Сутрешният полумрак и безпричинният лай на куче от улицата изкараха Роза от лекия й сън. Часът беше 4:47, денят 8 март, а за нея беше време да се приготви за работа.

Роза – 26 годишно момиче, имаше собствен магазин за цветя и сувенири. Беше почнала да продава такива неща още от 16 годишна и вече повече от 10 години беше в този бизнес. В началото работеше само лятото по курортите, после в родния си град през цялата година, като съчетаваше работата си със следването, а от няколко години беше отворила и собствено магазинче в малка уличка в центъра на града.

Тя беше трудолюбива, упорита и непреклонна към трудностите жена. Работеше от мрак до мрак на крак и никога не се оплакваше от нищо. Макар и вече независима от началници, тя си беше изградила страхотна самодисциплина и си беше най-строгия началник.

Днес, Осми март се очакваше да бъде много дълъг ден за нея. Излезе още преди 5:30 ч. Докато отиваше към борсата за цветя, пиеше на бързо приготвеното и кафе в пластмасова чашка и топлеше изстиналите и ръце с топлината на чашата.

Този период февруари-март беше пълен с празници – Св. Валентин, Баба Марта, Трети Март, а сега и Осми март – денят на жената. Не можеше да си позволи точно днес нито една минута закъснение, с която да отвори магазина.

Като я питаха какво работи, тя отговаряше шеговито „цветарка” и се гордееше със своята професия.

Денят не беше никак лош от към клиенти. Още от сутринта се заредиха:

-         червенобузести началници с десетки карамфила за колежките

-         голобради ученици с гербери за съученичките

-         верни и уважаващи съпрузи с най-скъпите и красиви букети от рози като допълнение към романтичните подаръци за своите нежни половинки.

Хубавите букети бяха на привършване. Останали бяха няколко, като най-открояващи се бяха един огромен и пъстър букет, който така и не беше все още продаден и един значително по-малък и по-евтин. Той беше направен от Роза с много любов, чувство, идея и импровизация в подредбата на цветята. С една дума тя беше вложила душата си в него.

В малката уличка жлъчката и шумът на светлия ден отстъпваха място на тишината и спокойствието на вечерта. В 20 ч., когато тя реши да затваря магазина влетя забързан мъж. Той беше на видима възраст 32-33 години, с черна коса, кестеняви очи, уверен бизнес вид – черен костюм със синя риза и официални обувки допълващи бизнес визията му. Имаше по-скоро представителен вид, в рамките на умерената представителност, без излишна доза парвеню и показване на класа. Каза задъхано:

- Добър вечер. Виждам, че затваряте но искам да купя букет.

- Разбира се, заповядайте – отвърна му Роза с усмивката на изморена, но доволна от себе си, независима жена. - Кой си избирате?

- На Вас, кой най-много Ви харесва – каза мъжът, натъртвайки неволно на думата „вас”.

- За какъв повод? За каква жена? Кажете ми, моля дали...

- О моля Ви. Просто ми кажете кой Ви харесва най-много.

Ако беше през деня, прибързаността на този господин сигурно щеше да я подразни, но тя много добре осъзнаваше, че бърза да се прибере при очарователната си съпруга и едно-двете им деца, отгледани с любов.

Роза се обърна назад и първата и мисъл беше да му препоръча скъпия букет, но в този момент се спря и подаде онзи букет, който тя беше направила с много любов и вложила душата си е него.

-         Препоръчвам ви този букет – каза тя и го остави на витрината.

Отбеляза на касовия апарат сумата, подаде бележката на господина, докато той и даде съответната сума. Мъжът взе букета и вместо да излезе и „хукне” към семейното огнище се обърна към нея с думите:

-         Честит Осми март. Този букет е за Вас.

Роза се вцепени и за първи път видя пламъчета в очите на господина, ама не от тия хитрите, лукави пламъчета, а някак си едни такива непринудени и искрени, естествени, както е естествено всяка жена да получи цветя не само на този ден, а и при всеки възможен случай. Пламъчетата се прехвърлиха и в нейните очи и тъкмо си помисли, че...същност и тя не знае какво си помисли, защото мъжът каза:

- Бъдете усмихната винаги и не забравяйте, че преди всичко сте една жена – усмихна й се за последно и излезе енергично от магазина като се шмугна в мрака на отминалия ден...

Уличката остана пуста, огласявана основно от безпричинния лай на куче от съседната кооперация...

Разбира се като всяка хубава история и тази си има финал. Дали е отворен или затворен вие преценете. Само мога да ви кажа, че това е любимата история на Роза, която тя разказваше на пра-внучето си, докато го държеше на ръце и му показваше стар семеен албум и страничка с хербарий от един много, много стар и много специален букет....

Чу се глас:

- Роза, скъпа, заповядай на масата с децата те чакаме. Всичко е готово, заповядайте с малкия и вие. Все пак днес е 60-тата годишнина от сватбата ни.

Роза се стресна леко, заради меланхоличните спомени, в които беше изпаднала и каза разсеяно:

- Днес ли?!

- Да! Днес! Ето виж тази стара касова бележка с дата 8 март 2013 и час 20:03. Нали се сещаш, че заради часа избрахме на следващата година 20 март за сватбен ден – каза Трендафил, с непроменени от 61 години пламъчета в очите...