Осъзнах, че той ми липсваше. Мръсните му подмятания, джентълменските му обноски, дори плашещо кръвожадни на моменти, тъжните очи, когато си мислеше, че гледах на другата посока. Дали пък това не беше трик, за да ме накара да се чувствам точно така?
   И да беше, очевидно имаше успех. И той нямаше телефон, не можех да му се обадя. Не можех по никакъв начин да докажа и на мен самата, че не си бях въобразила всичко.
   Тъжни вопли на китара се разнасяха над мъгливият град, един вестител на нощта стоеше на балкона на последния етаж на стара, богаташка на времето къща и свиреше. Белите му пръсти бързо обикаляха по струните, като в надпревара с ритъма. Накрая китарата падна с жален ропот на земята, а той се скри в усойната стая, миг по- късно слънцето се появи иззад облака и проблясна по струните, все още трептящи от последните акорди.
    Прозорецът й отново светна, вътре се видя движение за кратко, после тя седна пред компютъра, изпълнявайки превода си до крайния срок. Какво ли щеше да стане, ако закъснееше?
   Северен вятър разчупи като пръснат кристал топлата вечер, развявайки косата му и дългото черно палто, което носеше. Искаше му се да кацне на прозореца й и да я погледа, тя нямаше да забележи, но знаеше, че това беше грешка.
    Алекс се изправи в цял ръст на перваза на покрива, разпери ръце и се хвърли надолу, премина като повей по земята и се притаи зад една от колоните на старата поща, зад ъгъла се задаваше някой.