StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,761
   Потребители: 12,365
   Автори: 4,001
   Коментари: 318,394
   Точки: 2,646,335
   Съобщения: 155,043
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Ангелски криле

Усещаше как накрайникът на ехографа се движи по изпъкналия ѝ корем, спуска се наляво, а после надясно. Гелът, който улесняваше движението, бе неприятно лепкав и студен. Велина едва успя да овладее потръпването, което полази по кожата ѝ.

            Отначало затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Просто един преглед с ехограф. Не ѝ се случваше за първи път. Мъжът ѝ Ивайло предложи да потърсят второ мнение, защото тя не се чувстваше съвсем добре в последно време. Може би беше обикновено неразположение от напредващата бременност.

 Но този преглед продължи твърде дълго. Велина извъртя очи, така че да вижда лекаря, но той просто бе забил нос в екрана, местеше някакъв уред по него и после записваше старателно на листа пред себе си. Започна да я изпълва безпокойство. Виждаше набръчканото чело на гинеколога и как постоянно подпира с показалец очилата си, които се плъзгаха по носа му.

Жената усети лек задух и отново стисна очи. Започна да брои наум, просто за да не мисли за глупости.

- Може да се изправите, госпожо – гласът на лекаря я стресна леко – Ето, избършете корема си с тази салфетка …

Велина се изправи внимателно, помагайки си с дясната ръка. Коремът ѝ не беше голям, но вече натежаваше.

- Елате, седнете тук до бюрото ми. Нека и съпругът Ви влезе. Трябва да поговорим.

Сърцето ѝ се сви. Зад този равен и професионален тон имаше нещо, което я изплаши. Почти механично отиде до вратата на кабинета, кимна на мъжа си да влезе и двамата седнаха срещу лекаря.

- Съжалявам, че трябва да ви го кажа – започна той – Но бебето не е добре. Не отговаря като размери на гестационната седмица, а плацентата е в лошо състояние. Не е добре развита и има съсиреци по повърхността ѝ. Не може да храни добре плода … Вероятността да оживее е минимална.

Велина усети как устата ѝ пресъхва. Думите, оформили се в главата ѝ, просто не успяха да излязат от гърлото ѝ. Имаше чувството, че потъва под вода. Ушите ѝ шумяха, ледени тръпки преминаха през гърба ѝ. За какво говореше той? Нейното бебе? Първото дете, което носеше под сърцето си?

- Защо? – прошепна тя.

- Кръвното Ви налягане е високо. Не е ли засечено от наблюдаващият гинеколог? Какви са били показанията до момента?

- Никога не е казвал, че има проблем … - поклати глава тя.

Имаше чувството, че съзнанието ѝ е извън тялото ѝ и наблюдава случващото се отстрани. Все едно това не се отнасяше за нея.

- Трябвало е да пиете таблетки за понижаването му. То пречи за доброто кръвоснабдяване на плацентата и бебето е страдало. Дълго време. Съжалявам, но мисля, че е фатално за него.

******

Това беше най-дългото ѝ пътуване до София. Не заради трите часа, които продължи, а заради чувството, че отива, за да изпълнят смъртната ѝ присъда. Беше вече осъдена и нямаше шанс да я оправдаят. Не беше опазила детето си. То беше страдало и умирало бавно в утробата ѝ. Усещаше някакви странни пристягания високо в корема си, под сърцето. Не знаеше дали е заради бебето или заради ужаса, който я изпълваше до мозъка на костите ѝ.

В „Майчин дом” последва кратък преглед още при приемането. Присъдата беше изпълнена. Думите на младата лекарка се запечатаха в главата ѝ. Фетус мортус *. Бебето вече беше мъртво, а странните пристягания се оказаха предварителни контракции. Организмът ѝ се опитваше да се освободи по естествен път от плода, който вече се превръщаше в заплаха за живота ѝ.

Настаниха я в болничната стая сама. Велина им беше благодарна, че ѝ предоставиха поне тази привилегия. Да страда сама. Да не вижда веселите лица на другите бременни жени, приети за задържане в Патологията.

Една акушерка ѝ обясни сухо, почти без да я поглежда в очите, че ще ѝ поставят вагинални таблетки за предизвикване на раждане, след което извърши бързо кратката, но доста болезнена манипулация. И я оставиха сама. Сама с мислите ѝ. С изчезналите ѝ чувства, които сякаш се бяха сврели някъде, за да оставят да разбере какво се случва. Никога не бе изпитвала подобна самота. Сиви стени, със следи от разруха. Тишина. Оглушителна. Почти не можеше да диша. Свиване от контракциите, които постепенно се засилваха. И пустота. Безкрайна бездна от ужас. Знаеше, че трябва да мине през това сама. Никой не се интересуваше от мъртви бебета. И от нереализираните им майки. Просто поредния случай в статистиката на родилното отделение.

Какво ѝ беше казала онази акушерка? Случват се такива неща. Почти винаги без конкретна причина.

Часовете изтичаха. Като песъчинки в пясъчен часовник. Бавно и монотонно. Засилването на физическата болка сякаш измести фокуса в нея самата. Някак имаше чувството, че се полага да я боли. Но това, което караше тялото ѝ да се гърчи, беше толкова незначително, сравнено с другата болка. С чувството за празнота и загуба. Подобно нещо не се запълва. Остава завинаги.

Приведоха я в предродилна зала. Нощ. Мрак. Злокобна тишина. Само лек лъч от бялата светлина на крушката в акушерската стая се процеждаше и осветяваше малка част от стената срещу очите ѝ. Дежурният лекар и акушерката на смяна си говореха нещо и се смееха. Ехото се блъскаше и засилваше от коридора, който разделяше двете помещения.

Велина присви колене до гърдите си. Усещаше как струйка кръв се процежда между бедрата ѝ. Размърда се леко и се пресегна към зацапания ръб на нощницата си. В същия момент в стаята влезе възрастна санитарка и се доближи до нея.

- Как си, момиче? – в гласа ѝ имаше съчувствие.

- Не знам … - изпъшка младата жена и захапа ъгъла на долната си устна.

- Може би не е лошо да станеш и да походиш … Ела, ще ти помогна.

Велина стана с мъка. В първия миг усети силен световъртеж и се вкопчи в сухата ръка на другата жена. После замайването премина. Остана само силният натиск и тежест, ниско долу в корема ѝ. Чувстваше, че още малко и всичко ще свърши.

- Хайде да те преместим в родилна зала … май наближава …

Измина бавно няколкото метра, делящи двете помещения. Сториха ѝ се безкрайни. Бели стени, ярка бяла светлина. И още едно болнично легло.

Това, което последва, се случи толкова бързо, че тя почти не усети как мъртвият плод излезе от тялото ѝ.

- Спокойно, мила … - чуваше тихия глас на същата санитарка – Всичко мина. Бебето е дребно и всичко е наред с теб …

- Искате ли да видите бебето? Момиче е … - попита я лекарят.

Нея ли питаха? Отвори очите си, които стискаше до тогава, но видя само сбръчканото лице на санитарката.

- Какво ще гледа, докторе? Не ѝ показвай нищо …

Беше ѝ благодарна в онзи момент, нищо, че в последствие щеше да се разкъсва вътрешно от неизвестност.

******

Гледаше епикризата за стотен път. Десетина сухи реда, констатиращи загубата ѝ. Нещо, което я бе променило изцяло отвътре. После придърпа листа с хистологията на мъртвия плод. Причината за случилото се бе неясна. Изследването не бе показало нищо конкретно. Никой не ѝ беше казал, но като се порови в Интернет разбра, че в българските болници мъртвородените бебета се третират като биологичен отпадък. Те не бяха нечии деца. Поне така считаше системата. За такива неща не се говореше. Никой не се интересуваше от психическото състояние на родилката, която напускаше родилното отделение с празни ръце. Важно беше, че са я изписали в добро физическо състояние. Животът ѝ бе спасен. А сърцето ѝ? Душата ѝ? Това бяха маловажни неща и си бяха само нейна грижа.

Велина повдигна очи и погледна децата, които играеха в малката градинка. Седеше на пейката и се топлеше на мекото, ранно – пролетно слънце. Една година се изтърколи, без да я усети. Почти бе успяла да прости на себе си. Това беше най-трудно. И да приеме, че вината за смъртта на бебето ѝ не беше нейна. Просто една фатална случайност в живота ѝ. Отново беше 1 март. Всички раздаваха бяло – червени мартенички за Баба Марта. Тя виждаше само червеното в тая плетеница. Червено като кръв. После сякаш нещо прошумоля до ухото ѝ. Лек полъх разроши косите ѝ. Нещо прозрачно бяло светна пред погледа ѝ, неземен звън изпълни главата ѝ. Почувства се някак по-спокойна. Едно малко ангелче, което така и не успя да се роди в този грешен свят, я бе погалило с белите си криле. Ангелски меки и нежни.

 

------------------------------------------------------- 

* foetus mortuus – мъртъв плод / за бебе /.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-07-30
прочитания: 68
точки: 4 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход