StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,041
   Потребители: 12,369
   Автори: 4,005
   Коментари: 318,806
   Точки: 2,648,313
   Съобщения: 155,497
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,763

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Амулетът на тайните

Флавия Фиоре

АМУЛЕТЪТ НА ТАЙНИТЕ

 

1.

Госпожа Аделина Христова седна на креслото и въздъхна с облекчение. Най-накрая празненството беше приключило и всички гости се бяха разотишли. Ненавиждаше рождените си дни! Време за равносметка, за поглед в огледалото, за срещи с хора, с които отдавна нямаше какво да си каже.

Шестдесет и три! Звучеше й стряскащо! Някога, когато съпругът й беше още жив, обичаше да празнува. Често тържествата продължаваха до зори, изпълнени с веселие и смях. Какви чудесни времена бяха! Но вече от четири години съпругът й го нямаше, а с него си беше отишла и младостта. Сега празниците й навяваха единствено тъга.

Реши да разгледа подаръците, това щеше да я ободри. Първо взе една кутия, опакована в розова хартия. Вътре намери комплект луксозни лъжички, ножове и вилици. Нямаше картичка, но си помисли, че сигурно беше от семейство Димитрови, те имаха слабост към всякакви прибори. В друг пакет откри трите тома на „Мелничарят“ - книга, която отдавна искаше да прочете. Картичката беше от Елисавета Господинова.

Погледът й се спря на малка, опакована в синя хартия кутийка. Отвори я и вътре видя старинен медальон – амулет. Беше много красив, въпреки че изображенията по него бяха странни и неясни. Забеляза малко листче в кутийката и реши, че ще разбере от кого е този подарък. Изведнъж застина на място и нададе кратък, приглушен писък.

Листчето падна на земята, а на него пишеше единствено:

„АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“

2.

- Сигурна ли сте, че това не е някоя шега? – попита инспектор Френцов.

- Да, сигурна съм. Такова неуместно чувство за хумор не е присъщо на моите гости – заяви госпожа Христова.

Двамата разговаряха в кабинета на инспектора в дома му. Госпожа Христова беше седнала на дивана, а зад бюрото я наблюдаваше Френцов. Беше слаба, висока жена, посивелите й коси бяха прибрани на кок, а острите й сиви очи се подаваха над очилата. Инспекторът неволно си я представи като директорка на девически пансион, с цялата й присъща строгост и сдържаност.

-          Категорично ли можете да заявите, че кутийката не е била там преди приема за рождения Ви ден? – попита инспекторът.

-          О, да, убедена съм. Щях да я забележа  – твърдо отговори госпожа Христова.

-          Моля Ви да ми опишете гостите си!

-          Бях поканила стари семейни приятели, всички са горе-долу на моята възраст. Съпругът ми почина преди четири години, а дъщеря ми учи в чужбина и нямаше как да присъства.

Първи дойдоха семейство Маринови, Светла и Петър. И двамата са художници, доста успешни при това. Запознахме се с тях по време на една почивка преди около петнадесет години, допаднахме си и поддържаме връзка, често си ходим на гости.

След това пристигна Мария Емилова. Приятелки сме още от ученическите години. Съпругът й почина и й остави солидно наследство, тя не се занимава с нищо.

Семейство Димитрови са следващите. Всъщност съпругата, Женя Димитрова беше братовчедка на покойния ми съпруг. Занимава се с фотография, а съпругът й Александър е професор по ботаника.

Полковник Христозов пък е приятел на съпруга ми от младини. Сега е пенсиониран военен. Съпругата му е тежко болна и не присъстваше за съжаление.

Елисавета Господинова пък е моя братовчедка. Разведена, с два брака, няма деца. На младини беше актриса. Тя ми подари трите тома на „Мелничарят“, така че медальонът не от нея.

Семейство Дончеви имат агенция за недвижими имоти, доколкото знам, бизнесът им е доста успешен. Родителите на Матей Дончев са били приятели на родителите на съпруга ми и те се знаят от деца.

Луиза Иванова дойде последна. Приятелки сме от много години, когато работех като секретарка в един офис, тя ми беше колежка, всъщност все още работи там.

Разбира се, присъстваше и госпожа Ленка Владова, тя е моята домашна помощница. Беше си тръгнала, когато намерих бележката. Работи при мен вече тридесет години, абсолютно лоялна, тя е повече приятел и член на семейството.

Имаше и две момчета от фирмата за кетъринг, която бях наела, на около двадесет – двадесет и пет години и двамата. Симпатични момчета, с приятни обноски. Ще Ви дам координатите на фирмата, ако Ви трябват, ползвала съм услугите й мнокократно.

-          Чудесно! Има ли някой сред гостите Ви, когото каните по задължение, а всъщност не бихте желали? – попита инспекторът.

-          Разбирам какво имате предвид. Не, няма такова нещо, всички поканени са много близки мои приятели. Вече съм на възраст, на която човек няма нужда от лицемерие и търси само истинските неща в живота – категорична бе госпожа Аделина Христова.

-          И нямате представа какво има предвид човекът, написал бележката? – попита Френцов.

-          Вижте, аз не съм безгрешна, също като всеки нормален човек. Но не съм направила нищо чак толкова страшно. Тази бележка не е писана, защото съм предредила някого в магазина – в очите на госпожа Христова се четеше явен гняв.

-          Почеркът случайно да Ви е познат? – попита инспекторът.

-          Не мога да кажа със сигурност. Пазя стари картички и писма от много приятели. Ще Ви ги покажа, може да намерим съвпадение на почерците.

-          Явно нямате никакви подозрения. Но все пак сте се изплашили от бележката, защо?

-          Защото явно някой ме мрази, а НЕ ЗНАМ КОЙ! Не обичам да не знам. Затова се обръщам към Вас. Не мога да занимавам полицията, защото всъщност нищо не се е случило. Става въпрос просто за една бележка. Надявам се, че можете да откриете истината дискретно, без официално разследване и без да притеснявате гостите ми с тази дреболия.

-          Разбирам напълно, госпожо Христова. Имате съгласието ми. Смятам, че не можем да изключим хората, които са оставили картички в подаръците си, защото може да са оставили два подаръка. Получавали ли сте и преди подобни послания? – попита Френцов.

-          Всъщност преди години получих няколко гневни писма, но не бяха анонимни. Преди да се запозная със съпруга ми, той е бил сгоден за друга. Казваше се Михаела Георгиева. Нещата между тях бяха приключили преди да започне нашата връзка, но тя обвиняваше мен за случилото се. Писа ми няколко доста злобни писма. Но от тогава мина много време, тя се омъжи за друг, стана госпожа Мавродиева, роди две деца и престана да се занимава с мен. Дори вече не е между живите, така че тази история е наистина в миналото.

 

 

 

3.

 

Госпожа Христова си сложи новия медальон, както я беше посъветвал инспектор Френцов. Облече си блуза с подходящо деколте, за да се вижда бижуто по-добре.

След половин час се срещна с инспектора на ъгъла на улица „Живописна“ и улица „Омая“ и се отправиха към агенцията за недвижими имоти на семейство Дончеви. Госпожа Христова носеше със себе си няколко поздравителни картички и писма от свои приятели, които предаде на Френцов. Сред образците на почерци в тях нямаше съвпадение с почерка от бележката.

Скоро стигнаха до модерната сграда, на втория етаж на която имаше табелка „Дон пропъртис“.

Качиха се по широко мраморно стълбище и натиснаха звънеца. Вратата им отвори Матей Дончев.

-          Каква приятна изненада, Аделина! Какво те води насам? Влезте!

-          Това е мой приятел, господин Френцов, търси да наеме апартамент и реших да го доведа при вас – каза госпожа Христова, докато влизаше в помещението.

Вътре с усмивка я посрещна и госпожа Доротея Дончева.

-          Нищо не спомена снощи – обади се господин Дончев.

-          Едва тази сутрин господин Френцов ми сподели за плановете си и реших да му съдействам. Надявам се, че вие ще можете да му помогнете.

Известно време разискваха предпочитанията на Френцов и му показваха снимки на подходящи предложения. Госпожа Христова се опитваше да обърне разговора към празненството за рождения ден, но без особен успех. Всички бяха изцяло ангажирани професионално.

Когато видя, че няма друг избор, Аделина Христова каза:

- Да не забравя да Ви благодаря за подаръка.

- О, знаеш, че обожаваме луксозните прибори за хранене - със забележима гордост в гласа каза Матей Дончев. - Когато видяхме този комплект, се влюбихме в него и веднага го купихме. Ще се радваме да го ползваш със здраве!

Лицата на двамата съпрузи излъчваха спокойствие и удовлетвореност. Нямаше и следа от смущение при споменаването на подаръка.

- Наистина е прекрасен, предположих, че е от вас! Е, ако сте изяснили всичко, да не Ви губим повече времето.

- Наистина, получих достатъчно предложения. Нека ги обмисля още веднъж и ще се свържа с вас – каза инспекторът.

- Добре, тогава ще Ви пожелая приятен ден и ще се радваме да Ви видим отново! – каза господин Дончев.

- Довиждане, Аделина! И между другото – страхотен медальон! – усмихна се госпожа Дончева.

 

4.

 

Госпожа Христова и  Френцов продължиха с обиколката си. Следващи в списъка за посещения бяха семейство Димитрови. Бяха решили Френцов да се представи като детектив, който има нужда от съвет от ботаник във връзка с някакви отровни растения, за които инспекторът неотдавна беше чел. Тази допълнителна информация нямаше да бъде излишна. Двамата се запътиха с ентусиазъм и неусетно стигнаха до дома на семейство Димитрови, който по странен начин съчетаваше невзрачност и артистичност, противоположни точно като собствениците – фотограф и професор по ботаника.

Инспекторът набързо преговори наум заучените фрази за отровните растения, после кимна нетърпеливо на госпожа Христова и тя натисна звънеца.

Вратата отвори госпожа Димитрова. За учудване на госпожа Христова видът й никак не беше представителен, а от очите й се стичаха сълзи.

Без да ги поздрави и дори без да ги погледна, тя промълви:

-          Аз знам. Той ще си плати!

Госпожа Христова леко се олюля, но успя да запази равновесие……

 

5.

 

- Какво има, Женя? Защо си разстроена? – попита госпожа Христова, а господин Френцов деликатно се отдалечи.

- Нали знаеш, че Александър си взе асистентка в университета. Не я бях виждала, описваше ми я като доста пълничка и невзрачна, която обаче била много организирана. Е, истината е друга – имат любовна връзка.

- Сигурна ли си в това? Може да е някакво недоразумение?

