StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,938
   Потребители: 12,426
   Автори: 4,036
   Коментари: 324,256
   Точки: 2,668,226
   Съобщения: 171,468
   Лексикони: 4,507
   Снимки: 10,721

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Битката - част 3

     Ако жителите на Томс Ривърс си мислеха, че до сега бяха видели касапница, то тогава не бяха смятали побеснелият Майк, който се втурна през тълпата като бясно куче. Очите му буквално светеха от ярост, докато влезе с ритник в гърдите на един мъж и го събори, а сетне заби ножа си във врата му и го измъкна с противно джвакане. Да, кръвта на Алекс във вените му се бе изчерпала, ефектът от онази бомба бе го оставила на колене за цели минути, но това вътре в него вече не беше вампирска кръв, а чиста неподправена ярост.
     Другите трима бяха по- напред и  следваха примера му, вече виждаха основите на арката, почерняла от хора. Този път оръжията, които носеха не бяха прости винкели и ножове, бяха се въоръжили със сребро.
     Уил вдясно от него изрева и посече някакъв, който неразумно се бе изправил на пътя му. Острието на мачетето излезе с противно „джвак” от гърдите му, заедно с пръски кръв, мъжът падна в шок на земята и остана да лежи с отворени очи. Той усети как някой го поряза вгръб, извърна се и оръжието му се спря в череп, както сега видя на млада жена.
     Уил беше твърде вбесен, за да обърне внимание на това, при други обстоятелства би съжалил, но сега не му пукаше. Те нямаше да се занасят с приятелите му и да се измъкнат просто така.    
     В ляво от него светлокосият продължаваше да дава отпор. Не беше физически силен, но бе завидно издръжлив. Блъскаха го, удряха го, Тони се затича и отхвърли подивял мъж от него, който се опита да му пререже шията, двамата се спряха за момент за да си поемат въздух.
Детето ми, мислеше си Честър, докато подобното на копие отъжие, с което се биеше намушкваше един след друг хората на пътя му. След това, което направих тук, не мога да се върна при нея, няма да мога да я погледна в очите. Аз съм убиец.
Той изкрещя и заби острието до костта. 
     Тълпата продължаваше да се трупа и образуваха бариера между тях и арката, стена от плът, която ги нападаше безспирно, Тони започваше да се задъхва, спря се и се огледа.
- Навсякъде са. Така няма да стане!
- Стига си хленчил – Уил размахваше мачетето като да кършеше бурени. – Вдигни тия безполезни ръце и се бий, мамка му!
 
     Може би, мислеше си Алекс в средата на този постамент на смъртта, който човеците бяха издигнали за него, това е било предопределено за него от самото начало. Тялото му отслабваше все повече и повече, той не можеше дори да направи опит да се измъкне. Проклетите игли продължаваха да се набиват в гръбнака му и да му причиняват адска болка, дупката от куршума чернееше отпред на гърдите му, а онази от ножа все още кървеше на гърба му.
     Той можеше да усети онези четири биещи яростно сърца, приятелите му, които се опитваха да стигнат до него, но бяха толкова абсурдно далече.
Каменният демон продължаваше да се стрелка над тълпата и да заравя нокти в онези, дръзнали да застрашат четиримата, писъците му се извисяваха над суматохата, която смъртните създаваха. Алекс не можеше да го повика, той беше просто статуя, на която бяха заповядали да пази, първо адските двери, а сетне като отплата на Алекс, който попречи на онази секта да го хвърли през тях, и къщата, в която толкова години бе намирал убежище. Демонът нямаше душа, Алекс не можеше да се свърже с него, да контролира мислите му, но ако щеше да умира, предпочиташе той да опази приятелите му.
     В този момент си спомни семейството си, майка си, най- красивата жена, която бе виждал, и баща си, човекът, умрял за да спаси чудовището, в което той се беше превърнал.
     Спомни си Анна, жената, която издъхна в ръцете му и той продължи да посещава гроба й, дори години след като мястото беше заличено и само треви, а сетне и бетон покриваха земята, където тя лежеше.
     Спомни си Трейси, как му се усмихваше, сякаш виждаше самото слънце, и как бе разкъсана до неузнаваемост само защото той беше решил да се намеси в живота й.
     От очите му се търкулнаха няколко сълзи с цвета на кръв, тогава и там той съжали за всичко.
 
