StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 162,536
   Потребители: 12,345
   Автори: 3,997
   Коментари: 309,570
   Точки: 2,638,736
   Съобщения: 137,041
   Лексикони: 4,483
   Снимки: 10,767

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Ангелите не оцеляват в нощта

     Музиката се носеше мрачна и стържеща над събралото се множество, червени светлини присвятваха в сгъстяващия се мрак, на заден фон прозвуча грозен писък.

     Басът разцепи въздуха, клавирите се промъкнаха като крадец в празен дом, излязох напред и изревах в микрофона, стадионът се взриви.

 

Зловещата нощ, в която ти умря

Беше нощ на прераждане

Когато трупът ти изстива, заобиколен от демоните на живите

Ти се питаш, време ли е, трябва ли да тръгваш

 

Когато моята луна изгрее,

ти ще си последният в нощта

Посрещни ме, аз ще бъда там за теб

Дай ми своят живот

Аз искам да живея

Искам да остана тук

 

Онази нощ, в която клоните на дърветата плачеха,

В която гарванът пееше приспивната си песен

Ти вече беше далеч, за да те стигна

Беше си отишъл

 

Публиката избухна в писъци и ръкопляскания, пред загражденията беше опънато платно с надпис „Drink my B.L.O.O.D.” от хората на първия ред. Ннякои от феновете бяха с червени лещи, други носеха изкуствени зъби и много грим.

- Благодарим ви, Онтарио! – извика Майк и хората пак се развикаха.

От предните редици нещо полетя към сцената и падна в краката му, беше розов сутиен, очевидно свален току що, той го вдигна и се ухили.

- Не е мой размер. На теб ще ти отива – обърна се към мен, вдигнах стойката на микрофона и замахнах заканително, хората се смееха. Той смигна на момичето, което се бе разделило със сутиена си и даде начало на следващата песен.

- Да събудим мъртвите! – изкрещях, хората подеха след мен.

 

Гробовете се отварят

Световете пропадат

Океанът се излива във небето

Погребал демоните си*

 

Два пъти и половина се прераждах,

Три пъти умирах

Тъй и не намерих онзи път, по който тръгнах отначало

Виждах нещо в края му

Което бе тъй близо, тъй далечно

 

Имало едно време

Приказка за грях и безсмъртие

Ангелите не оцеляват в нощта

Те падат, падат

 

Два пъти и половина се прераждах,

Три пъти умирах

Тъй и не намерих онзи път, по който тръгнах отначало

Виждах нещо в края му

Което бе тъй близо, тъй измамно

 

Когато бягах, всъщност аз се връщах,

Имаше моменти като в сън

После падах, падах

За да стигна онзи път

 

Два пъти и половина се прераждах,

Тъй и не постигнах онзи мир

Тъй и не намерих онзи път, по който тръгнах от начало

Виждах теб във края му

Ти бе тъй близо, докато изчезваше от мен

 

  Прожекторите оцветяваха всичко пред очите ми, от жълто в пурпурно, после в червено. Обичах сцената, обичах си работата, някаква фенка си разкъса блузката, задържах погледа си натам, измъкнах микрофона от стойката му и излязох напред, спускайки го по гърдите и корема си, задържайки го под ъгъл на нивото на четала си, имитирайки ерекция, момичетата се разпищяха.

- Секс! – извиках. – Кръв! Рок енд рол! Хайде, смъртни!

   Вдигнах ръце над главата си и те запляскаха, Уил беше дотичал при Майк и двамата стържеха струните на китарите си една в друга, той носеше разкъсана като от пробождане на гърдите риза и изкуствена кръв, разтекла се от устата му. Тони стана и метна палката си в публиката, Честър пръскаше първият ред с бутилка вода, сетне реши да слезе при тях и аз го последвах с поглед.

- Върви след него – изкомандвах охраната, двама пред заграждението вече го чакаха.

     Честър се покатери на металната рампа и момичетата се хвърлиха да го прегръщат, Майк ме стрелна с поглед, надяваше се да не се наложи аз да се намесвам.

- Възползвайте се от момента, дами – извиках в микрофона и тръгнах напред назад по сцената, защото бе твърде очевидно как стоим като вкоренени.

Долу Честър се протягаше да достигне възможно най- много хора и да им стисне ръцете, единият от охраната го държеше за колана, той се наклони още повече и почти легна върху първите два реда, тогава мъжът го изпусна и тълпата го повлече.

- По дяволите – изръмжах, и още преди Майк да ме бе подканил се затичах и скочих от сцената.

     Можех да почувствам еуфорията и напрежението, граничещи с насилие. Рок концертите бяха място на освобождаване на пориви, които в реалният живот никой не би допуснал да се парадира с тях. Секс, алкохол, похот, до някаква степен ние сами си го просехме, но нещата бяха започнали да излизат от контрол. Например когато китариста ти бе на път да бъде разчленен от подивялата тълпа.

- Назад – рекох към охраната, която се опитваше да разбута хората и посегнаха да ме удържат. Качих се на загражденията и скочих сред тях.

Можех да почувствам стотиците тупкащи сърца, циркулиращата кръв, това ме замая, опитах се да остана настрана от протегнатите изгладнели ръце.

     Наложи се да използвам сила, те ме бяха оградили като хищници, изблъсквах ги настрани и използвах мисълта си, за да ги спра да продължат да налитат. Сграбчих Честър и го издърпах от ноктите им, никой и не видя как се издигнах и се намерихме пред загражденията, охраната ни наобиколи.

- Добре ли сте? – викаха те, Майк също напусна сцената и слезе при нас.

Честър седна на земята, подадоха му вода, той беше замаян, ризата на гърдите му бе разтворена а шията, буквално издрана.

- Почивка – обяви Майк. – Кажете на Тони да измисли нещо.

Бях се навел над него с гръб към пищящите фенове, те въобще не ме интересуваха.

- Ума ли си изгуби?

- Аз... залитнах.

- Знаеш ли какъв ще ти залитна – вдигнах юмрук. – Можеха да те убият!

Изправих се и направих жест с ръка като да бяхме приключили, изтичах обратно на сцената, Майк остана при него докато се осъзнае, тълпата се бунтуваше.

     Стоях там пред десет хилядното множество, дадох знак на Тони да прекрати, Уил застана от лявата ми страна, дори прожекторите угаснаха.

Не говорех, гледах всеки един от тях поотделно, челюстите ми бяха сключени като да бях захапал някого. Тълпата малко по малко притихна, никой не смееше да се обади.

- Доволни ли сте? – попитах ги. – Хареса ли ви? Това ли е вярната ни тълпа, която се кълнеше в  най святото си заради нас? – извиках вече. Можех да  почувствам вцепенението им. – Можехте да го убиете!

Гласът ми гръмна над стадиона, Уил посегна да ме усмири, изблъсках го встрани. Сега множеството изглеждаше незначително.

Знаех, че Честър сам си беше виновен, но това беше непростимо, бяха като прегладнели диви животни.

- Смятах – поех си въздух и започнах отново – това да е последният ни концерт тук.

Публиката надигна глас, възнегодува, момичетата се разпищяха, някои плачеха.

- Но останалите от вас нямат вина. Вместо това – насочих поглед навътре към средата на насъбралите се – охраната да изземе имената на създалите хаоса, обявявам забрана тези хора да бъдат допускани до концертите ни.

Феновете се разпищяха, някои подкрепяйки, онези, които бяха в средата на мелето викаха от отчаяние и отказваха да напуснат. Майк се беше върнал и се приближи към мен.

- Вярваш ли, че това е правилно? – попита ме.

- С друг ли смяташ да го замениш, ако го изядат с парцалите? – попитах го. Сетне се обърнах към Тони и му дадох знак да продължи, щеше да свърши твърде зле ако просто закрием концерта, а и бях насъбрал твърде много, можех да си го изкарам с музиката, беше по- добрият вариант.

- Моля те, Алекс! – пищеше едно от момичетата, докато я извеждаха, беше с  налят бюст, розов потник и коса, вързана на две опашки. – Аз само...

- Ти само реши, че е ок ако си откъснеш парче от него, нали? – викнах в микрофона и чак Майк се сепна, публиката занемя. – Така си помисли и жена му! Свири, какво ме гледаш – озъбих се на Майк и пак хванах микрофона.

 

- Това беше трагедия, човече – Тони влачеше крака след нас към съблекалните, никой не говореше, концертът тъкмо беше свършил, екипът събираше инструментите ни и ги товареше в буса, Майк бе останал да наглежда и ръководи акцията.

- Дори да не искаме да дойдем пак тук, няма и да ни поканят.

Честър вървеше и гледаше в земята, не го питахме как е, щеше да го научи по трудният начин.

     След като събрахме нещата се качихме на буса и подкарахме, шофьорът ни не задаваше въпроси, както обикновено, беше свикнал и със свинщините когато се напиехме, днес бяхме особено тихи.

- Ще си лягам – каза Чаз и затвори вратата на спалното помещение, Уил четеше нещо, опънал се на две от седалките вдясно, Тони вече се бе сгромолясал в леглото си.

- Не ти се спи? – Майк тъкмо сушеше косата си, излизайки от банята, по навик затърси очилата си но се сети, че не му трябват.

- Как са ти очите? – попитах вместо отговор.

- Добре са. Виждам добре.

- Ако има нещо, искам да знам.

- Излизал ли си на лов? – смени темата той.

В момента не се притесняваше за мен, бях в състояние, в което можех да избухна и да нападна някой от тях. Не само заради концерта и делото, наближаваше и пълнолуние.

- Едно от момичетата – казах. – Зад сцената.

Той кимна. Не беше щастлив от това, но го предпочиташе пред убийствата.

     Не говорехме много, автобусът продължаваше да пъпли нагоре по склона, нощта напредваше. Майк никога не е бил от разговорливите, дори човек трудно би го свързал с рок банда извън сцената, ако не го познаваше. Той беше уравновесен, методичен, досаден на моменти, държеше всичко да бъде точно и изпипано до последният детайл. Но щом вземеше китарата си и прожекторите светнеха, нещо в него се променяше. Още си спомнях как застана пред момчетата в онзи ден и ми се развика, когато го бях нападнал, когато щях да убия всички тях и да си продължа по пътя. Този Майкъл се появяваше на сцената, цялата неувереност и всички демони от миналото изчезваха, той ставаше неудържим. Може би по това си приличахме.

     Не знаех защо ми се доверяваха, защо заспиваха необезпокоявани в мое присъствие. Знаех, че в миналото на всеки един от тях имаше нещо мрачно, от което всеки по своему бягаше. Може би оправдаваха насилието до някаква степен, защото им се искаше да причиняват насилие, поне аз така се бях чувствал някога. От живота си сред човеците бях научил, че всеки бе способен да се превърне в чудовище, ако онази част у него, която пазеше човешкото бъде притискана твърде дълго. Чудовищата не се раждаха, те ставаха такива.


Какво ме вдъхнови?!

*Гробовете се отварят
Световете пропадат
Океанът се излива във небето

Погребал демоните си


Вдъхновено от Inside of me на VAMPS:
Погребани океани, демони, давещи се в дълбините
Гробовете се отварят, вледенени пориви отново ме викат

Вдъхновено от The Catalyst на Linkin Park:
Ние сме океани, които кървят в небето


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2018-04-30
прочитания: 77
точки: 3 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход