Той беше сянка, преминаваща над леглото ти докато спиш. Беше студенокръвен хищник, а също така и безмилостен убец. Беше и човек от плът и кръв, и мой приятел. Трябваше ли да му откажа? Знаех, че засищайки глада си ставаше причина за много от неразкритите убийства. Знаех и, че по този начин оцелява, и това не беше негов избор. Знаех още едно нещо - аз бях човек също, бях потенциална жертва, каквото и да ме свързваше с този нощен вестител.
- Кои са те? - опитах се да започна непринуден разговор, докато той се движеше из стаята почти безпълтно. Побиха ме тръпки.
- Стар норвежки род - само отвърна Алекс.
- Наследници - досетих се. - Защо просто не ги... премахнеш? Наистина ли е нужно да се криеш като...
- Ти май не разбираш - той се озова срещу мен толкова бързо, че трепнах и замръзнах на място. - Те са много. Погнали са не само мен. А всеки вампир в момента е във война с останалите. Много малко са тези със свои гнезда и последователи. И стават още по- малко.
Погледът му от свиреп стана замислен, сведе глава.
- Когато сме много е лесно да ловуваме, но и лесно да бъдем намерени. По единично се оцелява по- лесно.
-Не е ли това проклятие - замислих се на глас. - Да живееш сам?
Той се изправи и се обърна, косата му се заметна след него и образува полъх.
Какво ме привличаше в този тъмен образ? Седеше по прозореца, вените ясно туптяха по гърлото му което подсказваше, че преди зазоряване щеше да убие пак. Тъгата в очите му, обаче, тя напомняше толкова много на изгубено малко момче, скрито уплашено зад фасадата на поелият самоконтрол мъж.
Казваха, че във всяко чудовище имаше и нещо човешко, искаше ми се да открия тази част у него. И не, не бях романтичка, просто винаги се захващах с неща, от които другите бягаха. В пети клас спасих куче, премазано от кола. Никой не смееше да прибилижи от страх да не бъде ухапан. Оказа се, че е женско, роди пет кученца, но не оцеля после. Намерих дом и за петте, иначе всички те щяха да умрат. Падах си откачалка, поемах неоправдани рискове, толкова много ли ми липсваше адреналин? - попитах сама себе си.
Друго е, което ти липсва.
- Добре, не очаквам да седнем да гледаме комедия, няма да приготвям пуканки. Просто не стой там като наказан - изстрелях.
- Няма да се провеся от тавана за да ти угодя - отвърна той, което ме накара да се разсмея.
Видях и неговата усмивка, най- сетне. И да, той беше красив. Имаше бледо лице с изразени скули, издължени, правоъгълни очни ямки, и тъмносини очи. Плътните устни оголоваха бели зъби, в момента с нищо не напомнящи, че биха се впили във врата ти. Благородното му лице бе обрамчено от дълга, права гарвановочерна коса, стоеше изправен, вдъхваше страхопочитание.
- Искаш ли да ти налея... чаша кръв? - предположих. - Ти друго пиеш ли?
- С удоволствие, но няма да ти хареса от къде ще я източа - в същия дух каза той. - И уиски би свършило работа. И пусни някаква музика. Чувам кръвта във вените ти.
- Музика? - повторих, стресната от последните му думи.
- Праведна музика.
- От кога си вярващ? - осмелих се да попитам, и напълних ниска, кристална чаша с кехлибарена течност.
- Вярвам, че добрата музика си отива с изпълнителите й. В годините, в които живееш ти... Това не е музика а разврат.
- Бих предположила, че не си против това - казах и му поднесох алкохола.
Пръстите ми докоснаха студената му ръка, по тялото ми премина ток.
- Не съм против секса, против съм секса за пари.
Прецених го с очи и усмивка се появи и на моето лице. Щяхме да се разберем с него.