     На около четиристотин метра от него обратно долу, озверялата маса се хвърляше без почивка срещу четиримата членове на B.L.O.O.D., явно все пак бандата щеше да изпълни значението на името си. Здрав мъж удари Честър в гърдите с метален кол и го отхвърли назад, Уил замахна и буквално го разпиля наоколо, но той вече бе понесъл много и силите му не бяха безгранични. Устната му беше сцепена и кървеше,  имаше дълбока рязка на лявото рамо, влачеше единият си крак, бяха го уцелили в сухожилието и сега стъпалото му беше безчувствено.
     Майк също го усещаше. Всичките заклинания, които беше направил, защитите и призивите за смърт, бяха се изпълнили само заради кръвта на вампира, която течеше в собствените му вени. Сега обаче тя бе пресъхнала, и Майк започна да изпитва паника. Блъскаха го назад и му ставаше все по- трудно да отвръща и да си проправя път, в един момент усети, че почти не напредваше, а Алекс все още беше там, трябваше да го достигне.
- За какво ти е притрябвал тоя демон на ада – извика някой от тълпата, Майк се огледа и сред хаотично нападащите излезе млад мъж, силен и здрав, облечен в прокъсани джинси и кожено яке, цялото в нарязвания. – Ума ли си си изгубил, момче, да убиваш своите си за вампир?!
- Не сме си свои – почти се изплю в негова посока Майкъл. – А той ми е брат.
- Брат? – с насмешка повтори другия, измъкна два оребрени бокса и ги наниза на пръстите си. – Той е роден много преди теб, да не са ти промили мозъка?
     Замахна и здравият му юмрук се размина на сантиметри от лицето на Майкъл. Той се извъртя и на свой ред нанесе точен, но не достатъчно силен удар в скулата на атакуващият го, който не пропусна грешката му и боксът се заби в стомаха му. Майк се преви на две, и моментното отпускане му позволи да почувства болката, не можа да се изправи веднага. За това пък другият стовари юмрука си и в ребрата му, дали не счупи някое, запита се той?
     Писък като от пъкъла се надигна и водоливникът връхлетя от стоманено сивото небе, каменната му ръка наниза мъжът с боксовете през корема и го издигна над площада, а сетне го метна в скупчилите се хора, направи кръг над тях и пак се сниши.
- Майк, добре ли си? – Честър беше дошъл да го изправи, дясното му око беше синьо и притворено.
- Кръвта му – започна чернокосият, притисна корема си и се изплю на земята – кръвта му вече не действа. Изчерпила се е.
- Знам – извика той. – Но няма да спрем.
Помогна му да стане и двамата продължиха слабите си опити да продължат през многочислената маса.
     Много от хората лежаха избити по земята, Майкъл чак сега съзна клането, което беше причинил и се задави. Една от жените лежеше вляво от него с прерязана шия, някои се бяха отказали и се връщаха в сградата на шерифството, други идваха на тяхно място.
 
- Хей, грознико! – викаше Уил малко по- нататък към каменният демон, който продължаваше да кръжи и да напада най- близо застаналите. – Чуваш ли ме, каменна главо! Върви помогни на Алекс. Помогни на Алекс!
- Безползезно е – Тони се появи от дясната му страна, хвърли изкривените ножове и вече свали огнестрелно оръжие от колана на торбестите си черни панталони. – Той слуша само него.
     Хората стреляха в каменното чудовище, което сякаш не усещаше как цели парчета се откъртваха от крайниците и торса му, и валяха над главите им. Не спираше, господарят му беше заповядал да пази смъртните, без значение дали той щеше да умре. Такава бе волята му, и демонът изпълняваше.
А когато Алекс умреше, щеше да се превърне отново в камък и вероятно никога повече да не се събуди.
 
- Какво ще правим? – Уил и Тони се присъединиха в навалицата и си позволиха за момент да поемат въздух.
Право пред тях имаше група, вдигнала в ръце една от мрежите на загражденията, държаха я и щяха да ги отблъснат, ако приближат. Вляво точно пред арката имаше три реда въоръжени с пистолети, и се бяха прицелили в тях. Зад гърба им оставаше шерифството, от където също стреляха, но заради мелето не уцелваха.
- Нямаме много опции -  Честър вдигна ръка пред окото си, извърна се и изплю кръв. – Можем да продължаваме и да се надяваме Харви да ни пази гърба.
- С него няма да стигнем до никъде – яростно замахна Уил. – Трябва ни нов план!
Майк започваше да се паникьосва. Не я бяха замислили така.
- Няма смисъл да се бием с всички – каза. – По- добре да намерим лидерът им, него трябва да свалим.
- Лидер ли? – лавна Уил. – И как предлагаш да го открием? Сигурно се е скрил вътре в сградата, огледай се, човече!
     Пред живата стена, която препречваше пътят им до арката, до Алекс, хаотично се бяха щурнали онези, които бяха изпратени в ръкопашният бой. Мъже, жени, тинейджъри… Умните стояха на високото или се криеха вътре, давайки нареждания.
      А те бяха много, страшно много. Майк и останалите бяха избили десетки, но около тях бяха стотици, какво щяха да правят?
 
     Горе на арката веригите и каишите обтягаха ръцете на вампира и почти щяха да го прекършат на две. Той не можеше да се движи, не можеше да помръдне дори на сантиметър, онзи страх се върна и за първи път от толкова много години той се уплаши, че щеше да умре като човек.
Винаги си го беше представял гръмко, и да събере цял град за екзекуцията му, това си беше нещо. Феновете му щяха да побеснеят, когато научеха за смъртта му, но той щеше да си е отишъл с чест.
     Но сега, впримчен в тази адска хватка, нанизан на иглите като проклета пеперуда в хербарий, и дори без възможност да види четиримата смъртни за последно… Това не беше смъртта, на която се бе надявал.
 
     Алекс не можеше да ги види, но чуваше как се лутат и търсят път към него, дори над гневните крясъци и призивите за смърт на другите човеци. Чуваше ги, колкото и слаб да бе и тялото му да се предаваше, те не трябваше да се жертват за него.
     Моля те, върви си, установи вампира мисловен контакт, въпреки да не можеше да се извърне и да види Майк, който стоеше там, обърнат към него. Те ще ме убият, но ти можеш да се измъкнеш.
Обратно в тълпата, това дойде като жилеща болка в главата му, той извика и притисна с ръка челото си.
- Майк, какво има?
Уил го хвана и го изправи.
По никой начин! върна се отговорът. Не те спасих онзи ден, за да те зарежа днес. Не избих толкова хора, за да ги оставя да те убият!
За мен няма изход. Бягайте!
     Майкъл се огледа и почти изгуби самообладание. Те ги бяха обкръжили, десетки, стотици, всеки грабнал нож, прът или брадва, а онези, опасали арката държаха пистолети, пушки, фините бронежилетки, които той беше поръчал нямаше шанс да издържат, неговата вече беше разпорена на гърба.
Махай се от тук! изкънтя в главата му гласът на Алекс. Заповядвам ти!
Майкъл измъкна от ризата си сребърен кръст на кожена връзка, а с него и нож от десният си ръкав, стисна ръкохватката и се огледа.
Никога не си можел да ми заповядваш.
И се хвърли с рев в мелето.
 
 
     Дали имаше право да се моли в този момент, запита се Алекс, висящ почти в несвяст на примките, омотали тялото му като муха, хваната в паяжина. Ръцете му бяха разперени настрани и нагоре, проклетата маска издърпваше главата му, оставяйки уязвими шията и гърдите му. Черните каиши се усукваха около гърдите и поддържаха иглите, забити в гърба му, и свършваха омотани около краката му, изтеглени назад и извиващи го в дъга, която напрягаше гърба му до счупване.
     Имаше ли право да се моли? Сега беше слаб и отчаян, и никога не се беше обръщал към този Бог, богът на хората. Два – три пъти бе изпращал ругатни по негов адрес, нима именно Той не го остави да умре в онази алея, и да се превърне във враг на цялото сътворение? Нима сега щеше да го чуе, ако въобще го имаше?
А нима щеше да му помогне?
     Въздухът му ставаше все по- ограничен, дробовете му отказваха, точно както в Малка Хавана, когато ловците го простреляха. Не се притесняваше, че щеше да умре, щеше да се събуди отново, но с всички тези настървени за кръв хора, нямаше да има такъв шанс, те бяха вперили в него озверели очи и скандираха за смъртта му.
      Алекс с усилие си пое въздух, можеше да диша само през носа заради плътният кожен накрайник, затъкнат в устата му. Опита се да помръдне и гърбът го изболя. Усетил движението, сензорът наби иглите още по- дълбоко в гръбнака му и изпусна нова доза отрова, подобна на киселина, той се изметна назад и извика.
Моля те, всичко да свърши по- бързо. Моля те да умра и да се приключва!
     Сякаш чул молитвите му, мъж облечен в униформа, застанал зад него кресна над множеството и шумът поутихна за миг, за да може той да чуе присъдата си.
- В името на всевишния, и в името на американският народ, който години наред дава жертви на кръвопиеца…
Тълпата ревна одобрително и думите се размиха сред другите гласове.
- … осъждам вампира на смърт!
- Не! – изкрещя Майк от мястото си, и отново тръгна напред, стиснал ножът си с окървавената си ръка. – Нямате право! Оставете го!
- Майк – опита се да го вразуми Уил.
- Няма да позволя това да стане!
Майкъл се затича и започна да ръга на посоки в събралите се, но по- често не улучваше, или ръката му бе изблъсквана. Онези, вдигнали мрежата тръгнаха напред и запречиха пътя им.
- Боже мой – Тони вдигна ръка пред устата си, извърнат надясно. Дори от тук ясно се виждаха три реда стрелци, насочили оръжията си към арката.
Майк продължаваше да се блъска и да напада, но те ги бяха обкръжили от всички страни. Някой изби ножа от ръката му, удариха го в главата и той залитна и се строполи на студеният цимент.
 
     Звезди, много и пъстроцветни звезди заваляха пред очите му. За момент беше тъмно. Стотици чифта крака около него и никаква светлина. Усети че му се гади, не можеше да пази равновесие, а сетне нечии ръце го сграбчиха за гърба на ризата, Майкъл опита да ги отблъсне, но вече дори на това не беше способен.
- Майк, моля те, изправи се, човече! – крещеше светлокосият и го дърпаше, докато тълпата ги носеше към арката.
Той чак сега чу призивите им, които се превърнаха в скандиране. В един момент всеки един бе вдигнал ръка в юмрук, онези, които бяха оцелели, и викаха в един глас:
„Убийте вампира! Убийте вампира! Убийте вампира!”
Той трябваше да ги спре, имаше време, не можеше да ги остави, нямаше право да се предаде сега…
 
     А после онзи крясък, който прозвуча, началото на атаката. И точно както в съня му поредица от изстрели последваха, а после нищо друго вече не се чуваше.
Ако не бяха ръцете на Уил, които го държаха през гърдите, той щеше да се срине повторно на земята.
 
 


     Не се чуваха викове за смърт, не се чуваха хлипания и крясъци на болка, нямаше възторжен рев, нямаше нищо… Само люшкащи се пред лицето му сенки, които отваряха и затваряха усти, а той самият нямаше тяло, сякаш беше излязъл от него.
Вдясно Тони бе скрил лице в шепите си и не искаше да гледа, може би и той крещеше, такова бе изражението му. Майкъл не разбираше, не чуваше нищо повече.
 
 
     Докато над главата му не прелетя нещо с такава скорост, че го събори обратно долу. Посегна да се хване за този пред себе си, но напипа само рамо, на което нямаше глава. Тялото се люшна и падна до него, опръсквайки земята с кръв.
И в един момент небето почерня, но не от задаваща се буря. И той не знаеше какво беше това.
     Стотици хиляди сенки, така му се стори, докато все още се опитваше да си спомни как да диша, какво се правеше с очите и защо по дяволите имаше сърце, и мозък, и тяло, и въобще не осъзнаваше още онази стрелба.
Сенките се извиха над него, и в миг му се стори, че изглеждаха като хора. Духове?
Насъбралите се започнаха да падат един през друг, биваха посичани и разпръсквани, и Майк с ужас осъзна, че това не бяха сенки. Бяха вампири.
     Десетки от тях, стотици, стрелкаха се като хищни птици и режеха наред. Хората изпопадваха по земята, гаргойлът продължаваше да крещи и да се носи над тях, и Майкъл най- сетне успя да види арката, заобиколена от трупове, която обаче не съдържаше тяло.
- Какво… - той се изправи на краката си и залитна, някой го подхвана и го изправи, но това не беше Уил, не беше и никой от другите.
- Стой си на краката, човеко – чу арогантен груб женски глас. – Толкова сте безполезни, че не е истина!
Уил първи се опомни и вдигна оръжието си. 
     Майкъл стоеше на мястото си и не разбираше нищо. В миг целият площад се оказа мъртъв в краката му, а когато се опомни и осъзна гледката, получи позив да повърне.
     Хората бяха нахвърляни като добитък, изклани, всичко бе плувнало в кръв. От сградата на полицията до паркинга и стрелците, всички лежаха насечени на безформени купчини плът.
- Алекс – не се чу как изрича Майк и се запрепъва през труповете, краката му джвакаха в кръвта, но не стигна далеч, преди същата тази жена да свие ръка на рамото му и да го издърпа, като направо го завъртя на мястото му.
- Виж там – кимна му.
На опразненото пространство точно зад тях се бе скупчила група от хора, ако хора можеха да бъдат наречени. Майкъл осъзна, че това бяха вампири, и бяха много, над петдесет.
Но не му пукаше, закрачи към тях, дори не знаеше какво го чакаше, но вече не му и пукаше, смъртта не бе негов враг в този момент. Сърцето му блъскаше с такава сила, че щеше да пробие ребрата и да излезе от гърдите му, той не осъзнаваше напълно какво става.
     Не и преди да види над какво се бяха надвесили. Облечен в черно като за погребение, на белият цимент лежеше Алекс. Майк, Уил, Тони и Честър се спуснаха натам.
     Тони пръв го достигна и нададе отчаян крясък, строполи се на колене и почти се захлупи над него, Майкъл не виждаше лицата на вампирите, които стърчаха над главата му, виждаше само как го поддържаха, някой от тях с ярост късаше каишите, омотани около тялото му и ги хвърляше настрани.
- Обърни го – разпореди се доминантната, нечии ръце изтръгнаха корсета с иглите, впивал се в гръбнака му. Чу се слаб стон.
- Алекс? – смая се Уил, и дори той падна на колене.
- Той е жив, не може да бъде! – Честър огледа събратята му, които го поддържаха и започнаха един след друг да режат ръцете си и да ги поднасят към устата му.
- Жив е, да – обади се едър и силен мъж, и чак сега Майкъл осъзна, че главата му е бръсната, а шарките по нея не бяха коса. Целият му скалп, включително лицето и шията бяха татуирани, верятно не с мастило. Той изглеждаше като привидение, очите му бяха червени като кръв. – Но Адам не е. Реджина. Унис.
Все още скован и неразбиращ, Майк премести поглед зад тях, където лежаха три тела, уважително положени едно до друго. Двете бяха на мъж и жена, торсовете им бяха жестоко разпрани и стопени, както се виждаше от сребро. Третото не можеше да бъде разпознато, дори лицето бе обезобразено и на кървава каша.
- Какво означава това? – беше се задъхал Честър.
- Те умряха за да го спасят – отговори един от другите, отново мъж, изглеждаше стар на години, но приличаше на момче в жестовете и дори гласът си. – Хвърлиха се пред куршумите, Унис пое най- много от тях.
- Кои сте вие, за бога!? – Уил явно осъзна, че беше свалил гарда, изправи се рязко и се огледа. – Казвате ми, че сте се жертвали за него? Защо?
- Защото – със сила се вмести жената, която беше изправила Майк, и застана пред тях – нямаше да позволим да убият баща ни.
 
     Майкъл престана да слуша, зави му се свят и краката му се подкосиха. Не, че го интересуваше повече. Вампири, клане, стрелбата, която още отекваше в ушите му… Коленичи и остана да гледа как всеки един от тях подаваше кръв на лежащият и неподвижен Алекс. Майкъл можеше да види китките му, перфорирани и червени, където бе висял на тях, можеше да види и дупката от куршума на дрехите му. Лицето му бе бледо като платно, но той все пак направи усилие да пие, чу се остро пукане, когато прешлените му се наместиха, раните в плътта му започнаха да се затварят.
     Тони се бе превил на две и се тресеше, в очите му проблясваха сълзи, Уил все още беше нащрек, Майк не мръдна от мястото си, преди да види как сините очи, сега наситено червени и дезориентирани, се отварят.
- Боже мой, ти си жив! – извика Тони и без каквото и да е предупреждение се хвърли на врата му.
- Трябва ли – Алекс се задави и се опита да се изправи – да ме излагаш пред толкова много хора?
     Тялото на чернокосият бе поело много твърде много дори за някой като него. От устните м усе проточваше струйка кръв, все още поддържаха главата му изправена, за да може да пие.
- Какво означава това, че ви е баща? – реши да си дойдат на думата Честър, и се обърна към жената, тя го изгледа като нищожен плъх, и той отмести поглед.
- Елате – след известно съмнение нареди вампирката. – Ще трябва да поговорим.
     Когато другите вампири изправиха Алекс и ги поведоха, четиримата му смъртни приятели едва не припаднаха от гледката, която се разкри пред очите им.
Те не бяха петдесет, бяха повече от двеста. Всеки един силен, здрав и смъртоносен, цяла армия от кръвопийци.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-02-16
прочитания: 36
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход