Всеки, който погледнеше право в тези невероятелно изразителни очи с цвета на блестящ смарагд, застиваше на място, неспособен да отдели поглед от тях. Те допринасяха много за излъчването на притежателката си, която беше и невероятно красива, макар и не много голяма на години. Черната и коса се спускаше мека и бляскава по раменете, контрастиращи й със своята белота. Лицето на момичето имаше изящни черти, като върху него понякога грееше и една от най-прекрасните жизнерадостни усмивки на света.
Да, той нямаше шанс пред тази красавица, просто не можеше да не се влюби в нея още в мига, когато я видя. Александър знаеше, че е загубен още тогава... Но кога беше това? Пред само два месеца, а на него му се струваше, че са минали цели две години от тогава! Толкова много бяха преживяли заедно.
Той я беше обичал с цялото си сърце и душа, беше я чакал търпеливо да му обърне внимание, обгръщаше я с нежността и любовта по си по начин, по който може да го направи само един напълно отдаден емоционално влюбен. Тя беше неговото “черно ангелче” и той изпитваше непреодолимото желание да е винаги до нея, да я закриля и обича, да я пази от всичко и всички. Валеиа пробуждаше най-хубавите му черти, дори бе докоснала лирическата струнка в душата му и той й беше посветил любовно стихотворение. Някои от стихове още звучаха в съзнанието му:
Аз знам,че ме обичаш...
Лежа на меката трева...
Представям си как беше преди това...
Как двамата бяхме тук...
точно тук...
лежахме и гледахме луната...
ти искаше да ми подариш всички звезди...
но аз исках само една...
теб...
Валеиа от своя страна го обичаше също тъй силно и дълбоко, но не можеше да се освободи от призраците в своето минало. Беше наранена, твърде наранена за да позволи на някого да й причини болка отново. Затова колкото и да обичаше Александър тя не можа да му отвърне със същата ос даденост, не можа да го направи щастлив, а вместо това разбиваше сърцето му, после съжаляваше и си го връщаше, след това го разбиваше отново... и пак, и пак... Ето, днес отново щеше да го направи, но този път беше решила да е за последно. Въпреки чувствата си към него... а може би именно заради тях тъй като не можеше да позволи на когото и да било да стигне толкова близо до изстрадалата й душа. Дори и той не.
Тази нощ всичко щеше да свърши...
- Вече нямам чувства към теб – каза му тя направо веднага щом имаше възможност да си поговори с него – До тук бяхме... – пое си дълбоко дъх и продължи – Рано или късно на мен всеки ми омръзва... Нека се разделим сега, ще бъде най-добре, ако отлагаме само ще те боли повече. Нека е сега преди да е станало прекалено късно!
Мълчание. В този момент тя за нищо на света не би могла да погледне в очите му, защото знаеше, че направи ли го би могла бързо да се отрече от всяка своя лъжлива дума...
- Ти... ти нямаш сърце – само той си знаеше какво изпитваше в този момент.
- Може и да имам, знам ли...
- Толкова силна болка никога не бяха ми причинявали! Просто не мога да повярвам, че го направи отново...
Александър наистина отказваше да повярва. Отново й се беше доверил, а тя за пореден път го предаде... Той даваше мило и драго за нея, обичаше я повече от колкото обичаше самия себе си, приемаше я с всичките й недостатъци, посрещаше капризите й с усмивка. Допадаше му това, че толкова й харесва да рисува и пише стихове. Дори се радваше на странността й почти винаги да се облича само в черно и да слага и такъв цвят грим. Неговото сладко черно ангелче... сега се оказа без сърце. Господи, дано тази болка преминеше някога! Да, той знаеше, че тя пак ще го потърси каквото беше правила многократно преди това... Пак щеше да поиска да е с него, да се сгрее от топлината на любовта му, но този път, този път щеше да е късно! Нямаше да я допусне пак до себе си...
Валеиа го познаваше достатъчно добре, за да разбере какво си мисли той... Знаеше колко му е тежко, но и за нея самата не беше никак лесно да прогони единствения човек на този свят, който направо я обожаваше...
Сама. Отново сама... Тя се приготви да посрещне отново самотата. Раната в сърцето й беше голяма, но тя се надяваше да свикне и с нея по малко с всеки ужасен ден... Това беше съдбата на черния ангел.