- Какво недоразумение?! Открих в нещата му два билета с техните имена за полет до Париж миналия месец в дните, когато уж беше на конференция в Балчик. Това събуди подозрението ми и реших да претърся всичко. И открих сметка от хотел за една двойна стая на името на господин и госпожа Димитрови!

- Наистина много съжалявам, но все пак може и да има някакво обяснение.

- Никакво обяснение няма, той ще си плати незабавно! – троснато отвърна госпожа Димитрова.

- Поговори ли с него за това? Или е по-лесно да му напишеш бележка?

- Ами, бележки ще му пиша. Молба за развод ще напиша.

- Успокой се, Женя. Значи това не е твое? – каза госпожа Христова и извади листчето.

Женя Димитрова известно време се взираше в него и после промълви:

- Не! Явно не само аз имам проблеми …..

 

6.

 

Близо до дома на семейство Димитрови се намираше седалището на фирмата за кетъринг, която бе обслужвала рождения ден. Уютната малка розова постройка се намираше в средата на подреден двор с поддържана тревна площ, в ляво от която имаше паркинг, пълен с брандирани автомобили „Делта кетъринг“. До козирката над входната врата имаше огромен макет на усмихнато кексче.

Във фоайето ги посрещна любезна секретарка и ги въведе при търговския директор господин Парапунов. Противно на факта, че работеше във фирма за кетъринг, господин Парапунов беше доста слаб и сух, а костюмът му му стоеше някак неестествено.

-          Здравейте, госпожо Христова! Удоволствие е за нас да ни посетите отново! Надявам се, че нямате оплаквания от обслужването ни предния ден.

-          Здравейте! О, напротив, много съм доволна, точно затова доведох мой приятел, който има нужда от подобни услуги. Това е господин Френцов.

-          Добър ден – кимна инспекторът.

-          Радвам се да го чуя. Разбира се, че ще изготвим нашата най-добра оферта за господин Френцов. Кога е събитието и за колко човека?

-          Списъкът с гости още не е окончателен, но моля да имате предвид 30 души за след две седмици – отвърна Френцов.

-          Чудесно, сега ще Ви предложа примерни менюта, от които да изберете – каза господин Парапунов и подаде няколко листа на Френцов.

-          Останах много доволна от двете момчета, които обслужваха моя рожден ден – намеси се госпожа Христова. - Може ли пак тях да ангажирате?

-          Хм, боя се, че мога да изпълня молбата Ви само наполовина…

-          Какво искате да кажете?

-          Днес едното от тях не се яви на работа! Телефонът му е изключен, можете ли да си представите! Дори и да се появи, едва ли вече ще работи за нас, не търпим подобно отношение към работата. А беше толкова надежден!

Инспекторът и госпожа Христова се спогледаха.

-          Може да се е случило нещо непредвидено – обади се инспекторът.

-          Много неща са възможни, но ние трябва да бъдем уведомени, винаги има начин за това! – категоричен беше господин Парапунов.

-          Съжалявам, че имате подобни неприятности – съчувствено каза госпожа Христова. – Силно се надявам това му решение да няма нищо общо с ангажимента при мен.

-          О, не се безпокойте, в края на празненството са обсъждали с колегата му, че Иван Мавродиев е бил много доволен от вечерта. Ще осигурим присъствието на други служители и гарантирам, че обслужването ще бъде превъзходно!

-          Не се съмнявам в това! – каза инспекторът. - Мога ли да взема примерните менюта и да ги обмисля? Щом направя избора си, ще Ви се обадя да обсъдим цените и подробностите.

-          Да, разбира се, обмислете го на спокойствие. Ние оставаме на Ваше разположение.

-          Благодаря още веднъж за обслужването вчера и за отзивчивостта днес – допълни госпожа Христова. - Довиждане засега!

-          Довиждане!

Щом се озоваха извън сградата, госпожа Христова и инспекторът казаха в един глас:

-          Иван Мавродиев!

-          Всъщност снощи служителите носеха баджове с имена, но изобщо не обърнах внимание. Единствено забелязах, че вместо първо име имаше само инициал. Чудя се дали е просто съвпадение на имената, или пък въпросният господин е свързан с госпожа Михаела Мавродиева, бившата годеница на съпруга ми?

-          Това ще бъде лесно да се разбере, ще се свържа с моя приятел комисар Тодоров в полицията да проучи. Обаче срещам затруднения да измисля възможен мотив този младеж да има нещо против Вас, дори и да е син на Михаела Мавродиева. Той би трябвало да Ви е по-скоро благодарен, защото иначе майка му нямаше да срещне баща му!

-          Имате право!

-          Но все пак човешките мисли и желания могат да ни изненадат! Нека първо открием кой е той и по-важното – къде е.

 

7.

 

-          Знаете ли, имам познат, който се занимава със старинни бижута. Ателието му е съвсем наблизо. Можем да се отбием и да му покажем медальона. Възможно е да ни даде полезна информация за знаците по него, която да разкрие поне част от загадката. Какво ще кажете? – попита инспекторът, когато се отдалечиха от фирмата за кетъринг.

-          Чудесна идея! Нека видим какво ще ни каже - въодушевено отвърна госпожа Христова.

Не след дълго се озоваха пред един безистен и влязоха през него в двора. Навсякъде имаше зеленина, но не беше добре поддържана. Зад едно от дърветата се виждаше малко павилионче с надпис „Бижутата на Драго“.

Посетителите изразиха нуждата си от професионална консултация от бижутера.

Няколко минути Драго разглежда бижуто и после каза:

-          Съвременна изработка, материалът е сравнително евтин. Но търсеният ефект е имитация на стар гръцки медальон. Такава форма е характерна за Древна Гърция през втори век преди новата ера, а знаците също са старогръцки и са характерни за техните монети от това време. Такива медальони в днешно време се продават масово.

-          Значи гръцки, добре…. – промърмори Френцов, а после се обърна към госпожа Христова – Това говори ли Ви нещо? Били ли сте някога в Гърция?

-          Да, ходили сме там на почивка. Всъщност точно тогава се запознахме със семейство Маринови….

 

8.

Госпожа Христова се беше отпуснала на креслото и се опитваше да чете книга, но мислите й блуждаеха. В ръце държеше първи том на „Мелничарят“, подарък за рождения й ден, но буквите се размазваха пред очите й и четенето беше невъзможно. Въпреки прекрасните отзиви за книгата, които беше чула, историята не можа да я грабне. Един мелничар наема млад работник, който се оказва негов син, за когото не е знаел. Завещания, завист, кавги. Такива неща се случват само в романите, помисли си госпожа Христова и с досада остави книгата. Сигурно защото друго я вълнуваше, мисълта й прескачаше от Иван Мавродиев, през Гърция, към всеки един от гостите й. Кой от тях таеше тайна злоба към нея? И защо?

За днес посещенията на приятелите бяха приключили, утре щеше да се срещне с останалите. Помисли си, че след днешния ден се чувстваше още по-объркана, отколкото след като получи бележката. Всичко й изглеждаше толкова нереално и нелепо. Но можеше да усети злобата, която струеше от тези няколко изписани думи, а тази злоба беше реална!

Реши, че ще отиде да си направи кафе. Бутна още веднъж книгата на масичката и се изправи. В кухнята завари госпожа Владова, която правеше баница и не откъсваше очи от нея. Миризмата на разтопено масло събуди сетивата й.

-          Здравейте, госпожо Христова! Не знаех, че сте се прибрали, аз още не съм готова с вечерята.

-          Не се притеснявай, Ленка, още не съм гладна, ще си направя едно кафе. Дори мога да не ям, но твоите баници не са за изпускане.

-          Сега ще Ви направя кафе, само слагам баницата да се пече.

-          Няма нужда, сама ще се справя.

Тогава госпожа Владова вдигна очи и лицето й искрено засия.

-          Виждам, че сте сложили медальона от мен, радвам се, че Ви харесва!

 

9.

 

-          От теб ли е този медальон? – с изненада и объркване попита госпожа Христова.

-          Да – усмихна се Ленка Владова – не Ви се вярва, че имам такъв вкус, а?

-          О, Ленка, много ти благодаря!

-          Съжалявам, че не ми остана време да купя и картичка, но поне надписах листче.

-          КАКВО? – госпожа Христова се беше опряла на масата и се опитваше да запази равновесие. В този момент осъзна, че безброй пъти беше виждала списъците за покупки на Ленка, но никога не беше обръщала внимание на почерка й. Дори сега не можеше да си го спомни.

-          Знам, че не е много красиво да се слага листче, но поне пожеланията ми са от сърце – притеснено смотолеви Ленка.

-          Ленка, какво пожелание ми написа? – с треперещ глас изрече госпожа Христова.

-          Да доживеете два пъти моите години и да не забравяте, че животът може да е прекрасен на всяка възраст!

-          Но, Ленка, на листчето в кутията пишеше друго…..

-          Как друго, аз това написах, може да не са точните думи, но горе-долу е това. Изведнъж сбръчка вежди и попита:

-          Изглеждате притеснена, какво пише?

Госпожа Христова извади от джоба си сгънатото листче и го подаде на Ленка. Жената прочете надписа и се ококори.

-          Ама как? Кой е написал това? – искрено недоумяваше Ленка.

-          Нямам представа, Ленка. Беше в кутията с медальона. Реших, че който ми е подарил медальона, е написал и бележката, но сега разбирам, че не е така.

-          Трябва да е някаква шега. Кой ще слага бележка в моя подарък? И къде е моята бележка?

-          Не знам. Подаръкът не беше отварян.

-          Ама, разбира се! Написах бележката, тогава се сетих, че съм включила да варя вода. Оставих я на масичката в коридора и отидох до кухнята. После се върнах в коридора, взех бележката, дори забравих да я подпиша, без да я погледна я сложих в подаръка. Трябва тогава да съм взела погрешната бележка.

-          Възможно е, но какво е правила тази бележка в коридора ми, кой я е оставил там?

-          Наистина странно, доста при това.

 

10.

 

Госпожа Христова беше в стаята си и разговаряше с инспектор Дамян Френцов по телефона. Видимо смутена му разказваше за откритието тази вечер относно подаръка на Ленка и бележката.

-          Хм, имате ли доверие на госпожа Владова?

-          Напълно, не тя е оставила бележката. Та тя е имала хиляди други възможности да го направи, защо ще чака къщата ми да се напълни с хора?

-          Защото повечето хора в къщата означават и повече заподозрени!

-          Не е Ленка, повярвайте ми! Залагам главата си, тя ми е предана!

-          Ако сте права, излиза, че сигурно амулетът няма никаква връзка с бележката. т. е гръцката следа е малко вероятна. А може би не е така.

-          Да, засега всичко е много объркано.

-          И аз имам разкритие за Вас! – каза Френцов.

-          Нетърпелива съм да го чуя!

-          Нашият господин Мавродиев не е роднина на Михаела Мавродиева. Няма и данни да са се познавали. Той е роден в Русе и е живял там до миналата година.

-          Значи и тази следа трябва да изоставим – със съжаление съобщи госпожа Христова.

-          Не съвсем…

-          Какво искате да кажете?

-          Тази вечер господин Мавродиев е бил открит мъртъв до пейка в парка….

 

11.

 

След тази новина, госпожа Христова реши да излезе малко на въздух. Имаше нужда да помисли на спокойствие. Тръгна по стълбите, но в коридора видя Ленка да трепери.

-          Какво има, Ленка?

-          Госпожо, току-що намерих още една бележка. Някой я беше оставил във вазата. – каза Ленка и с треперещи ръце подаде листчето на госпожа Христова.

Със съвсем четлив, но различен от предишната бележка почерк беше написано:

„Внимавай! Ще те спра!“

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

-          За бога, Ленка! Какво се случва?

-          Иска ми се да знам – прошепна възрастната жена.

-          Току-що разбрах още нещо ужасно. Едното от момчетата от фирмата за кетъринг е намерено мъртво.

-          О, не! Кой от двамата?

-          Иван Мавродиев, този с тъмната коса.

-          Иван ли? Колко ужасно!

Видимо разстроена, госпожа Владова трудно сдържаше притеснението си.

 

12.

 

На следващия ден инспекторът и госпожа Аделина Христова се срещнаха рано сутринта, за да продължат разследването си.

-          Наистина вече ми се завива свят от цялата тази объркана история. И най-лошото е, че не разбирам каква е моята роля в нея!

-          Съчувствам Ви напълно.

-          Колко жалко за момчето! Беше много приятен младеж. Мислите ли, че това престъпление има връзка с нашата загадка?

-          Не знам, но полицията се е заела със случая и ще ме държат в течение с разкритията си.

-          Това е много добре. Но трябва да Ви задам логичния въпрос – смятате ли, че и аз съм в опасност?

-          Доста разсъждавах по този въпрос и смятам, че не сте в пряка опасност. Бележката, или по-точно бележките, по-скоро имат за цел да Ви изплашат.

-          И успяват!

-          Все пак, ако Вие решите, ще говоря с приятели в полицията да Ви се осигури някаква защита.

-          Не, наистина няма нужда, не се страхувам, че ще ме убият. Страхувам се от факта, че някой от близките ми хора ме мрази, а аз дори не го забелязвам.

-          Възхищавам се на смелостта Ви, но все пак имайте едно наум.

-          Обещавам! Хайде сега да се заемаме със задачите си. Почеркът и от тази бележка не прилича на никой, който имам в писма и картички. Да посетим семейство Маринови. После ще обядваме с полковник Христозов. Той търсеше за болната си жена едно лекарство, което се продава в Русия. Аз имам приятелка там и тя ми го изпрати. Днес ще се срещнем, за да му го дам. Не знам като какъв да Ви представя, но в момента едва ли на полковника му е до това.

Останалите Мария Емилова, Елисавета Господинова и Луиза Иванова ще ме посетят следобяд. Ще играем карти, можете и Вие да дойдете.

-          С удоволствие ще го направя. Така ще мога да разговарям с тях, а в същото време ще бъда и по-спокоен за Вас.

 

13.

 

Семейство Маринови бяха наематели на просторно ателие на улица „Крайречна“. Както е видно от името, улицата минава успоредно на реката. Точно при мястото на ателието, реката прави живописен завой и гледката от прозореца му е наистина прекрасна, напълно подходяща за творчески натури.

Тук посещението мина без излишни официалности. Нямаше нужда гостите да звънят, направо отвориха вратата и се озоваха в светло, обширно помещение. В два противоположни края на залата бяха застанали Светла и Петър Маринови. Светла рисуваше на платно, а пред нея имаше купа с червени ябълки, аранжирани с няколко ореха. Петър пък се беше заел с някаква скулптура, все още не личеше какво ще представлява тя.

-          Здравейте, семейство! – провикна се госпожа Христова – Искате ли гости?

-          О, здравей, Ади! Каква приятна изненада!

-          Довела съм един приятел, който се интересува от древногръцко изкуство. Сетих се, че Вие правите страхотни скулптури и се чудех дали имате и в такъв стил.

-          Всъщност нямам в древногръцки стил, но ще Ви дам адреса и телефона на мой приятел, който е по тази част. Кажете му, че аз Ви изпращам и ще имате точно това, което търсите.

-          Чудесно, благодаря! – отвърна господин Френцов.

-          Виждам, че и теб е запалил по тези неща, не съм те виждал преди с този медальон – каза Петър Маринов с неподправено любопитство.

-          Всъщност ми е подарък за рождения ден.

-          Страхотно си изкарахме снощи, благодарим отново за поканата – обади се Светла Маринова, изглеждаше искрена.

-          Радвам се, че сте останали доволни. Как ви се стори обслужването?

-          О, на ниво! Възпитани момчета, но и госпожа Владова ги следеше изкъсо. По едно време видях едното момче, тъмнокосото, да чете нещо и да се смее, а госпожа Владова веднага го смъмри.

 

14.

 

Ресторант „Любляна“ бе един от най-изисканите в града и се славеше с невероятна кухня и обслужване. Любезен келнер ги заведе до масата, където вече ги очакваше полковник Христозов.

