Безшумни стъпки се прокрадваха в мрака, тихо като дива котка. Чивт хищни очи се впиха във вратата, сърцето му започна да тупти болезнено силно. Бутна я бавно, тихо, с рефлексите на хищник, видя размазано женски силует...
- Алекс, вече е привечер, мислех, че...
Писък прекъсна думите й, нейният собствен, блеснаха остри като бръсначи зъби, каната с филтрираната вода на нощното шкафче падна и се натроши с трясък на пода. Чу се и вик на болка и той се отдръпна назад.
Седяха и се гледаха от двата противоположни ъгъла на стаята, тя - готова да посегне към първия остър предмет, ако той помръдне. Той - притиснал силно кървящата си ръка, нарязана от стотиците малки стъкалца и изгорена от водата, светената вода.
- Пак ли? - чу той гласът й, и малко по малко света се фокусира в разбираема картина.
- Аз съжалявам...
- Не още! - заяви момичето, изправи се и внимателно заобиколи стъклата по пода, върна се и ги събра с отсечени, ядни движения.
След като приключи се изправи и го прониза с яростен поглед.
- Забавно ли ти се струва?
- Съжалявам, малката, не съм искал...
- Не ме прекъсвай! - изръмжа тя, и това го накара да млъкне.
Не страха, по- скоро вината, че отново не бе успял да се удържи да нападне приятел.
Тя излезе и се върна с марлени тампони и бинт. Коленичи до него, издърпа наранената му ръка доста грубо, попи кръвта и изчисти стъклата от раните. Почти веднага започнаха да се затварят, но тя все пак уви бинт около дланта му, сетне го изгледа свирепо.
- Надявам се да си доволен.
- Не, всъщност.
Той също се намръщи.
- Намериха ме, не можах да ловувам. Просто се скрих и изчаках слънцето да залезе.
Тя поклати глава и понечи да се изправи, но студените му, бели пръсти се свиха около слабата й китка.
- Съжалявам, Али! Не можеш да ме виниш за нещо, което не контролирам! Аз не съм човек.
- Но имаш същите свински маниери - отвърна тя и се изправи.
Не му го каза, но беше преживяла смъртта му десетки пъти през този ден. Не, че не очакваше подобна грандиозна поява, ако светената вода не го беше спряла имаше сребърна кама под възглавницата. Гневът обаче продължаваше да гори в нея. Знаеше, че не трябваше да го пуска, и той знаеше, че това нямаше да свърши добре. И все пак беше излязъл посред бял ден насред хайките от ловци, като той самият я беше помолил за убежище. Идваше й да вкара юмрука си в лицето му, но знаеше, че той едва ли ще почувства нещо, а тя нямаше да може да използва ръката си с дни.
Вън се чуха трясъци, сигнална светлина озари почернялото небе, ловът започваше.
- Ако влязат тук искам да бягаш - предупреди той.
- Ако не забелязваш има само един изход - лаконично отвърна момичето.
- Ще те измъкна, просто искам да се махнеш. Да оставиш пари, дрехи, вещи, и да се махнеш. Ти си съучастник, ще те преследват наравно с мен.
- Не думай - измърморих.
Изведнъж усетих как омеквам, гледайки го как тихо се обвинява за всичко.
- Я се стегни - рекох, но не бях сигурна на себе си ли говорех, или на него. - Кога не си се измъквал, защо този път да е различен?
Той се подсмихна и приседна на облегалката на дивана.
- Имам нечовешки късмет, а?
- Сам го каза - отвърнах, и усетих как се усмихвам.