StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,851
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,004
   Коментари: 318,112
   Точки: 2,660,203
   Съобщения: 155,121
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,803

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Алтън*

Младо момче беше Христо, още нямаше пълни двайсет години. Ама недъгаво дете се роди. Хилаво беше като вейка, а единият му крак беше по-къс от другия и затуй все накуцваше. Чорлава беше косата му и скриваше сините като небето очи, дето имаше Христо. Пък устата му беше тънка кат карфица и от нея излизаше плюнка като се мъчеше да каже нещо, ама все заекваше.

Майка му и баща му друго дете нямаха, страх ги беше, че може пак недъгава рожба да им се роди. Затуй си гледаха Христо като единствен син и си го обичаха такъв, какъвто беше. Само че Христо порасна, ама за работа на къра не ставаше. По седянките не ходеше вечер като другите момци да задява момите. Никой с него не дружеше. Сякаш даже страх ги беше, щото някои казваха, че се плашели от вида му.

Селският поп се казваше Игнат. Дожаля му за Христо, щото го виждаше често да идва в черквата и да стои пред иконите да се моли. Затуй, като се спомина старата клисарка Койна, той взе Христо да му помага. Щастлив беше Христо, щастливи бяха и домашните му. Цял живот казваха, че няма да могат да се отблагодарят на попа, на попадията и многолюдната им челяд. От малкото, дето имаха, все отделяха за поп Игнат, че сякаш горчива им беше хапката, ако не бяха я споделили с него. Като светец го гледаха.

Откакто Христо стана клисар, сякаш друг беше вече. По-ведро стана лицето му, пък в очите му гореше един пламък, дето преди никой не беше виждал. Щастливо беше момчето. Работа имаше, полезен някому беше и изкарваше по някоя пара, та да помага на майка си и баща си. Рано ставаше всяка сутрин, та да отиде в черквата преди попа. Чистеше, миеше, градината поддържаше, камбаните биеше и пламъка на свещите пред иконите все запален държеше. По някое време се просваше пред иконостаса и тъй оставаше по час-два. Попът си мислеше, че Христо се молеше, а той благодареше. За толкоз много неща чувстваше, че има да благодари, че и по цял ден и цяла нощ да стоеше пред иконите, пак нямаше да му стигнат.

Чудо ли беше станало или дълго време си беше пробивала път изпод земята, ама един ден в двора на черквата пръстта под розовия храст се продъни и от там излезе чиста, студена вода. Хората се сбраха бързо да видят какво се е развикал Христо като муле, дето се мъчеше да каже нещо. И що да видят! Вода излизаше от земята. Като алтън блестеше. Слънцето прокарваше огнените си пръсти през капките и правеха голяма дъга сред накацалите многоцветни ружи в черковната градина.

Дойдоха най-добрите зидари и мазачи от селото, та изградиха чешма. Тъй всеки, който искаше, можеше да дойде, че да си налее от водата.

- С-сссс-светена воддда – казваше Христо.

Попът му кимна с усмивка, щото туй дето стана, си беше цяло чудо. Казваше, че водата е лековита и може да помогне на всеки, който вярваше. Туй се прочу в околията и се стичаха хора от близо и далече, та да си налеят от светената вода. После попът им четеше молитви и всички си отиваха по живо, по здраво с благословия.

Като оставаше сам, Христо сядаше край чешмата, от която се лееше буйната вода. Гледаше я и си мислеше дали тя няма да му помогне. Всеки ден пиеше от нея, лицето си миеше и болния си крак напръскваше. Чудеше се дали един ден и той ще стане снажен момък като връстниците си, та да се ожени и да се радва на рожба. Ама тез мисли той пазеше само за себе си, не щеше да ги казва на глас пред никой. Само със своите светии си ги споделяше.

 

Един ден в началото на пролетта, в черквата дойде някакъв чорбаджия от града. Болен лежеше отзад в колата, а жена му и големият му син го водеха. Искаха попа да му попее, светена вода да му налее и ако трябва в черквата да пренощува, само и само да оздравее. Христо се беше скрил встрани и гледаше как поп Игнат редеше молитви над главата на болния, който бяха положили да легне на тревата в градината. Шумът от чешмата заглушаваше и без туй тихия попски глас, та напевите му се сливаха с песента на водата. Нещо магично имаше за Христо в тоз момент. Виждаше сякаш светлината да слиза по друг начин от небето и като че ли всяко листенце от дърветата се размърдваше, та да допусне лъчите да слязат до болния. След молитвите на попа, болният отпи от светената вода и положи глава на земята, че всяко усилие му изцеждаше силите.

Мина се време, когато тоз чорбаджия пак се върна в черквата. Ама вече друг човек беше – здрав, напет с гърлен смях и високо вдигната глава. Разправял бил на всички как водата в таз черква го излекувала и затуй искаше да даде някакъв дар от имането си.

