Мразя, мразя, мразя... Мразя света, мразя че съм жива, мразя, че деня е започнал, мразя да мразя, мразяяяяяяя... Всичко мразя - това, което се случи и това, което не се случи! Мразя себе си, мразя и него! Кой него ли? Ми него- този, дето не трябваше изобщо да се появява в моя живот, а пък аз в неговия хич!!! Естествено, че всичко се случи там в бара. В \"Дабъла”. Що е естествено ли? Ми щото всяка вечер се отбиваме за по едно питие- ей така за откат след трудовия ден. Хубаво име има този бар- \"Дабъла\", защото някои повтарят питието, а пък някои и не знаят накрая кое поред им е- шейсет и шесто или сто осемдесет и първо. Всички сме си като роднини. Рядко се мярка някое не до там познато лице, но пък после може и да се окаже, че ти е роднина- така стават нещата. Като ти се загуби някой от пейзажа, винаги се намира кой да ти каже къде е и защо го няма. Собственици са Танчето и нейния Насьо. Щях да напиша \"нейния\" с главна буква щото това си му върви заедно с името. Всички така й викат - \"Къде е Твоя Насьо?\" А той се изправя иззад бара и казва басово: \"Ако някой пита за мен му кажете, че взех отпуска!\" Намира този отговор за много шеговит и винаги очаква някой да се засмее. Оглежда дяволито наоколо и очаква аплодисменти. Този, който е задал въпроса отдавна вече не е наблизо, защото знае отговора. Ама Насьо си е такъв- готин! Никога не се разочарова от хората и ги обича, то за това и всички го харесват. Много ме кефи, когато някой от музикантите удари едно-две и седне на пианото. Често се случва да са дошли от репетиция и си носят и инструментите. Тогава става супер джем-сешън. Надсвирват се на \"мегдана\", който много символично е в ъгъла. Ако в такъв момент влезеш отвън и си за пръв път, ще ти се стори, че никой не ги слуша. Но това е само привидно - като се получи нещо изключително хубаво всички свиркат. Традиция! Тая вечер съм фреш! Събирам целувки и поздравления почти от всяка маса край която минавам. Стигам до бара и викам почти с цяло гърло :\" Следващото питие за всички е от мен!\" Взела съм порядъчно добър хонорар. Все едно съм хвърлила яка пиратка посред заведението. Отвсякъде гръмват наздравици. Насьо не чака и започва да налива питие след питие. Танчето ми прави някакви маймунски знаци, но нищо не схващам, защото поне петима са ме награбили да ме целуват. По едно време разбирам, че трябва да погледна към вратата. До нея, явно леко смутен, седи един дето не го познавам. Брех да му се не види, как е влязъл тук? Ххахахаха, смея се сама на себе си!!! С навеждане, разбира се! Много е висок! Прекалил е тая вечер! Да беше оставил някой сантиметър в къщи, че сега тук всички мъже ще получат комплекси. Питам се защо пък трябваше да го гледам? А отговора идва насреща следвайки Танчето отблизо като че ли има опасност да се загуби.
- Това е Ицо, бе! - казва тя. - Нали ти говорих за него! Взимай го при тебе!
- Взимам го де - отговарям - ама що аз? - хиля се.
- Ще го оправяш, нали обеща!
Получава се някакъв тъп диалог в стил \"Ало, ало\" и това ме кара да се заливам от смях. Виждам, че момъка покрива умело смута си. Не разбирам защо и от какво се чувствам възбудена. следва продължение:))))))