Един ден реших да се слея с тълпата. Просто ей така – от скука, като социален експеримент. Всички ми изглеждаха някак подмамващо безгрижни с изкуствените си усмивки и заучените маниери. Като весела групичка марионетки, направени от долнопробна пластмаса, произведена в Китай, да пасва за масите, че нали там и без това са много. Не би следвало да е особено трудно да си безмозъчна кукла, нали? В крайна сметка единственото, което правиш, е да повтаряш механично движенията на предната редица, да попиваш от жестовете им и да усвояваш начина им на говорене – онзи, дразнещо приповдигнатия, изпъстрен от време на време с простотии за цвят. Ами хайде и аз така. Поне да им се посмея.

Повървях надъхано между тълпата и изпивах с експериментаторски поглед лицата около себе си в търсене на първото си опитно зайче. Беше си трудничко да отсея, признавам, все пак на мен всички ми изглеждаха като човечета от Лего с тази разлика, че играчките поне ми бяха интересни.

Първата жертва на масовото ми аз имаше честта да бъде типичният българин. Стоеше пред една табела с надпис ‘промоция – бира и картофки’ и псуваше сервитьора с гореспоменатите цветисти думички. Явно беше недоволен от грамажа. Или от обществото. Или от живота. Или от себе си. Или всъщност няма значение от какво точно, защото повод за недоволство винаги може да бъде намерен. Реших да му открадна манталитета и веднага щом го направих се почувствах някак в свои води, като в отдавна забравен дом.

Втори дубъл. Малката групичка момичета, задаващи се срещу мен директно ме подтикнаха да се спра на тях. И като казвам ‘малка’ разбирам и възраст, и количество облекло, и акъл... Засмях се, въпреки че картинката си беше за плачене. Поне за учудване не можеше и дума да става, че това вече си е установена практика от малолетните. На тези, малките, щях да им взема мисленето ако имаха такова, но уви... за това трябваше да се задоволя с това да си свия от комплексите, избивани с разбирания от типа на ‘чуждото внимание е обратнопропорционално на количеството плат в кройката’. Готово. Още една крачка по – навътре бях в тълпата, а тя така дружелюбно ме прегръщаше, викаше, искаше да съм част от нея. И нищо чудно, все пак вече сигурно ме чувстваше като свой човек. Усещах обаче, че играта ми вече не е толкова забавна. С крадения манталитет и грешните разбирания ми ставаше все по – удобно в масата. Виждах и други като себе си. Разпознавах чертите си в околните. Онова момиче има моя нос. А тикът на онзи господин е досущ като моя. Ех, а мислех, че съм единствена.

Би било грехота да се откажа едва в началото. Започнала съм, поне да доведа експеримента си докрай. Взех малко от безразличието на някаква уморена кариеристка без семейство и частица от безпомощното огорчение на един безработен баща. Подминах надеждата на едно дете, оцеляло в катастрофа, за да си щипна от озлоблението на друго, което го бяха пребили в училище. Усвоих жалкия начин за приспособяване в готините компании, което в дългосрочен план достигаше до оцеляване на чужд гръб. Крадях ли, крадях (с новия ми манталитет и не само метафорично). Крадях характери, крадях лица, крадях жестове, крадях страхове, крадях комплекси... И в един момент осъзнах, че вече дори не го правя съзнателно, просто се нагаждах, като мекотело, което приемаше различна форма, за да се нагоди към заобикалящата го среда. Чувствах се толкова добре да се припокривам с другите, че вече не се бутах в тълпата, а се носех по нея. Вече бяхме едно цяло. Едно еднообразно, изнервено, кухо и дразнещо цяло.

С последната си частица собствено мислене, която едва едва се задържаше на повърхността на хлъзгавата ми личност, обърнах глава към една витрина. Някак подсъзнателно очаквах да видя някакво природно извращение с три очи, козина и пошли мисли, поникнали на главата, но нямаше нищо подобно. Аз просто бях една от многото. Нищо не ме различаваше от момчето зад мен или от момичето, което тичаше за автобуса. Бяхме като направени по калъп.

Аз бях една от многото... Мисълта ме удари толкова силно, че разбрах, че бях станала гърчещото се от ужас опитно зайче в собствения си експеримент. Догади ми се и започнах да повръщам. Пречиствах се от вредни навици, установени привички, общоприети правила, комплекси за малоценност, липса на достойнство, нулево самоуважение, лицемерие, нагаждачество... докато накрая не си бях отново АЗ. Със страховете, недостатъците и проблемите, които знаех, че са си само мои. Изправих се и тръгнах, без отново да се оглеждам във витрината. Нямах нужда от отражение, за да видя своето АЗ... защото дори и сред тълпата аз просто знаех коя съм.