- Златна икона на Богородица съм поръчал да се направи – рече той на поп Игнат. - До големия празник ще бъде готова и ще я докарат тука.

Попът не можеше да повярва, че такова нещо може да бъде сторено за неговата малка черква, дето носеше името на Христовата майка. Тука всяка година на празника на Богородица се правеше голям курбан, идваха всички селяни и стояха до късно. Ама таз година празникът щеше да бъде още по-голям и по-специален – златна икона щяха да си имат!

Щастлив беше и Христо. Не можеше даже да си представи как ще се направи икона от чист алтън. Представяше си я толкоз голяма, толкоз красива и всяко късче светлина щеше да се отразява в нея, да я кара да грее. Бързаше той да се прибере у тях, та да каже на домашните какво чудо щеше да даде чорбаджията за църквата. Ама като влезе в схлупената колиба, дето живееше, видя майка му да плаче. Натъжи се и той като гледаше обляното ѝ в сълзи лице.

- Баща ти падна на къра. Слънцето го удари в главата – обясни майка му като видя неразбиращия му поглед.

- Л-л-ллекар – обади се Христо.

- Какъв лекар бе, Христо?! Пари нямаме да си платим. Леля ти Стана дойде да го види, че нали разбира от тез работи. Каза, че по чудо още е жив.

Отиде Христо в одаята при тейко си. Проснат на одъра беше и клепките му бяха спуснати пред очите. На челото му беше положен студен компрес, а гръдта му беше разкрита да се охлажда. Седна до него Христо и тихо заплака. Страх го беше, баща си не искаше да загуби.

На другия ден Христо донесе светена вода от черквата. Попът беше се молил над менчето и се надяваше чудодейната ѝ сила да вдигне на крак болния. Пи от нея бащата на Христо, поръсиха цялото му тяло, одъра, че и одаята, дето спеше.

- Шшш-ще оздраввввей – рече Христо и се мъчеше да успокои майка си.

Ама дните минаваха, нижеха се седмици, пък Христовия баща все тъй линееше. Пари за лекар нямаха, а ако не идеше в градската болница, сякаш нямаше да се оправи.

 

Тъй дойде денят, в който златната икона пристигна в черквата точно в навечерието на празника. Две коли, теглени от по два коня, се зададоха откъм баира. В селото влязоха с почести, сякаш водеха някой цар. С радостни възгласи бяха изпратени до черквата, а там поп Игнат и Христо ги очакваха. Попът надникна в едната от колите. Отзад имаше товар, покрит с бяло парче плат.

Двама здрави мъже свалиха товара и го внесоха в черквата. Там вече махнаха покривалото, под което имаше дървен сандък. Отвориха го и пред очите на присъстващите се разкри истинско съкровище. Иконата беше малко по-голяма от Библията, дето стоеше разтворена пред олтара. Направена беше цялата от алтън. Образът на Богородица, която държеше на ръце Христос. Изваяни бяха сякаш върху дърво всички форми – лицата, очите, ръцете, ореолите над главите им... Гледката беше великолепна и достойна за възхищение.

- Утре всички ще онемеят, като я видят! - възкликна попът.

А Христо беше като омагьосан и не можеше да отдели очите си от златната икона. Когато мъжете си отидоха и в черквата настана тишина, Христо се доближи предпазливо до съкровището. Вдигна бавно ръката си и сякаш се боеше да докосне онуй злато. Погали нежно, сякаш страната на собствената си майка, лицето на Богородица. Въобрази си, че златото го е опарило и бързо махна пръста си от там. Ама всъщност в тоз момент не пръста му, а умът му беше попарен от една мисъл. Искаше да открадне иконата.

- Хубава е, нали? - обади се зад него попът. Христо го погледна и му кимна. - Такоз нещо никой не е виждал. Черквата ни сякаш вече цялата е позлатена. Още повече хора ще идват.

В тоз момент, без да каже нищо повече, Христо се обърна и изтича навън. Попът се учуди на държанието му, ама си замълча. Отиде до иконата и се прекръсти пред нея. Не можеше да ѝ се нагледа. Толкоз хубава беше! Ама реши да я скрие пак под белия плат и чак на другия ден, когато щяха да дойдат толкоз много хора, щеше да я разкрие, та всички да ѝ се полюбуват.

Вечерта беше беззвездна и черни облаци се бяха скупчили в небето. Сякаш щеше да вали, ама не се чуваше никакъв тътен в небесата. Само тишина. Таз тишина щеше да побърка Христо. Въртеше се той на одъра ту наляво, ту надясно. Пред очите му все златната икона беше. Чуваше в другата одая ридаещата си майка и мълчанието на баща си, който през повечето време все спеше. Пари за лекар им трябваха. Никой в селото не искаше да им дава повече заеми, че после трудно си прибираха парите. Бедно беше семейството на Христо и трудно можеше да си върне борчовете. Пък клетият му баща гаснеше с всеки изминал ден...

 

На другия ден към черквата се стекоха хора от цялото село, че и от околните дойдоха. Всички се сбираха в градината, накладоха огън, че да се захващат жените с курбана. Като беше готово всичко, попът щеше да изнесе златната икона да им я покаже и да ги благослови с нея. Глъчка се носеше отвсякъде, а край чешмата се сбираха големи групи да се охладят от лятната жега и да пийнат светена вода.

- Попе, Христо де е? - питаха хората. - Днеска празник, пък той не е бил камбаната.

- Не го знам – рече поп Игнат. - Днеска не е идвал.

- Да не е болен? Или пък баща му да се е...

- Тихо! - сложи пръст пред устата си попът. - Нека не викаме Дявола на нашия празник!

До обяд вече всичко беше готово. Курбанът се сипваше по паниците, топли питки се разчупваха, пък големите, сочни дини се изстудяваха в коритото на чешмата. Тогаз вече хората почнаха да викат, че е дошло време да видят таз златна икона. Попът реши, че са прави и затуй влезе в черквата. Подире излезе с уплашена физиономия и рече пред хората:

- Иконата е открадната! Няма я!

Хората се прекръстиха и не можеха да повярват на думите му.

- Как тъй?

- Кой може да я е взел? - чудеха се и се маеха селяните.

Попът се кръстеше и затвори очи, та да се моли. Никой не можеше да повярва, че човек е посмял да посегне на нещо свещено, да краде от черквата!

В тоз момент през вратника влезе Христо. Унил беше, не изглеждаше добре. Безсънна е била вечерта за него и туй по всичко му личеше.

- Той е откраднал златната икона! - рече една жена и посочи Христо с пръст.

Всички се юрнаха върху него и почнаха да му викат, да го дърпат, да го удрят. А той, клетият, не можеше да каже нищо, не можеше да стори нищо, та да се защити. Ама на всички им се струваше най-възможно недъгавият клисар да е откраднал туй съкровище, че нали болен баща има, пък са бедни като мишки и не могат да го закарат в болницата.

- Стига! Стига! Спрете! - развика се попът и си проправи път сред множеството, та да спаси Христо.

Помогна на момчето да се изправи. Дрехите му бяха изцапани, а по лицето му се стичаше кръв. Мълчеше Христо и само гледаше с тъжните си очи към попа като вярно нему куче. Отчето тръгна с него бавно към черквата и влязоха двамата вътре. Сложи го да седне на един стол и му даде да пийне вода.

- Къде беше, Христо? Що чак сега дойде? - попита го попът.

- Тттт-етю почина.

Поп Игнат се прекръсти.

- Мир на душата му! - рече и погали чорлавата глава на момчето. - А иконата в тебе ли е? Ти ли я взе? Да помогнеш на баща си ли?

- Н-н-не. Н-н-не – клатеше глава Христо.

После попът излезе от черквата и застана пред всички, дето го чакаха отвънка. Питаха го дали Христо е признал, че е откраднал иконата, бунтуваха се срещу момчето. Поп Игнат им рече, че Христо не е крадец. Увери ги, че той не е откраднал златната икона, затуй трябва да търсят друг виновник.

Веднага след курбана в черквата, няколко мъже от селото се събраха и тръгнаха да обикалят по къщята. Сигурни бяха, че някой от туй село е откраднал иконата. Само тука се знаеше в кой ден ще пристигне туй съкровище, което е поблазнило някой и го е накарал да се превърне в крадец. Но в ничий дом не намериха иконата, никой и не излезе да си признае, че той е сторил туй злодеяние.

 

- Г-г-господ ме на-на-каза – рече Христо на попа, когато беше дошъл на гробището да попее на погребението на баща му.

- Що го казваш туй, Христо?

- Щото исках да-да-да взема иконата. Исках те-те-тетю да се оправи.

- Помислил си си да откраднеш иконата? - попита с невярващи очи попът и Христо му кимна. - И сега мислиш, че заради туй баща ти се спомина?

- Да.

- Не мисля, че Бог е толкова жесток. Не вярвам, че заради това, може да отнеме нечий живот – рече попът и прегърна момчето. - Той е милостив.

 

Мина седмица откакто златната икона изчезна от черквата. Хората не спираха да се питат какво ли е станало и кой може да я е откраднал. Христо продължи да бъде клисар на черквата и зарастващите рани по лицето му напомняха на всеки един, който го беше набедил, че той е крадецът, колко много е сгрешил. Ала в очите на други, той продължаваше да се вижда виновен, защото хората обичаха да си намират виновници за всичко.

С всеки изминал ден обаче, Христо намираше попа за променен. Не знаеше дали защото се питаше кой е откраднал златната икона или щото някъде дълбоко в душата си вярваше на онез, дето сочат него като крадец. Ама по-тих беше поп Игнат, по-отдръпнат от него. Прекарваше все повече време пред олтара в молитви, а после бързаше да се прибере в къщата при попадията и четирите им деца.

- Викат ме за свещеник в града – съобщи един ден на Христо попът. - Тука до седмица ще трябва да дойде друг поп, пък аз ще замина.

- Аа-ама защо? - питаше учуден Христо и очите му се насълзиха. Толкоз много беше обикнал попа, че не знаеше какво ще прави без него. След като баща му се спомина, той му остана като мъжка опора.

- Тъй са наредили, Христо. Не го решавам аз. Новият поп ще е по-добър от мене. Ще се разберете.

Заплака Христо, не се сдържа повече. Падна в краката на попа и се превиваше като ранено животно. На попът също му стана мъчно, ама не каза нищо. Прекрачи ръцете на момчето, които го бяха прегърнали през краката и излезе от черквата.

 

Рано сутринта дойде кола от града, която да вземе поп Игнат със семейството му. Мина през тесните калдъръмени улички и спря пред къщата. Там се бяха сбрали множество селяни, които да изпратят попа си с цветя и дарове, щото го обичаха и щеше да им липсва. И Христо беше там. С една малка бохча в ръцете беше дошъл, а в нея бурканче със светена вода от чешмата в черквата, та да се сеща попа за него. Викаха го хората през вратника, ама никой не излизаше отвътре. Чакаха, чакаха, пък накрая Стоян, дето носеше три пилета, които да прати на попа, реши да влезе в двора и да надникне през джама. Всички решиха, че може да се е успал поп Игнат.

Влезе Стоян през вратника и отиде да наднича през прозорците. От външната страна на къщата нищо не видя – празни одаи, без хора. Мина от другата страна на къщата и погледна през джама, който беше на голямата одая с огнището. Там знаеше, че всяка вечер попът сядаше с попадията и се радваха на децата си, след дългия ден в черквата. Ама сега, Стоян не видя таз красива семейна картина. Той видя нещо ужасно, дето го накара да се отдръпне бързо от джама и да побегне навънка.

- Ко стана? Видя ли попа? - питаха го хората, когато Стоян излезе от двора.

- Аз... аз... - не можеше да си поеме дъх от уплахата той.

- Кажи де, Стояне? Какво толкоз видя? Тука ли е попа или не? - губеха търпение хората.

- Вътре е. Всички са вътре. Умрели са!

Хората се хванаха за главите, кръстеха се, а очите им щяха да изскочат от уплаха. Отидоха двама мъже, та разбиха вратата да могат да влязат в къщата. Сякаш адът се беше спуснал над тоз дом през нощта! В голямата одая бяха телата на всички от семейството. Попът се беше побъркал и изклал жена си с четирите им деца. Бяха нахвърлени безжизнени по миндера и шарения килим на земята. А той, поп Игнат, висеше обесен на една греда от тавана облечен в расото си. Туй дето учуди всички хора беше, че златната икона беше в къщата. Захвърлена стоеше в пещта и пепел я покриваше цялата. Ама дори и туй не можеше да скрие блясъка, красотата ѝ.

- И попските очи се блазнят от алтъна – казваха хората.

- Ама тоз алтън му е взел акъла на поп Игнат.

Христо не можеше да повярва на всичко, дето беше станало. За него поп Игнат беше свят човек, пример за подражание. Ама си спомни колко величествена беше иконата и колко опияняващ беше блясъкът на алтъна ѝ. Реши, че туй злато е прокълнато и тоз, който го пожелае, ще бъде наказан. Че сигурно таз златна икона не е само за благодарност от оня чорбаджия, а и за да служи като изпитание на хорските очи и помисли. Пък тоз, който не може да устои на изкушението, ще си носи последствията.

От новия поп хората разбраха, че поп Игнат сам е пожелал да бъде преместен от туй село. Сигурни бяха вече всички, че е искал да избяга със златната икона, пък след време да я продаде и да си прибере парите. Ама както каза новият свещеник, златото е измамно, особено такова злато, което е дадено на черквата. И за да няма други изкушени очи, които да искат да притежават златната икона, попът я прибра на скришно място и я изкарваше пред селяните всяка година само по веднъж. На големия празник на Богородица.

 

* Алтън – злато, златен, също така са наричали и златната монета

 


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2019-05-21
прочитания: 45
точки: 9 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход