Беше много след полунощ, прибирах се след едно от онези партита, които нито искаш да помниш, нито да разказваш за тях. В началото беше весело, после се появиха дозичките, половината се изпонатръшкаха, реших, че ми стигаше за тази вечер.
Вървях през тъмният, самотен парк. Хубавото в самотата му бе, че можех спокойно да се движа нощем. Повечето хора ги беше страх от серийни убийци, изнасилвачи, тролове, Торбалан, и какво ли още не. В действителност най- много можеше да срещнеш някой бездомен пес, опитващ се да спи под пейките.
Свих по алеята вдясно, когато зад гърба си долових шумолене. Не беше нужно да съм вампир, за да чуя търкането на дрехи и движението. Бръкнах във вътрешният джоб на черното палто за сгъваемият си нож, и се обърнах, и това беше грешката ми. Видях как към мен се стрелна нещо, усетих как падам назад на твърдият цимент, по който се образува локва кръв. Усетих я преди да я видя, стрелата, която се заби в гръдният ми кош. После всичко потъна в мрак.
Миризмата на предателство, толкова позната, стъпките, шумът от накъсано дишане... Това надигаше у него омраза и отвращение. Запита се дали да не атакува, твърде късно осъзна, че тя също беше там. Преди да успее да прескочи оградата смъртоносният изстрел разсече гръдта и и я събори на земята.
Обикновено действаше бързо, но сега просто беше се вцепенил. Една или две секунди стоя така, като вледенен, през това време нападателят беше изчезнал в мрака.
Чернокосият се стрелна натам, надвеси се над безжизненото й тяло и ръцете му повдигнаха главата й внимателно, сякаш беше стъклена кукла.
- Алис, Али!
Повдигна я и се издигна нагоре, стъпи на един от покривите, загледа се в посоката, където беше изчезнал той, и за миг му се прииска да я остави и да го догони. После усети топлото й тяло в ръцете си, и се затича през мрака.
Отворих очи, не знам как, клепачите ми тежаха, като да бях пила цяла нощ. Всъщност, точно това бях правила, но в момента не помнех дори купона. Не знаех коя и къде съм, чувствах само тежест и замаяност. После се запитах къде се намирам, жива ли съм, дали не са ми отрязали някой крайник, дали не са обявили, че до ден ще се спомина и щяха да продадат вещите ми...
Докато тези нелепи идеи се гонеха в главата ми светлината малко по малко нахлу, а с нея и образът му. С това спомените се върнаха, а с тях - и болката, която ме прониза толкова силно, че извиках. Не знам как, всъщност, не вярвах, че имах сила за това.
- Стой спокойно - каза ми Алекс.
Очаквах да ми се накара, очаквах да ме попита какво съм си въобразявала, той само стоеше сериозно, и ме гледаше.
- Какво... - отворих уста, той ми даде знак са мълча и видях, че инжектира нещо в тръбичка на ръката ми, сепнах се.
- Морфин - каза. - Не мърдай, ще ти пръсна вената. Това няма да ти хареса.
Гледах го като отдалече как работи.
- В някой от предишните си животи да не си бил лекар? - попитах глухо.
- Не - каза студено. - Мразя лекари. Но трябваше да се погрижа за теб, след като...
- Какво стана?
Видях го как въздъхна, седна на края на леглото и ме погледна.
- Те търсеха мен - каза. - Стрелата беше намазана с отрова, противосъсирващо вещество. Усилва действието на хепарина, кръвта ти изтича за минути.
- Не е ли по- лесно да ми срежат брахиалната артерия - изломотих, и усетих сухота в устата. Без да попитам той ми подаде вода.
- За теб е лесно. Тези стрели са направени да убиват вампири.
Последва тишина, тежка и зловеща.
- И защо...
Реших, че няма смисъл да задавам въпроса до край. Отговорих си преди да завърша изречението.
- За да ме накаже, малката, за това простреля теб.
Не знаех дали да му се извиня, или да започна да сипя ругатни по стрелеца.
- Знаеш ли кой е? - попитах. Чак сега огледах помещението, беше мрачно, запуснато, приличаше на склад.
Той кимна.
- Защо не си след него, тогава? - направо му се скарах и понечих да се изправя, което разсече гърдите ми като с брадва. Стиснах зъби и се върнах назад.
- И да те оставя сама?
Забележката ми се стори уместна.
- Не знаех, че морфинът замайва така - опитах се да сменя темата.
Главата ми тежеше непоносимо, чувствах нещо като гадене, сякаш имах махмурлук, но движенията ми бяха странно концентрирани, бих могла дори да пиша правилно, ако нямах жички в ръката си.
- Не е от морфина - каза той.
- А какво, тогава? - смръщих се, опитвайки си да си спомня какво в комбинация с морфина би предизвикало замаяност.
Успокойте се, не бях следвала за лекар, просто обичах да гледам Спешно отделение.
- Дадох ти кръв, моята кръв.
- Какво!
Този път вече се изправих, игнорирайки всякаква болка.
- Дал си ми да пия от кръвта ти?!
- Легни назад и се успокой - със същият леден тон отвърна Алекс. - Няма да се превърнеш. Лягай долу, казах!
Останах облегната на възглавниците, дишайки тежко. Видях как през превръзките на гърдите ми се процежда струйка кръв, той се зае да поправи щетите, които току що си бях нанесла сама.
Почувствах неудобство, че ме вижда гола, но по- неудобно ми беше, че бях безпомощна в ръцете му.
- Няма ли да ми обясниш? - скръцнах със зъби накрая.
- Кръвта на вампира е силна, както виждаш моите рани заздравяват веднага. Нямаше какво друго да ти помогне, стрелата беше засегнала една от артериите на сърцето. Никой лекар не би могъл да поправи това.
- Как така не се превърнах?
- В древността - заобиколи въпроса ми той - ловците са пиели вампирска кръв, за да живеят по- дълго. Първо това е било оправданието им - искали са да спрат убийствата и да заловят убиеца. После...
Не беше нужно да продължава.
Замислих се какво ми се случваше. А аз бях дошла тук да уча и да уредя живота си.
- Ще ми остане ли белег? - попитах.
- Стрелата е раздробила третото ти ребро, куршум не би могъл да причини такива щети. Ще остане, да.
- Страхотно - измърморих.
Не харесвах ред неща в тялото си, сега само ми липсваше грозен белег на гърдите. Той видя тихото негодувание в очите ми.
- Хей - докосна брадичката ми за да го погледна. - Радвай се, че си жива.
- До следващият път - казах под нос.
- Следващ път няма да има.
Той се изправи, събра няколко сребърни ножа и други оръжия от масата до тъмният прозорец, и ги прибра в палтото си. - Веднага, щом можеш да се изправяш без болка ще ида и ще го убия.