StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,877
   Потребители: 12,422
   Автори: 4,035
   Коментари: 323,915
   Точки: 2,667,630
   Съобщения: 171,236
   Лексикони: 4,506
   Снимки: 10,712

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Битката - част 1

     Никой не говореше, докато пътуваха, сякаш си бяха сърдити. Така бе станало единствено след онзи концерт, когато Алекс окъпа тълпата в кръв. Мълчаха си, всеки гледаше встрани, последното им пътуване заедно изобщо не беше забавно.
      Вампира се отказа да им дава насоки, бяха преговорили всичко в къщата поне десет пъти – да се оглеждат, да затворят ума си, да помнят защитите, да носят повече от едно оръжие, да са нащрек, да пазят телата си, умовете им не можеха да бъдат досегнати.
     Опитваше се да се дразни на Майк, защото виждаше как с годините той бе започнал да се превръща в него, но това бе само разсейване. Пътуваха към неговата смърт, която той беше видял и почувствал. Дори той не знаеше дали имаше шанс това да не се случи, да не умре в този ден, както онази вещица бе казала.
    
     Защо, помисли си. Не беше направил нищо на тези хора, съдеха го по презумпция. Разбира се, че беше убил стотици други, но все пак не му се умираше. Не още.
Кого се опитваше да заблуди, такива като него това ги чакаше. Той беше нарушил всички природни, човешки и всякакви други закони, беше изкривил хода на живота и бе осеял пътят си с кръв, защо да заслужаваше милост днес?
       Спомни си, в един от отминалите си животи онази бедна селска къщица, в която живееше с родителите си, звънът от големия чук върху наковалнята, докато баща му изправяше желязото за да го превърне в красив, идеално заточен нож, за да го продаде и да изхрани семейството си за още месец.
     И за първи път от толкова много години в спомените му изникна лицето на майка му, нежно и бледо, с коси като нощта, подхванала полите на роклята си и вървяща към тях. От окото му се търкулна кървава сълза.
     Той беше пропилял всичко в онзи ден, всеки шанс, а после тръгна да убива без да се интересува от чуждата болка. Така и не се върна обратно там, не искаше да гледа страхът, отвращението в очите й заради това, което бе станал. Тя умря без да го види отново, единственият й син, превърнал се в чудовище.
 