-          Добър ден, Аделина! Как си? – каза полковникът, като се изправи, за да ги посрещне.

-          Добре, благодаря. Надявам се, че и с теб е така. Как е Диана?

-          Държи се, надявам се с новото лекарство да постигнем подобрение.

-          Това е мой познат – господин Френцов. Господин Френцов, да Ви представя полковник Христозов.

-          Добър ден!

-          Добър ден, приятно ми е!

-          Ето лекарството, жалко че не пристигна по-рано, за да може и Диана да присъства на рождения ми ден.

-          Много ти благодаря!

-          Надявам се, че поне ти си прекарал приятно.

-          О, да, много беше хубаво, щом дори присъствието на Матей Дончев не ме подразни.

-          Да нямате някакви пререкания с него? Не съм забелязала.

-          Имаме от известно време. Нали знаеш, че сме съседи. Един ден ударил колата ми, докато паркирал, но си мълчи. Нямаше да се сърдя, ако ми беше казал. Обаче разбрах от други съседи. Дори му написах бележка, която щях да му дам снощи, ако не я бях изгубил, докато стоях в коридора, явно е паднала от джоба ми. „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“ – така му написах, нарочно не пояснявам какво знам, за да видя дали ще си признае.

Госпожа Христова бавно извади листчето и го показа на полковника.

-          Да не би това да е бележката, която си написал?

-          Ама разбира се, че аз съм я писал!

 

15.

 

-          Остава въпросът как бележката се е озовала на масата, за да може госпожа Владова да я сложи в подаръка по погрешка. И дали е направено изобщо с умисъл или някой просто случайно е намерил листчето и го е вдигнал на масата. Ако е така, то значи никой не ме мрази! – с надежда каза госпожа Христова, докато двамата се разхождаха след като обядваха.

-          Би ми се искало да е така и щях да съглася, ако не съществуваше фактът, че Иван Мавродиев е мъртъв - замислено промълви Френцов.

Тъкмо минаваха покрай една будка за вестници и той купи новия брой на вестник „Крими“, където имаше статия за смъртта на Иван Мавродиев.

-          Ами това си е отделно престъпление, което не ни засяга. Чисто съвпадение във времето и пространството. Не виждам никаква връзка.

-          Но може й да има. Преди малко ми се обади моят приятел Тодоров от полицията, момчето е починало от удар в главата, най-вероятно на бордюра. Но дали е паднал сам? И по-важното - в джоба му е открита бележка с пожелание за рожден ден: „ЧРД! Да доживеете два пъти моите години и не забравяйте, че животът може да е прекрасен на всяка възраст! ….

 

………………………………………………………………………………………………………………………………

-          Бележката на Ленка! – възкликна госпожа Христова. - Нали не смятате, че той е разменил бележките нарочно, за да ме заплашва, ние не се познавахме до вчера. Най-вероятно просто я е намерил й я е прибрал. Спомнете си, че господин Маринов ни каза, че го е видял да чете нещо и да се смее.

-          И в двата случая няма причина той да е мъртъв. А той е! – отвърна Френцов.

 

 

16.

 

Четирите дами играеха белот доста съсредоточено. Ленка сновеше наоколо с кани кафе и чинии с бисквити и кекс, които свършваха за кратко време.

Френцов внимателно слушаше разговора им, но си даваше вид, че чете вестника, който беше купил. Преглеждаше небрежно статията за Иван Мавродиев. Изведнъж погледът му се спря на една печатна грешка – бяха написали Илиян Мавродиев. Зачете се по-внимателно и установи, че не е грешка, а това е името на друг служител на фирмата за кетъринг, журналистите цитираха господин Парапунов: „Илиян Мавродиев имаше желанието да поеме ангажимента през въпросната вечер, но в крайна сметка изпратихме Иван. Като си помисля, че можеше и да не се случи това нещастие, ако бях взел друго решение, не мога да си простя.“

Инспектор Френцов бързо се отправи към телефона.

 

………………………………………………………………………………………………………………………………

Инспекторът знаеше, че ще мине известно време, докато получи отговор на запитването си, затова се зае отново с четене. Останалите материали във вестника не събудиха интереса му и той го остави настрана. Видя на масичката един том на „Мелничарят“ и се захвана с него.

След около петнадесет минути се обърна към госпожа Христова:

-          Казахте, че тази книга Ви е била подарена за рождения ден, от кого?

-          От братовчедка ми Елисавета Господинова.

Френцов си взе довиждане с дамите и изхвърча навън. А госпожа Христова нямаше представа какво става, но погледна към братовчедка си учудено.

 

17.

 

Играта на белот продължи с часове, но вече беше към своя край. Гостенките една по една започнаха да се приготвят да ги ходят, когато на входа отново се появи Френцов.

 

-          Сега ще изясним как една от присъстващите дами е убила Иван Мавродиев! – заяви инспекторът.

-          Какво? – извика госпожа Христова, - Не може да бъде!

-          Но се опасявам, че е истина, госпожо. Нека Ви разкажа една история. Когато дойдохте при мен за първи път, ми разказахте за бившата годеница на мъжа Ви. Но има нещо, което и Вие не сте знаели. Към онзи момент госпожица Михаела Георгиева е била бременна от мъжа Ви, той не е знаел, а тя е разбрала по-късно.

При тези думи госпожа Христова издаде тежка въздишка, но не отрони и дума. Инспекторът продължи:

-          Това е била причината да приеме толкова тежко раздялата. Но срещнала господин Мавродиев и открила възможността да представи детето  за негово, вместо да продължава да се бори с Вас. Оженили се и никой не разбрал за тайната дълги години.

Аз и госпожа Христова проведохме едно разследване, което доста ни обърка. В началото тя дойде при мен и ми разказа, че е получила в един от подаръците си бележка „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“. Ние смятахме, че тази бележка е адресирана до нея и започнахме да търсим човек, който таи скрит гняв към рожденичката. Ще ви разкажа накратко как стигнах до истината.

Решихме да се срещнем и да поговорим с всеки един от гостите, които са присъствали на тържеството по случай рождения ден.

От семейство Дончеви не научихме кой знае какво. Когато посетихме Женя Димитрова, останахме стъписани, защото тя използва същите думи като в бележката. В последствие разбрахме, че поводът за тях е друг и няма връзка с нашето разследване.

Решихме да посетим и фирмата за кетъринг, която е обслужвала празненството и там с учудване разбрахме, че единият от служителите не се е явил на работа този ден. Изненадата ни се засили още повече, когато разбрахме името му – Иван Мавродиев. Фамилията съвпадаше с тази не съперницата на госпожа Христова и беше възможно да й е роднина. Това предположение по-късно се опроверга.

Показахме медальона на един мой приятел бижутер и той ни каза, че символите по него са старогръцки. Ако самият медальон означаваше нещо, направихме връзка със семейство Маринови, защото госпожа Христова се е запознала с тях именно в Гърция.

Но по-късно вечерта, стана ясно, че медальонът е подарък от Ленка Владова, която обаче твърдеше, че е сложила бележка със съвсем различен текст – пожелание за рожден ден. Имаше разумно обяснение за размяната на бележките, но все още не беше ясно кой е авторът на „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“.

В същото време до нас достигна новината, че Иван Мавродиев е бил открит мъртъв. А малко по-късно в дома на госпожа Христова бе намерена и втора бележка „Внимавай! Ще те спра!“.

Това отново постави пред нас много въпроси, включително за кого беше писана бележката и имаше ли Иван Мавродиев някаква връзка със случая.

От семейство Маринови също не научихме нищо, но срещата ни с полковник Христозов ни донесе важна информация – той беше писал бележката „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“. Стана ясно обаче, че е писана за Матей Дончев и поводът няма връзка нито с госпожа Христова, нито с Иван Мавродиев. Тай изгубил бележката в дома на госпожа Христова. По-късно тази бележка случайно е била намерена от въпросната дама.

От полицията ми съобщиха, че в момчето е намерена и трета бележка, пожелание за рожден ден, без подпис.

Все още нямах никаква идея в главата си, когато дойдох днес тук. Четири дами се бяха събрали да играят белот, а моята цел беше да слушам внимателно и ако е необходимо, да задавам въпроси. Зачетох се във вестника и статията в него относно смъртта на младия Иван и там случайно открих, че във същата фирма има и служител Илиян Мавродиев. Богатият ми опит в престъпленията веднага ме накара да се замисля – ами ако Иван е умрял по погрешка вместо Илиян? Сетих се, че госпожа Христова ми спомена, че момчето е имало бадж с надпис И. Мавродиев.

Веднага се свързах с моите приятели с полицията и в последствие те потвърдиха, че Илиян Мавродиев е син на Михаела Мавродиева. Вече бях убеден, че Иван е бил сбъркан с Илиян. Осъзнах също така, че най-вероятно едната заплашителна бележка е била писана за него и разменена по погрешка с пожеланието за госпожа Христова. Но кой е знаел за съществуването му и какви са били възможните мотиви за заплахи?

Докато чаках полицаите да проверят самоличността на Илиян, аз се заех да чета една книга, която беше оставена на масичката пред мен. И историята вътре ми даде идея. Един мелничар, със син от предишна връзка, прави завещание в полза на този син. Госпожа Христова ми разказа за предишна връзка на съпруга й. Моментално ми хрумна да проверя как се е разпоредил с имуществото в завещанието си покойният господин Христов.

Свързах се с мой познат с достъп до такава информация. И от завещанието и клаузите в него ми стана ясно, че Илиян Мавродиев е бил син на господин Христов. По-късно се срещнах и поговорих с Илиян и той потвърди това.  Когато госпожа Мавродиева се разболяла и разбрала, че няма да живее дълго, решила да признае истината на съпруга Ви. Дошла в дома Ви и му разказала всичко.  Но все пак съпругът Ви се е погрижил за детето, включил го е завещанието си, но с клауза то да получи наследството си едва 5 години след смъртта на съпруга Ви. Той е знаел, че смъртта му ще е шок за Вас, както и новината за детето, затова от загриженост за Вас е решил да остави достатъчно време между двете събития.

Поинтересувах се кой е подарил тази книга за рождения ден и за момент заподозрях госпожа Елисавета Господинова в някаква схема, но информацията, която получих по-късно, ме опроверга.

Значи някой е искал да отстрани Илиян и да спре изпълнението на завещанието. Помислих си, че интерес имаше единствено госпожа Христова.

При тези думи госпожа Христова възкликна:

-          Нима наистина заподозряхте мен?

-          Когато по-късно разговарях с Илиян, той призна, че е постъпил на работа в тази фирма, защото е търсил контакт с госпожа Христова и е знаел, че тя ползва услугите им. Но целта му не е била да нарани или обиди дамата. Просто е знаел, че има полусестра, с която е искал да се запознае, но тя е била в чужбина. Затова решил първоначално да се запознае с майка й и после да търси начин да се свърже със сестрата.

Но при разговора с Илиян разбрах, че госпожа Христова не е и подозирала за него. Също така Илиян ми разказа, че и баща му първоначално не е знаел, както и за уговорката да крият от госпожа Христова. Значи някой приятел на госпожа Христова е искал да я предпази. И тогава се обадих отново, за да попитам кой е свидетел на завещанието на господин Христов. Оказа се господин Иванчев, който вече е покойник и госпожа Ленка Владова. В миг ми се изясни всичко. А и след като тя е сложила едната бележка, намерила е втората, написала е и третата, беше логично да е сложила и нея.

Когато госпожа Мавродиева е посетила съпруга Ви, госпожа Ленка Владова е била на работа и е чула разговора. Двамата със съпруга Ви се разбрали да не Ви казват нищо, за да не Ви наранят. Когато съпругът Ви починал, госпожа Владова продължила да се интересува от детето и през цялото време се опитвала да намери начин да предотврати разкритието и да спре изпълнението на завещанието, защото тя много Ви обича и не е искала да бъдете наранена.

Разбрала е, че въпросният син е постъпил на работа в „Делта кетъринг“, с които Вие често работите. И ето че за рождения Ви ден, четири години след смъртта на съпруга Ви, Вие отново сте наели тази фирма. Когато научила, госпожа Владова изпаднала в паника. Нямало как да бъде сигурна, че точно синът ще е сред обслужващите Ви, но все пак била много притеснена. Сметнала, че той търси контакт с Вас и ще Ви разкрие истината и решила да го спре на всяка цена.

Но тя не го била виждала, затова, когато видяла служител с бадж „И. Мавродиев“, решила, че това е синът на госпожа Мавродиева - Илиян. Сметнала, че трябва да действа незабавно. Написала му бележка: „Внимавай! Ще те спра!“, която мислела да му даде на тържеството.

Обаче по щастливо стечение на обстоятелствата намерила на пода друга бележка, на която пишело: „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“. Тази бележка била изпусната от господин Христозов. Ленка решила да използва шанса и тази бележка, тъй като била с чужд почерк и сходен смисъл. Затова смачкала своята бележка и я пуснала в една празна ваза, като забравила за нея.

В същото време била написала и бележка с пожелание за рождения ден на госпожа Христова. Тогава се сетила, че е сложила да вари вода и отишла до кухнята. Там бил Иван Мавродиев и тя чевръсто му пъхнала в джоба бележката. Но в бързината сложила тази с пожеланието за рождения ден. Като се върнала, сложила в подаръка на госпожа Христова бележката „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“.

Малко по-късно господин Мавродиев намерил бележката и естествено започнал да се смее. Господин Маринов ни разказа, че е видял единия служител на кетъринг фирмата да чете нещо и да се смее, а госпожа Владова го гледала с неодобрение. Госпожа Владова пък решила, че след като се смее, е твърдо решил да действа и няма да се съобрази с предупреждението. Иван разбрал за кого е бележката, но вероятно не е видял смисъл да я даде на госпожа Христова, защото не била подписана. А може би просто е забравил, не знаем.

След края на празненството, госпожа Владова решила да го проследи и да се разправи с него на усамотено място. Когато стигнали парка, вероятна там нямало жива душа и Ленка решила, че сега е удобният момент. Извикала го и започнала да го увещава да остави госпожа Христова на мира и в никакъв случай да не й казва кой е. Младежът, естествено, нямал никаква представа за какво му говори тази жена, най-вероятно просто продължил по пътя си. Това вбесило госпожа Владова, предполагам, че тя посегнала да удари Иван Мавродиев. Той паднал, но за съжаление си ударил главата в ръба на бордюра и смъртта му настъпила незабавно. Изплашила се и си тръгнала. Не си взела бележката, защото била спокойна, че в младежа е бележката с чужд почерк „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“. Полицейската експертиза още не е завършена, но в общи линии е станало така.

На следващия ден обаче, разбрала от госпожа Христова, че тя е получила бележката „АЗ ЗНАМ. ЩЕ СИ ПЛАТИШ!“. Тогава Ленка осъзнала, че е разменила бележките. Изплашила се, защото в младежа се намирала бележка с нейния почерк, обаче не знаела коя точно. Сетила се да провери коя е бележката във вазата.

Госпожа Христова обаче я е видяла точно в този момент, а Ленка се престорила на разстроена от получаването на нова бележка. Тя всъщност е била разстроена от факта, че е осъзнала, че бележката с нейното пожелание е в мъртвото момче. Но за това вече имала някакво обяснение и се успокоила. Обаче положението рязко се влошило, когато разбрала, че мъртвото момче И. Мавродиев се нарича Иван, а не Илиян. Осъзнала, че това, което е извършила, е било напразно.

Ще отречете ли, госпожо Владова?

Ленка се изправи и гордост каза:

-          Не, действала съм така, както съм сметнала за правилно. Не съм искала смъртта на момчето, а само да го прогоня далече от този дом. Случилото се беше случайност.

-          Значи все пак никой не ме е мразил - каза замислено госпожа Христова, - а точно обратното – обичал ме е безумно! О, Ленка!

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-09-08
прочитания: 52
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 4 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход