uFeel.me
\/ Вампир (3)
Автор: Aries,  10 декември 2012 г. в 06:35 ч.
прочити: 205
И най- сетне заспа, дори не го очаквах. Те спяха ли? А какво ли сънуваше?
Стоях и гледах очните дъги, потънали в тъмнина, не потрепваха, беше като изваян от бял камък, като замръзнал жив. Мислех си, че след повече от двайсет години нищо не може да ме изуми, да ме изненада. Сега едно същество от различен вид, и все пак толкова човешко бе отдало всичко в ръцете ми, как трябваше да постъпя?
  Страхувах се да вдигам шум, беше толкова съвършен в съня си... Косата падаше по тъмносинята възглавница, лицето му се падаше във фаз и линията на долната челюст завършваше профила му в идеална извивка. Тялото му бе извито леко на една страна с гръб към мен, но сякаш нямаше досег с леглото, сякаш нещо друго го държеше.
Пресегнах се към старото писалище, служещо ми сега и за бюро, за шкаф за документи и компютърна маса, взех лист и молив и папката с есетата ми, и започнах да го скицирам. Не знаех какво ще се получи, просто следвах извивките на тялото му с черния графит. Не бях усетила кога нощта се скри в полите на планината, и слънцето извести за пристигането си с песента на птиците.
- Хей - той бавно се изправи.
Оставих листа и молива обратно на писалището, и се изправих.
- Не си ли спала... Извинявай, дивана - сети се той.
- Не се тревожи, аз не спя нощем - казах.
- Има ли причина, или се страхуваше да не се възползам?
- Просто не спя - казах чистосърдечно. - Нощем е тихо, мога да мисля на спокойствие. Повечето хора...
- ...Ги е страх, и се крият от мрака - довърши той.
- Да - кимнах.
- Е, в такъв случай -  съжалявам, че не ти правих компания.
- Знаеш, че не това е проблема - погледнах го сериозно, и той стисна челюст. - Не искам да вършиш глупости, не си безсмъртен.
- Всъщност съм - възрази той.
- Знаеш за какво говоря - настоях.
Водехме няколко мига мълчалива битка, сетне аз се обърнах и поех към банята да се измия.
Алекс я проследи с поглед, тя самата не знаеше колко права бе, но егото му не би му позволило да си признае. Приближи се до старото, очукано писалище, погледът му падна върху рисунката. Пръстите му преминаха по собственото му изображение и нещо непоносимо го прободе. Вътрешният му глас му казваше да се обърне и да бяга, да не се връща повече тук, но така отчаяно му се искаше да вярва, че тя няма да е поредната жертва на неговата безкрайна битка. Беше се уморил.
- Хей, къде отиваш? - влязох в стаята, когато той отваряше прозореца. Утринният хладен въздух нахлу вътре.
- До изгрев има един час, трябва да си намеря донор.
- Те са навън и точно това чакат - стиснах ръце в юмруци. Осъзнах, че звуча като майка, която се кара на пет годишно дете.
- Ще се върна до изгрев, малката, и аз не искам да умра, повярвай ми. Но ти пък не би искала да ти оцапам килима с кръв.
Докато успея да възразя скочи, и след миг беше изчезнал. Застанах на прозореца и поклатих глава.
- Мама ме предупреждаваше да не играя с деца като теб. Уви, докато не си изпатя няма да спра.
Влязох вътре и се заех да приготвя нещо за закуска, съвсем забравила за рисунката с молив на писалището.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me