     Алекс тръсна глава и потисна спомените, изгони ги от главата си. Човекът в него се обаждаше, а той само щеше да му попречи, да улесни онези смъртни да го докопат и разкъсат. Трябваше да се отърве от него.
- Чуваш ли нещо? – като отдалече го попита Уил, докато все още държеше екранчето на радара и беше сложил слушалки. Той поклати глава. – Уау! – сепна се Уил и се отдръпна назад. – Мислех, че ги вадиш само по партита.
Алекс беше оставил зъбите му да се покажат, очите му бяха добили онзи кървав оттенък, Уил се стресна като го видя такъв.
- Стига си се правил на хитър – затапи го. – Твърде близо сме, вече трябваше да има знаци…
     Млъкна, когато главата го прониза и ушите му писнаха, преви се на две и я обхвана с ръце с надеждата това пищене да престане, Майк го забеляза, обърна се назад и рязко отби встрани, въпреки да бяха на главен път.
-  Какво става, какво има?!
Алекс извика без да се осъзнава, и впрегна съзнанието си да изхвърли  този напор далеч от ума си. Осъзна, че всички се бяха втренчили в него.
- Какво стана, видя ли нещо? – Тони се взираше в него, сякаш виждаше призрак.
- Видях ги – изграчи той и си пое въздух на пресекулки, без да осъзнава се беше хванал за предната седалка.
- Видял си ги? – повтори Уил. – Колко са?
Той не отговори, още опитваше да нормализира дишането си.
- Хайде стига, не може да е толкова зле – извърнат назад рече Честър. – Петдесет? Сто? Ще ги оправим за нула време и ще си ходим.
- Цял град са.
- Какво – Тони се обърна към него. – Град?
- Стотици са.
     Колите продължаваха да преминават покрай тях,  петимата седяха като попарени, неми във вцепенението си. Уил пръв се размърда.
- Карай – каза на Майкъл. – Отбий някъде на по- тихо, искам да звънна на жена си.
 - Няма измъкване от това – нареждаше Тони, докато изчакваха в една отсечка край пътя, вятърът ги брулеше, тирове минаваха и целият джип се тресеше. – Ще ни избият. Това е края.
- Ще млъкнеш ли? – лавна му Майк.
- Няма да идвате с мен, абсурд! – отсече Алекс. – Само ще ви убият там.
- Не решаваш ти…
Той сновеше напред назад с ръце в джобовете, вдигнал качулка на главата си, стрелна русият с поглед.
- Няма да идвате с мен! – изръмжа. – Те са след мен, не се намесвайте.
- Сериозно ли си толкова тъп? – вече излезе напред Честър, фучащите по пътя коли го заглушаваха. – Няма да ми нареждаш какво да правя и къде да ходя!
     Двайсетина крачки по- вдясно Уил правеше тигели, докато разговаряше със Саманта, изражението му беше угрижено, съсипано.
- Как така не знаеш дали ще се върнете? – простена тя в слушалката.
- Те са повече отколкото очаквахме… Искам да бъда честен с теб, по- вероятно е да не успеем, за това искам да знаеш, че те обичам и сватбата ни беше най- хубавото нещо, което съм предприемал.
Тя започна да плаче и Уил почувства как сърцето му още малко щеше да се разцепи, задето й причиняваше това. Толкова я обичаше, тя бе най- скъпото му нещо.
- Винс, моля те, ела си! – проплака жена му.
Отчаян, той вдигна очи към останалите четирима, събрали се при колата. Майк беше наежен, Тони – облегнат на вратата и пасивен, Алекс и Честър нещо се караха.
     Не можеше да ги остави, нямаше право, те бяха неговото семейство през всичките тези години. Освен това с него имаха много по- голям шанс да направят каквото и да било. Тони и Честър на практика не можеха да се бият, нямаше да постигнат много с тези защитни заклинания, ако Тони въобще успееше да ги произнесе правилно. Майкъл щеше да се хвърли в боя, рискувайки всичко и вероятно да умре, с Алекс щеше да стане същото.
     Сърцето му се сви. Така ли щеше да свърши всичко? Сега бандата, музиката, незаписаният албум… Всичко му се стори толкова далечно.
- Обичам те – каза и затвори, пое си няколко пъти въздух и тръгна обратно към приятелите си.
- Как го прие? – попита Тони, виждайки го да идва.
- Не го прие – мрачно отвърна Уил.
- Ще се връщаш ли?
- Да - каза. - Когато всичко това свърши.
Честър и Алекс прекъснаха за малко спорът си, за да чуят отговора му, и продължиха с язвителните подхвърляния още няколко минути. От север се изви вятър и развя косата на вампира, той се обърна с гръб и присви очи.
- Хайде да побързаме, няма какво да правим тук – Честър настъпваше едно камъче и гледаше в краката си.
- Бързаш да умреш? – заяде го Алекс.
- Като се замисля, да – върна му той. – Направо е кошмар да се живее с теб!
Майкъл ги послуша още малко, сетне подбра и двамата към колата, и преди да се качи си сръбна от малко шишенце, което криеше в джоба си.
- Добре ли си? – попита го Уил и той го погледна, все още беше смръщен. – Исках да те питам, погрижил ли си се за всичко, ако не успеем?
- За кое всичко?
- За къщата, за музиката ни, за онези неща, които не бива да излизат наяве… - заизрежда.
Майк гледаше свъсено обувките си, преди да каже:
- Не.
- Не? – ококори се Уил. – Наистина ли?
- Не съм – каза. – Не съм писал завещание, не съм приключвал договори, не съм закопал мръсните ризи… Не съм се подготвил за смъртта на най- добрият си приятел.
Уил сви рамене.
- Разбирам – рече тихо.
- Не разбираш – кисело възрази Майкъл.
Колите продължаваха да летят по пътя, а те се бяха скрили в отбивката между раззеленяващите се клони на акацията, всичко беше толкова сюрреално.
- Аз видях как го убиват, видях онези хора, почувствах го, беше толкова истинско… Защо въобще сме тръгнали натам, а не бягаме в обратна посока?!
Уил постоя, сетне го стисна за рамото и тръгна към колата.
- Майк, когото аз познавам, никога не бяга.
 
     Може би, мислеше си Честър, мрачен и вбесен заради спорът му с чернокосия, така трябваше да свърши всичко, да се избият с някакви диваци. Още му горчеше в устата от кръвта, която Алекс им беше дал, на всеки от тях. Искаше да ги закрепи преди битката, искаше да ги направи силни, устойчиви на човешката атака. Те много добре бяха наясно, че ако ги убиеха там, кръвта му щеше да ги върне, щяха да станат като него. И тогава тежко им на оцелелите.
„Как ще погледна дъщеря си, ако това се случи с мен?” беше попитал.
„Не умирай”, отвърна му Алекс.
- Лесно ти е да го кажеш – измърмори на себе си и се обърна към стъклото.
Честър се чувстваше силен и гневен, мачкаше в ръцете си празната чаша от кафе, която беше пресушил, и неволно ръката му трепна и сплеска пластмасата без никакво усилие. Прииска му се нечия глава да беше на нейно място, но после помръкна.
Това нямаше да бъде достатъчно и той не се заблуждаваше. Цял град? Те бяха обречени, просто щяха да си останат на място, от веднъж.
 
     Караха още час и малко, първите сгради и заводи се показаха, Уил не отчиташе никакви проследяващи устройства, но стигаше само пътните камери да ги бяха засекли.
     Защо отиваха там, продължаваше да се пита Майк, как можеха само те петимата да предотвратят това?
- Не ги искам в Джърси – беше казал Алекс. – Не искам да вдигнат врява и да насочат погледите на всички към вас. Не искам да потрошат къщата, по- добре да се случи на открито, на площада, където няма да има къде да бягат.
- Това важи и за нас – отбеляза Майк.
- Аз съм бърз, мога да се оправя с хора. Ще сваля достатъчно от тях, докато ме улучат.
- А после?
     Двамата седяха и се гледаха. Това беше онзи разговор, който никога не проведоха.
Но след завръщането си Алекс се беше ровил достатъчно в главата му, за да види какво бяха преживяли без него, и колко се беше обвинявал Майк. Той нямаше да го остави да се бие сам, каквото и да станеше.
- Каквото е писано, ще стане после – отвърна му.
- Не съм съгласен на подобно нещо – стегна се Майкъл. – Тръгнали сме за да изменим „каквото е писано” – повтори. – Вече не знам дали…
     Ръцете му започнаха да треперят, той млъкна. Алекс всъщност не знаеше дали това бяха негови чувства, или тези на Майк, които се разпростираха. Трябваше да се овладее, поне пред него.
- Имаме предимство – беше казал Алекс. – Те не знаят, че ще бъдем подготвени. А и не ме познават.
     Надяваше се това да важи и за пред смъртните, насъбрали се там и подготвящи неговото заколение. Щяха да пируват, като да са отстреляли диво животно, щяха да го впримчат и да го измъчват…
Алекс отвърна очи от предното стъкло, трябваше му кръв, преди да излезе да се бие.
- Отбий на бензиностанцията – каза на Майкъл, който кара още малко, преди да се появи табела за такава, спряха и двамата с Уил слязоха. – Останете в колата, бъдете нащрек. Ще се върнем бързо.
     Докато Майк, Тони и Честър наблюдаваха мястото, Алекс и Уил влязоха вътре. Бензиностанцията представляваше четири колонки под сенник, трапецовидна табела с цените на горивото, изписани с малки пластмасови подвижни цифрички, както и подобен на барака магазин, където се плащаше. Беше стар, бялата дограма бе потъмняла, очукана и цялата в прах, от вътрешната страна имаше ролетни щори и почти не се виждаше нищо.
- Двама са – каза Алекс, без да се обръща и да прави излишни движения. – Поеми мъжа.
     Когато влязоха, мъж и жена, и двамата на около петдесет стояха зад гишето, тезгяхът беше тесен, вляво от тях имаше автомат с газирани напитки, вдясно – кафе машина, над главите им имаше камери.
Алекс и Уил се приближиха, не казаха нищо, онези не ги поздравиха. Колата отвън стоеше паркирана и явно те нямаха намерение да зареждат, не изглеждаха и като да се бяха загубили.
     Още докато мъжът посягаше да извади пушка, скрита под плота, Уил замахна и го нокаутира, Алекс стисна ръка в юмрук и камерата буквално гръмна над главите им. Той остави ноктите си да се покажат, замахна и преряза гръкляна на жената, сграбчи я и я изтегли отпред, оставяйки тялото да падне на белите плочки.
Уил огледа малкият магазин и се върна, заставайки над него, вампира беше извадил няколко неща от джоба си и подреждаше олтар.
- Остави на мен, ти се погрижи за него – кимна към мъжът, който беше силно зашеметен, но все още способен да им създава неприятности.
     В това време Уил начерта на пода звезда с осем лъча и изтегли давещата се в собствената си кръв собственичка. Остави я така, че кръвта й да капе в очертанията, хвана във въздуха една от торбичките, които Алекс му подхвърли и разсипа билките върху нея.
- Пречисти кръвта на този смъртен. Очисти кръвта му за по- висша цел. Пречисти кръвта на този смъртен…
Повтори заклинанието няколко пъти, докато Алекс обикаляше и оглеждаше за скрити капани, сетне се върна при него.
- От тях ли са? – попита го, и се отдръпна встрани. – Кажи ми, че току що не убих невинен.
- Не си – Алекс коленичи и отметна косата от раменете си, за да не се потопи в кръвта. Наведе се и пое съвсем малка глътка, за да провери дали все още нямаше наличие на отрова. Другият се извърна, докато той пиеше, може и да бе помогнал, но не искаше да гледа това.
     Когато вампира приключи, остави безжизненото тяло проснато на земята, и се зае с другия. Въобще не го пазеше, докато сваляше от врата му амулетите против обладаване, ноктите му оставяха дълбоки резки в плътта на зашеметеният мъж. Алекс се оттърва от всичко, което мислеше, че може да му попречи, протегна ръка над главата му и стисна силно очи.
 
     Да, той беше „от тях”, целият град, всички бяха от тях. Бяха се насъбрали от околностите, прости хора, полицаи, свещеници, сред тях имаше дори деца. Бяха заложили капани по пътя им, и те вървяха право към тях. Вампира беше древно зло, трябваше да го изкоренят.
     Алекс с отвращение се отдръпна и остави мъжът да се свести, който се огледа и забеляза падналото в краката си тяло на мъртвата си жена, силният и здрав Уил, застанал над него, и нощният демон, чиито очи се взираха в него, червени като адски двери. Той се разкрещя.
- Милостиви боже! – изпелтечи и трескаво запълзя назад, все още по гръб.
- Сериозно ли вярваш, че той ще те спаси от мен? – попита вампира, и леко се наведе, което накара смъртният да вдигне ръце пред себе си и да се свие на мястото си. – Гоните ме, залагате ми капани, планирате да ме убиете… Да, знам за вас! – изсъска и зъбите му лъснаха. Възрастният мъж започна да хленчи и да се кръсти. – Кажи на твоят бог ако го срещнеш, че неговото правосъдие никога не е било справедливо!
Очите на кръвопиецът просветнаха, преди той да се нахвърли върху крещящият мъж и да разкъса врата му със зъби.
Уил направи физиономия на погнуса, но не мръдна от мястото си. Двамата излязоха от магазина едва когато Алекс беше приключил. Качиха се в колата и продължиха към Томс Ривърс.
- Научи ли нещо друго? – питаше Честър, Уил се опитваше да забрави джвакането на кръвта, повдигаше му се, за всеки случай пръста му стоеше на бутона за сваляне на прозореца.
- Вървим към тях – каза му вампира. – Приготвили са ни посрещане.
- Дано да има фойерверки – мрачно рече Тони, превъртайки малък нож между пръстите си.
- Искам да държите връзка – инструктира ги Алекс. – Не губете другите от поглед. Целете се първо в главата, ако не можете…
- … сърцето или корема – уморено довърши Честър. – Знаем това.
- Сърцето е трудно за пронизване – поклати глава той. – Защитено е от ребра. Трябва да си изключително точен да прободеш между тях, а в битка това е трудно. Ако удариш корема, това е достатъчно да ги обезоръжиш. Не умират веднага, но са беззащитни.
Майк направи асоциация с него и трепна неволно.
- И още веднъж съжалявам, че ви въвличам.
- Татуирай си го на челото, чухме вече – подразни се Тони.
     Майкъл реши да заложи на технологиите, беше поръчал фини стоманени мрежи, които да сложат под дрехите си, един вид бронежилетка. Накара всички тях да ги сложат.
- Когато влезем там – продължи вампира – те ще се скупчат около нас. Искам да се разпръснете. Искам да ги объркате и да свалите колкото се може повече. Там има и деца.
На Честър му призля.
- Аз ще поема първата вълна.
- Не си го и помисляй! – прекъсна го светлокосият.
- Първите са заменими. Ще изпратят най- едрите и най- глупавите, за да видят на какво сме способни, тях могат да жертват. Ако успеят да ме свалят от първия път, защо им е да жертват тежката артилерия. После ще излязат силните.
- Това звучи като самоубийство - Тони притискаше носът си в основата и клатеше глава. – Напълно сме откачили.
- Няма да ви виня, ако се откажете – каза Алекс. – Още има време.
- Ако някой се откаже, лично ще го пречукам – изпревари отговорите им Майк.
- Нямаме избор, значи – Честър провери отново оръжията си.
- Знам как не искам да умра – съгласи се Уил, и петимата слязоха от джипа.
 
     Бяха достигнали града, идваха от южната магистрала, вдясно имаше голям паркинг за коли, таксита и гори край пътя, започваха първите разклонения към обитаемата част. Фитнес зала, табела за търговски  център, детелина, от която щяха да поемат надясно.
- Не виждам площад – Честър се обръщаше и надничаше през прозореца, стиснал един от ножовете.
- Просто ще обикаляме ли? – свъсен рече Уил, когато Алекс извика и повторно стисна главата си.
- Ще го убием… убием…
- Цели се в главата, повали го!
- Просто спри някъде! – рече Уил, докато Алекс се опитваше да се отърве от видението си.
Майк подмина един магазин за сандвичи, църква, целият град беше мъртвило, по улиците нямаше и един човек.
- Това не ми харесва, момчета – поклати глава Тони.
     Достигнаха шерифството, голяма правоъгълна бяла сграда с малък паркинг вдясно, зад която зейна празно пространство от сив цимент. Бяла новоиздигната каменна арка се извисяваше почти два етажа височина в средата, Майк наби спирачки, стомахът му се сви.
- Добре ли си? – обърна се към Алекс, чиито очи отново бяха почервеняли.
- Добре, без глупости – Уил провери ножовете, камите и малките бомбички, които сам бе направил от барут и стари пластмасови бутилки. Затегна накитниците си и изражението му ясно казваше, че е готов за бой. Измъкна мачетето изпод седалката и го стисна.
- Ще излезем заедно – съгласи се Майкъл. – Ние с Уил ще сме първи, вие двамата, пазете гърба...
     Алекс можеше да почувства преплитащите се мисли на тези хора, всички бяха тук. Още от колата можеше да чуе биещите им сърца, бяха вътре в сградата, в ресторанта оттатък площада, в колите си на паркинга… Всеки един носеше оръжие и чакаха тях. Излезеха ли, момчетата щяха да срещнат смъртта си. По- добре да бе само той.
     Докато говореше, вампира се пресегна и отвори вратата, дори не го видяха как излезе на пътя и се затича все по- далеч от тях.
- Алекс! – изкрещя Майк.




Описанието на сградите и околността на Томс Ривърс е базирано на реално местонахождение.
Извинявам се за късната публикация на предишната част, бях заета с човешки неща.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2020-02-11
прочитания: 37
точки: 1 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход