Няколко дни валяха дъждове и повечето време си стояхме в къщи. Но ето, че слънцето напече, изсуши набързо земята и пак подхванахме игрите. Чакахме с нетърпение почивните дни, защото чичо Богдан ни беше обещал да ни заведе в гората за гъби. И този дългоочакван ден дойде. Станахме рано, закусихме и тръгнахме, за да преварим горещината. Още щом влязохме в гората, чичо пое дълбоко въздух и рече:
– Дишайте свободно, момчета. Къде ако не тук човек може да се порадва на чистотата на въздуха? Голямо богатство са нашите гори, да знаете.
След тези думи, след начина по който ги каза, по блесналия му поглед аз разбрах, че е настъпил часът за поредния урок. И той наистина започна:
– Нашата родина е богата на дъбови гори. Край много от селищата се намират такива горички от дъб. И добре, че е така, защото иначе, къде щяхме да берем гъби. Някога дъбовите гори у нас са заемали огромни пространства. Много от тях са унищожени и превърнати в ниви и ливади.
– Че защо? Нали казваш, че са нашето богатство? – пита Димчо.
– Защото гори е имало много, а земя за обработване малко. Нужни са обработваеми площи, за да се изхранваме.
– Казваш й дъбова гора, а в нея има различни видове дървета – отбелязвам.
– Така е, но преобладава дъбът, затова. А вие познавате ли дърветата?
– Някои познаваме, но повечето не – отвръща Димчо. – Това, например знам, че се нарича габър.
– Правилно – отбелязва чичо. – Тук виждаме още дива круша, онова там е клен, а другото до него е осен.
– А това тук е липа – обадих се, за да разберат че и аз не съм абсолютен невежа.
– Браво! – потупва ме насърчително по гърба чичо Богдан. – В по-ниските части на планините се намират гори, в които преобладава габърът, а в по-високите, където влагата е по-голяма, растат букови гори. Дърветата на габъровите, буковите и дъбовите гори имат широки листа и затова се наричат широколистни гори. Във високите части на някои наши планини, над буковите гори се намират гори от бор, смърч, ела и те се наричат, как?
– Иглолистни – отвръщаме едновременно с Димчо.
– Точно така, но в горите виждаме и много храсти. Те се отличават с това, че са ниски и се разклоняват още от основата си. Най-разпространените храсти в нашите широколистни гори са леската, дрянът, кучият дрян и този тук, който се надявам, че вие добре го познавате.
– Знаем го. Казва се глог и има малки червени плодове – бързо отговаря Димчо.
Аз се оглеждам трескаво, търся с очи познат храст, да покажа, че и аз знам нещо. Наоколо е пълно с храсти на които не знам имената. Изведнъж ръкавът ми се закачи в нещо, малко ме бодна по ръката, но аз се усмихнах.
– Има и шипки – рекох.
– Вярно. По поляните и в редките дъбови гори често се намират и шипките. Те се нуждаят от повече светлина. Червените им плодове съдържат много витамини и се употребяват за приготвянето на лекарства. И какво още?
– Шипков сок и любимия ми шипков мармалад – добавям засмян до ушите, при споменаването на тези вкусотии.
– Отлично. Храстите в гората образуват нейния подлес. Те растат при по-малка светлина под дърветата.
– Виж този дъб колко е висок, чичо! – соча дървото пред нас.
– Да. Дъбът и букът достигат до 40 метра височина. Клоните и стволът образуват короната на дървото. В гъстите гори, където дъбовете са близко един до друг, като онези там, стъблата израстват високо над останалите дървета, за да ги огрява добре слънцето, защото дъбът е светлолюбиво растение. Вън от гората, дъбовете образуват широка корона. В по-гъстите гори, короните на дъбовете взаимно се допират помежду си и образуват склоп на гората. Тези дървета растат върху плодородни почви и понасят засушаванията и зимните студове. Кореновата им система е силно разклонена и с нея се захващат здраво в почвата. Силните бури не могат да ги повалят.
– Колко години може да живее дъбът?
– Възрастта на някои дървета се причислява от 200 до 500 години, а в редки случаи се твърди, че някои дървета достигат до 1 200 години.
– Цяло хилядолетие!?
– Че и два века отгоре. А сега да не забравяме, че сме тръгнали за гъби. Давайте напред:
– Какви гъби ще берем днес, чичо?
– Манатарки, които спадат към гуглестите гъби, защото освен тях има и водораслоподобни, и торбести. Най-познатата гуглеста гъба е печурката. Среща се по торни места из пасищата и ливадите. Над земята тя образува белезникава гугличка и пънче, които се наричат общо плодно тяло на гъбата. Вие познавате ли манатарките?
– Не.
– Така и предположих, защото ето една в краката на Димчо. Той едва не я настъпи.
Чичо се наведе, отряза с ножче ниско пънчето на гъбата и ни я показа..
– Вижте как пънчето й е издуто като буренце и гугличката й е червеникавокафява, заради което още й викат червенушка. Ще търсите такива гъби. Ти, Димчо, върви от лявата ми страна, а ти от дясната. Ще се разпръснем, за да обхванем по-голяма площ и да напълним по-бързо чантите.
Слънцето се беше вдигнало високо, но в сянката на гората беше приятно. Само едно нещо не ми харесваше – храстите ми пречеха да се движа свободно и дрехите ми се закачаха в тях. Освен това в гората има едни малки, дребни мушици, които постоянно влизат в очите. Има и много паяжини, залепващи неприятно по потните ни лица.
– Ето, аз намерих! – събуди ехото радостният глас на приятеля ми. – И още една!
Чичо Богдан си свиркаше с уста някаква мелодия, после дори запя. След малко подвикна:
– Има ли ги, има ли ги? Берете, че аз напълних половината чанта.
– Има, има! Има много! – отвърна Димчо.
Само аз мълчах. Моята чанта така си стоеше празна. Но най-после и на мене ми излезе късметът, започнах да бера. След като намерих няколко, увлякох се и не усетих кога стигнахме до другия край на гората. Там спряхме с почти пълни чанти. Само на Димчо чантата беше препълнена. Той беше набрал най-много.
– Дайте да видя сега какви гъби сте намерили.
Чичо започна да проверява гъбите на приятеля ми. Бързо оформи две купчинки. Завистливо поглеждах към тях.
– Димчо, не си гледал внимателно манатарката която ви показах. Тази, по-малката купчинка е с отровни гъби, които приличат на нея, но са неин двойник. Нарича се дяволска гъба, която е силно отровна.
Гордостта в очите на Димчо угасна, секна радостта му.
– Затова ги изхвърляме – категорично каза чичо Богдан и върна в чантата само хубавите. Тя остана повече от половината празна.
„ Значи затова той се хвалеше, че има много гъби. Брал е каквито му попаднат пред очите – помислих си. – Такива и аз видях, но ги подминавах.“
– Я да видя твоите – обърна се към мен чичо.
Оказа се, че в моите няма неедливи.
– Браво! Всичките са добри – похвали ме чичо Богдан.
Сега гордостта засия на моето лице, а Димчо гледаше със завист почти пълната ми чанта.
Чичо ни обясни подробно по какво да различаваме двойника на манатарката и тръгнахме назад към село, защото вече наближаваше обед. Докато крачехме по горския път под палещите лъчи на слънцето, той потриваше доволно ръце и обясняваше как е най-добре да се приготвят гъбите.
– Змия! – извика изплашено Димчо и се дръпна рядко назад, в уплахата си.
– Спокойно! – рече чичо Богдан и прикова очи в пълзящото влечуго. – Това е смок-синурник. Той е най-голямата змия у нас, достига до две метра дължина и пет сантиметра дебелина.
Със зигзагообразни извивания на тялото си, смокът бързо се скри в близките храсти, а чичо продължава да разказва:
– Цветът на тялото му е сивожълтеникав или сивокафяв.
– А опасен ли е за човека? – пита посъвзелият се от уплахата си Димчо.
– Смокът се брани от неприятелите, като хапе с острите си зъби, хвърля се като стрела и съска, откъдето идва още името му, смок-стрелец. когато човекът го преследва и той не успее да се скрие, свива се на спирала. Ако посегнем да го хванем, ще се хвърли срещу нас и може да причини сериозна рана, но не е отровен.
– С какво се храни? – питам аз.
– Големият стрелец се храни с мишки и гущери. Изяжда плячката си без да я задушава. Поглъщането на храната се улеснява от обилната слюнка и от еластичната връзка, която съединява двете половини на долната челюст. Устата се отваря широко и затова змиите могат да поглъщат животни по-големи от главата им.
– Имат ли зъби?
– Челюстите са покрити с остри зъби, извити назад, които като се забиват в тялото на жертвата я придвижват навътре към глътката. В зависимост от големината на плячката, гълтането продължава различно време – често пъти няколко часа. Нарастването на смока става, като се съблича от роговата си обвивка. Най-напред тя се пука отпред на главата и постепенно змията се измъква от нея.
– А кои змии у нас са отровни?
– Усойницата и пепелянката.
– Как ще ги познаем?
– Усойницата има на гърба си по цялото тяло тъмна зигзагообразна линия. На главата има тъмно петно под формата на буквата „Х“, а пепелянката има отпред на главата си късо рогче. Усойницата живее във високите части на планините, по каменистите места, обрасли с ниска растителност. Пепелянката предпочита открити места в равнините и горите. Хранят се с мишки, гущери, жаби и яйца на птици, които гнездят на земята. Убиват плячката си с отровните си зъби, разположени на горната челюст. По средата на отровния зъб се намира каналче, което е във връзка с отровна жлеза. При ухапване по каналчето в раната се влива отрова. При затворена уста отровните зъби са завити и заемат почти хоризонтално положение.
– Нападат ли хора? – питам аз.
– Към средата на есента, змиите заспиват зимен сън. зимуват в коренищата на изгнили пънове на дълбочина до два метра. Излизат пролетта, когато времето се затопли. Не нападат човек. При приближаването му те остават спокойно да лежат или пропълзяват и се скриват, но ако ги настъпи или ги преследва, те могат да ухапят.
– Какво трябва да направим тогава? – интересува се Димчо.
– Когато човек бъде ухапан от отровна змия, трябва да му се направи над мястото стегната превръзка. Раничката се разрязва с обгорено ножче, за да изтече с кръвта и отровата. Веднага след това е необходимо да се потърси лекарска помощ. Лечението е със серум, приготвен от змийска отрова.
Докато чичо Богдан ни разказва интересни неща за змиите, неусетно стигаме до селото. Преди да се разделим, той напомни:
– Не забравяйте, че някои едливи и отровни гъби си приличат много. Видяхте вече манатарката и дяволската гъба. Това важи и за печурката и бялата мухоморка, за булката гъба и червената мухоморка. Затова за храна трябва да се използват само добре познати гъби, в които сме напълно сигурни, че не са отровни. Най-добре е да не ги берете сами, а да ходите с опитен гъбар.
След като се разделихме, тръгнахме да си приготвим вкусен обяд с току-що набраните манатарки.