнах. – Прочетох го в ума й. Не е имала намерение изобщо да живее с теб. Искала е детето и парите.

Усещах как Честър щеше всеки момент да колабира. Ако не изпуснеше парата трябваше аз да се намеся.

- Можем да спечелим делото – Уил също стана, забравил свиренето. – Имаш достатъчно доводи да я съдиш.

- Ти си я нападнал – върна се към обвиненията Чаз. – Какво да кажа в съда за това?

- Знаеш, че мога да я накарам да забрави всичко...

- Не е в това въпроса! – вече замахна Честър и прекатури стойката на електрическото пиано. – Стигне ли се до съд, всичко е свършено.

- Човече – приближих се и го накарах да ме погледне. – Всичко е свършило много отдавна.

Майк продължаваше да стои на стража, Уил бе натикал ръце в джобовете си и мълчеше.

- Въпроса е дали искаш тя да вземе детето ти и да продължи да те мотае.

     Слязохме в общата стая, докато Чаз говореше с някакъв адвокат и се информираше какви права има над попечителството. Уил се бе подпрял на минибара, Майк клатеше глава и гледаше в земята.

- Точно когато нещата започнаха да се подреждат – каза. – Той толкова се надяваше да се съберат.

- Трябваше да съм тук преди пет години – измърморих. – Щях да го спра да направи тая глупост.

В този момент Чаз се върна и застана пред нас очевидно вбесен, но вече и мислещ трезво.

- Ще се ходи на съд – каза. После се обърна към мен. - Алекс, ти сигурен ли си, че си разбрал правилно? Убеден ли си.

Гледах русолявото момче пред себе си, което се опитваше се да събере парчетата от живота си отново, как ми се искаше да го излъжа.

- Съжалявам, приятелю – рекох. – Този път ябълката е червива.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-24
прочитания: 77
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход