StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,096
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,503
   Точки: 2,649,626
   Съобщения: 153,408
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,760

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Бури

     След завръщането на Алекс в бандата, феновете бяха наводнили офиса на продуцента им с писма, картички, снимки, подаръци, които варираха от моментни снимки и фотоколажи до цял нов автомобил.
- Какво е това? – смръщи се Майк, когато Джони паркира черна чисто нова Skoda Superb, натъпкана с останалите подаръци от феновете им.
- Някоя си Еми я изпраща – прочете бележката, оствена на предното стъкло Джони и я метна върху купчината от плющени мечета, рисунки, сред тях се мерна извит нож и дори бурканче с истинска кръв.
- Не сме искали… - започна Майк, но продуцента им тикна ключовете в ръката му и отстъпи назад. – Жена ми вече мисли, че си имам любовница, офиса е задръстен от тия неща. Правете каквото искате с тях, но ми омръзна да ми ги пращат.
- А аз какво да правя с тях? – вдигна ръце Майк.
- Това е странно – Честър беше излязъл и оглеждаше преливащата от подаръци кола, вътре имаше наистина скъпи неща. – Защо го правят?
- Признателност  - Уил стоеше до вратата, скръстил ръце. – Любов. Наречи го както искаш.
- Мислят си, че не можем да си позволим автомобил?
- По- скоро казват – която подари най- скъпият подарък, ще се докопа до леглото им – Алекс също се подаде навън и присви очи срещу светлината.
Фасадата на къщата беше хвърлена в сянка от смърчовете, но все още тук там се показваше по някое светло петно.
- Голям си циник – Честър се пресегна през отворената врата и извади малко плюшено мече с червено сърце от плат между предните лапи. – Може да задържим част от тях – той визираше играчката, която очевидно смяташе да занесе на дъщеря си.
- Не те съветвам – Алекс спокойно го гледаше, прибрал ръце в джобовете си.
- Защо не?
- Не знаеш къде е била.
Майк се отдръпна от автомобила, Честър продължаваше да държи мечето.
- Ти знаеш ли? – запъна се той. – Как?
- По миризмата.
- Каква миризма? – той огледа играчката в ръката си.
- Тази на женски генеталии и феромони.
Честър се сепна и хвърли мечето обратно на купчината, Уил и Майк бяха направили физиономии на отвращение.
- Не можем да ги оставим тук – заключи Майкъл.
Тони, който излезе последен и схвана какво се случва от разговора, обиколи автомобила и го огледа.
- Това е супер! – рече.
- Кое му е супер? – Уил още стоеше облегнат на касата на вратата, след коментара на Алекс се отказа да пипа каквото и да било от подаръците.
- Колата е нова, личи си.
- Имаме си коли – вече се смръщи Майкъл. – Не знаеш какво са правили вътре.
- Остави го да я задържи, щом иска – махна към него Уил, когато изражението на Тони посърна.
- Ох, добре – рече той, сякаш уморен баща, опитващ се да контролира четирите си подивели хлапета. – Но ти ще си разчистиш тия неща от вътре.
 
     Въпреки предупреждението му и четиримата се включиха, а разчистването им отне цял ден. Имаше списък с нещата, които им бяха изпратили, някои от тях липсваха, очевидно Джони се беше облагодетелствал, главно алкохол и някаква стенна декорация жена вампир, която приличаше по- скоро на стриптийз мацка, етикетът бе останал между другите неща.
- Това няма да си го търся – Майк го хвърли в големия кош, който бяха инсталирали отляво на стълбището. Купчината с подаръци не намаляваше.
- Погледнете това – Честър беше извадил рисунка на тях петимата, с големи глави, и крака и ръце като клечки. – „Казвам се Аманда, на седем години съм, много обичам да ви слушам! Радвам се, че Алекс се прибра жив и здрав. Нарисувах ви рисунка.”
- Седем годишни ни слушат? – Уил беше седнал на стълбите и хвърли една запалка с формата на патрон в кутията вдясно, тям събираха нещата, които не смятаха да изхвърлят.
- Няма да пиша приспивни песни – посочи го Майк и те се разсмяха.
     В купчината намериха двуостър нож за ритуални убийства. Евтино копие, но се връзваше със стилът им. Майк директно изхвърли бурканчето с човешка кръв, завързано с червена копринена връзка, кръвта вътре се бе утаила и жълтеникавата лимфа плуваше отгоре, метна го в коша още преди Алекс да беше предявил претенции към него.
От Япония им изпращаха техни чиби пластмасови фигурки. Кукли с опростен дизайн и големи глави, които Майк реши, че могат да подарят на някой фен, ако скоро организират конкурс или нещо такова.
     Писмата и фото книгите бяха твърде много за да ги преглеждат в момента, Уил ги трупаше в кутията и продължаваше с останалите вещи.
- Схвана ми се кръста – изпротестира Тони и се надигна, хващайки се за перилата на стълбите.
- Яко, а? – Честър измъкна черен кожен колан от купчината, който се разделяше на няколко части, свързвани с метална халка по средата.
- Сложи си го, ще ти ходи – Алекс хвърли копие от сатанинската библия в коша и извади малък гумен прилеп, който я последва.
- Какво да го вземат мътните е това? – Тони държеше малък метален пирамидален атрибут, приличащ на пиърсинг аксесоар.
- Тапа – отговори Алекс и странно защо на лицето му се прокрадна заядлива усмивка.
- Тапа за какво? – Тони продължаваше да го върти из пръстите си. Веднага си помисли, че не би станало на бутилка, твърде малко бе. Какво можеше да се запушва с нея?
- Просто го изхвърли – Алекс извади още едно мече от камарата, това не беше се срещало с ничии интимни части, метна го в кутията и извъртя очи.
- Искам да знам – настояваше Тони.
Другите също не бяха наясно за какво може да служи това нещо, Алекс затвори очи и си пое въздух, опитвайки се да не му изпусне края.
- Това е секс играчка – каза. – Използва се за да се навирана разни места. От мъже.
Както стоеше Тони хвърли металната тапа и на лицето му се изписа отвращение, другите се разсмяха.
- Кой по дяволите, е изпратил това? – Майк затърси в списъка, Уил се превиваше от смях, гледайки как Тони скочи и отиде да си измие ръцете.
- Какво значение има, изхвърли я и да продължаваме, ще откараме цяла нощ тук – с отегчение отвърна Честър.
     Тони вече не посмя да пипа неща, които не знаеше от къде идват. Наистина докато приключат със сортирането се свечери. Накрая в кутията бяха останали около трийсетина вещи, които всъщност можеха да им послужат за нещо. Някой им беше изпратил черна чаша с формата на череп. Имаше няколко албума на други готик банди, комплект пера от гарван гробар, малка стъклена сфера с гробище и черен сняг. Имаше и 3D медальон с очи на дракон, Честър каза, че ще го занесе на Емили.
За писмата не им остана време, щяха да ги четат някой друг път. По- вероятно никога.
- От къде въобще знаеш какво се прави с това нещо – заяде го Тони, докато приготвяха вечерята.
- Живял съм много, виждал съм разни неща.
- Май не искам да знам какво си виждал – измърмори той.
- Не на масата! – сглъча ги Майк.
     Беше странно, всъщност. Рядко се събираха да се хранят заедно, сега бялата кухня с каменните стени изглеждаше малка, събрала четирима души и един кръвопиец около дългата дървена маса, резбована на ръка.
     Майк каза молитвата, рядко го правеше, никой не се включи, но той все пак я завърши. Уил, Тони и Алекс бяха с гръб към плота, вратата им се падаше отляво. Срещу тях седяха Майкъл и Честър, не говореха много докато се хранеха.
     След вечеря Тони се забави да помогне на Майк да раздигне масата, Уил и Честър се прибраха, Алекс се качи в стаята си без да говори с тях.
- Още ли си вкиснат, че ти натри носа – Майк зареди миялната и отиде в общата стая, където седна и взе оставен от по- рано скицник 35/50 със започната работа.
- Не съм вкиснат – възрази Тони и си пусна телевизора. – Но изглежда му доставя удоволствие да се занася с мен.
Майк не отговори, вдигна крак под себе си и взе един от меките моливи.
- Ти знаеше какво е това, нали?
- Сам си го изпроси, можеше да ти дойде до ума, че не е нещо, изпратено от сърце.
- И ти си като него – поклати глава Тони. – Понякога направо не мога да направя разлика между вас.
- Я стига – рече Майк. – Аз съм по- млад и по- умен.
Ухили се и се пресегна за чашата с черепа.
 
    Беше вече привечер, някъде в Джърси. Тъмносиньото небе се обръщаше в оловно, някъде далеч се чу гръм.
- Сериозно, не е нужно да го правиш сега – три момичета вървяха по една от главните улици, задаваше се дъжд.
- Сега съм в настроение – Лана вдигна ръка и я разклати покрай главата си.
- Майка ще ми се кара, трябва да се прибирам.
- На двайсет и седем си – вдигна вежда тъмнокосото момиче, носещо раница, в която подрънкваха в книжен плик няколко графити спрея.
- И живея с родителите си – напомни приятелката й. – Не всички имаме възможността за квартира, кола и така нататък.
- Аз също ще тръгвам – каза другата, и Лана остана сама на прашният път, където една празна измазана стена си плачеше тя да се развихри със спрейовете.
- Добре бе, вървете си – махна с ръка тя. – Не сте ми притрябвали.
    
     Джърси беше заможен щат, не, че отсъстваха просяци, но такива бяха малко на фона на скъпите коли, преуспяващите телевизии, банди и заведения. Лана не беше момиче от бедняшки квартал, но още по- малко беше ревла. Косата й беше права и почти черна, бретонът падаше израстнал в очите й, и тя нервно го отметна, докато вадеше спрейовете от раницата си и надяваше латексови ръкавици.
     Откакто Майк спря да пие, тя също уж спря да пие. Баща й й беше лош пример и тя не искаше да се превърне в него, но сега измъкна кутийка бира, скътана между флаконите със спрей, отвори я, забърса покрай отвора и отпи.
     И после остави всичко на емоциите. Малко бяха бедните момичета в Джърси, но не бяха малко ревлите и принцесите, както тя ги наричаше. Лана беше мъжкарана, по- ниска, отколкото й се искаше, с не толкова перфктно лице и физика, но борбена и силна. Беше й се случвало да се спречква дори с мъже, където й да влезеше от нея лъхаше увереност, хората радко посмяваха да спорят с нея. Дори се бе случвало да разплаче някоя от полуделите по модата кукувици, които нямаха нищо друго освен скъпите си дрешки и красивите личица.
     Лана направи разък щрих с червено върху черното петно, изписвайки Bза B.L.O.O.D. Отдавна й беше минал страха да рисува по стените на сградите или да бяга от полицията. Последният албум на вампирите беше толкова разтърсващ, тя изпитваше вътрешен порив, емоция да лети, трябваше да го сподели с всички, онези, които не искаха да слушат. Те трябваше да разберат за тях.
     Дъжд прокапа от тъмното небе, докато младата жена размахваше спрейовете си и колите я освиркваха по улицата. Тя се чувстваше добре навън, без значение, че беше студено и дъждът я караше да зъзне. Тя бе бурята, беше в едно с нея, не се страхуваше от гръмотевиците и светлините, които разтрисаха небето.
   
     Светът й почти беше свършил, когато B.L.O.O.D. обявиха смъртта на Алекс. Тя се бореше с новината, отричаше я, и точно когато бе на път да се предаде и да сложи край на гадният си живот, той се бе върнал и бе разтърсил небесата с появата си.
     Вампирите на Джърси бяха богове за нея, хора, надживяли човешкото и всички земни проблеми- безименните човеци, съсредоточили се върху дребното си ежедневие, които никога нямаше да ги приемат. За това и тя беше тук, за да разпространи музиката им, посланието им. 99 щяха да подминат логото им на стената, 1 щеше да се спре и да се замисли. Това й стигаше.
     Косата вече падаше мокра в очите й, тениската на W.A.S.P. лепнеше на гърба й, нощта се беше спуснала а от двете й продажни приятелки нямаше и следа. Но Лана се чувстваше по- силна от всякога. Снима готовият графит, прибра останалите спрейове в раницата си и тръгна с увереност срещу задаващата се буря, още малко щеше да се изсмее в лицето й. Дъждът лъщеше по улицата, светлината от уличният фенер се отразяваше в него.
     Нямаше нужда да е пила вампирска кръв, за да се чувства безсмъртна. Животът не можеше да я нарани, не и днес, и тя вярваше, че щеше да успее. Майк, Алекс, Тони, Честър и Уил й го бяха казали, и тя бе по- уверена от всякога, защото не беше сама. Всички те, хората със силна воля и желание за промяна по целият свят, бяха едно.
 
- Гадно временце – констатира Честър, паркирайки пред входа и вкарвайки Емили и хъскито вътре, което се втурна в къщата и почти се прекатури, нахълтвайки вътре.
- Не с тия кални ла… пи – Майк въздъхна, когато кучето влетя в общата стая с лай и претърча покрай него, въодушевено от новата обстановка.
     Мая беше на половин година, растеше като конче и ядеше за толкова, Честър се опитваше да я удържа, но тя се подчиняваше само и единствено на Емили, която авторитетно я скастряше и Мая свиваше уши покрай нея.
- Мая, тук! – Емили застана в целият си ръст от метър и двайсет сантиметра, и хъскито се закова пред нея, очаквайки лакомство. – Какво съм ти казвала за нахълтването в чуждите къщи? Майк не обича кал по пода. Не се държиш добре.
Мая осъзна, че е създала неприятности, но реши да се направи на неразбираща и извъртя глава.
- Слушай ме като ти говоря! – повиши тон Емили и кучето сви уши и изскимтя. – И ще ти дам награда, когато я заслужиш.
     На пук на логиката, хъскито започна да маха с опашка и показа една от най- чаровните си усмивки, все пак получи бисквитката си, лежейки по гръб и махайки с крака във въздуха.
- Само нея слуша – Честър кимна към двете момичета, които повече от очевидно се разбираха прекрасно. – Когато аз й се скарам ми показва зъби.
- Хъскитата са полу вълци – Уил беше седнал на облегалката и ровеше в телефона си. – Вълкът никога не може да бъде опитомен. Ако все пак човек го открие, той се привързва само към него.
- Говорим за вълка – подметна Тони към Алекс, който влезе и го изгледа хладно. – Вълкът зачита един единствен човек. Този, който го е спасил.
Майк помръдна на мястото си от неудобство, вампира не отрази коментара и закачи кучето, преди да отиде и да седне до тях.
- Вали – констатира той.
- Да бе, идиоти – заяде го Честър, който отговаряше на коментар в социалните мрежи.  
- Не можем да репетираме – изтъкна той. – Не можем да включим нищо заради опасността от токов удар. Мразя го тоя сезон.
- Предпочиташ лятото? – попита Тони.
- През лятото бурите приключват за около половин час.
     Алекс харесваше бурите, винаги бе обичал проливните дъждове и светкавиците. Когато той излезеше по време на дъжд, повечето хора обикновено бързаха да се прибират. Но не и той.
     Алекс не влизаше в бурята, той беше едно с нея. И мракът и високото напрежение, сипещо се от гневното небе не го плашеха, той се вдъхновяваше от тях.
     След като се налудяха, Емили и Мая се качиха горе, суматохата поутихна.
- Не сме напреднали с музиката – мрачно рече Майк. – Мина почти година от последният албум. Трябва да издадем нещо.
- Имаме време… - опита се да го прекъсне Тони.
- Нямаме време – сопна се Майк. – Слезли сме с тринайсет пункта в американските музикални класации. Трябва да се върнем на мястото си!
- Нека да е утре – Уил се изправи и се заклатушка към вратата.
Точно тогава телефонът звънна.
- Майк на телефона – рязко вдигна чернокосият. - Кой се обажда?
- Сержант Стивънс. Бих искал да поговорим.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-24
прочитания: 51
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход